Глава 11
Ралмиел го чакаше пред салона, където работеше Бека. От там ясно виждаха старата къща на семейство ЛаЛори и полицията, която я приближаваше. Бяха извикали сапьори. Не искаха да допуснат нещо отново да избухне, не че Боунс ги винеше.
След няколко минути мълчание той се обърна към Ралмиел:
– Защо дойде тук тази вечер?
– Джелани предложи да ми плати двойно на най-високата цена за главата ти, ако те оставя да живееш. – сви рамене. – а и реших да ти помогна да убиеш отрепките, които тероризират града ми. След взрива в къщата, беше ясно къде си, mon ami.
– Приятел, – каза Боунс като не можа да се сдържи и изсумтя, – имам лоши новини за теб. Джелани е разорен, а Мари не е дала съгласието си за нищо от случилото се тези дни, не очаквай тя да се разплаща.
– Няма пари? – възкликна Ралмиел.
– Страхувам се, че не.
– Излъгал ме е. Ще го убия. – възмутено каза Ралмиел като извади торбичка от джоба си и я стисна.
Нищо не се случи. Ралмиел погледна надолу изненадано и пак я стисна. И отново.
По лицето на Боунс се прокрадна усмивка:
– Май имаш малко трудности?
– Намерил си Жоржет , – измърмори той. А по лицето му се беше изписало разбиране.
– Никога не подценявай противника си. – Отговори Боунс. – Знаеш, че не можеш да се занимаваш с магия и ако нещо се случи на Джорджет, за това, че се е опомнила и отказва да участва в престъпленията ти отново, ще бъда принуден да ги оповестя публично.
Доста дълго Ралмиел не продума. Боунс се чудеше, дали сега, когато Ралмиел знаеше, че не може да използва някое бягство, за да “остави” Боунс жив, ще се осмили да го предизвика в честен бой без магически изходи.
Най-накрая устните му се разпънаха в усмивка:
– Не, mon ami. Това време отмина. Парите не са всичко, oui? Един ден, може би, ще ми помогнеш.
– Надявам се да не лъжеш. – каза Боунс, накланяйки глава. – Предпочитам да те харесвам, но ако отново те видя от другата страна на сребърно оръжие, ще те съсухря.
– Разбрано. – каза със свиване на рамене. След това кимна към тълпата хора по улицата: – Жаден ли си?
Боунс въздъхна. Искаше ли да се гмурне в тълпата и да се натъпче от гърлата на безименни безбройни хора, които никога нямаше да разберат, че са били ухапани още преди да приключи с тях? Не. Искаше да отнесе Бека в къщата си, да почисти тялото ѝ и да я погребе в двора си, така че повече никой да не се гаври с нея.
Но не можеше да го направи. Семейството на Бека имаше право да я погребе. Най-доброто нещо, което Боунс можеше да направи е, да я остави там, където беше. Полицията щеше да направи своето разследване, щеше да я свърже с другите убийства и може би ще решат, че е имитатор, който е пристрастен към тъмната история на семейство ЛаЛори. А понеже в смъртта си телата на Делфин и Луис щяха да се върнат към истинската си възраст, полицията можеше да сметне, че са стари жертви открити в тази тайна стая след избухването на бомбата. Никога нямаше да разберат, че гледат самите убийци.
Така че, в действителност, нямаше какво друго да прави освен да се гмурне в тълпата, която нямаше и идея за ужасите, случили се само на пресечка от тях. Освен това, Мари най-вероятно щеше да се опита това да му е последния Марди Гра. Мащабът на нейното възмездие още не беше определен.
Яж и пий, утре може да сме мъртви. Помисли си Боунс с насмешка.
Махна с ръка на Ралмиел:
– Води, приятел.