Джанин Фрост – Възмездие (Новела 0,5) Част 3

Глава 2

Градската къща миришеше на смърт, кръв, урина и случайни полицаи, в този ред. Боунс изсумтя като колиничи до едно червено-кафяво петно на пода.
– С всичката тази воня на различни ченгета, изненадан съм, че си успял да усетиш миризмата на семейство ЛаЛори.
Джелани стоеше на върха на стълбите като не се осмеляваше да слезе на първия етаж.
– Не са били само долу. Спали са в леглото тук горе,- с твърд пръст Джелани посочи стая надолу по коридора, спалня както предположи Боунс – и са стоели на канапето там.
Боунс вдиша дълбоко, за да направи умствен каталог на миризмите. Тогава с един скок се озова в горния край на стълбището, забелязвайки неумишленото трепване на Джелани, докато го наблюдаваше.
Правилно. Не напомняй на съучастника какво вече не може да прави.
– Леглото и канапето, казваш – попита Боунс, забавяйки крачката си до тази, която използваше като е покрай хора. Канапето беше срещу телевизора, а в ляво беше балкона. Боунс отиде до него и вдиша отново, отбелязвайки си приликите и разликите в миризмите от долния етаж.
– Собственика на апартамента. Момичето. Нейното тяло било ли е намерено някъде?
– Какво те кара да мислиш, че това не е момчешка бърлога? – развеселено попита Джелани.
– Из целия апартамент се носи аромат на момиче. – Боунс хвърли отегчен поглед на Джелани. – Момчето не е живяло тук, макар че повечето от кръвта на долния етаж е негова.
– Има снимка на момичето в спалнята ѝ. – Гласът на Джелани беше неутрален, все едно обсъждаха времето. – Красива е. Предполагам, че още е жива. За сега.
Боунс се взря в Джелани. Всичките му инстинкти му подсказваха, че гулът крие нещо от него. Боунс се чудеше дали той е познавал момичето. Джелани се държеше така сякаш нищо от това не го засягаше, но ароматът му говореше за страх и… ненавист. А щеше да има смисъл, ако беше емоционално свързан със собственика на апартамента.
Или просто беше изплашен от това, което можеше да се случи, ако Боунс не може да убие семейство ЛаЛори преди завръщането на Мари. След като го беше оставила на чело, можеше да се приеме за грешка на Джелани.
– Така и не ми каза от къде познаваш мириса на Луис и Делфин, за да можеш да го разпознаеш. – констатира Боунс.
Нещо бързо премина през лицето на Джелани, преди то отново да стане гладко като черно стъкло.
– През 60те години на 19в. бях женен – отговори Джелани. – Беше робиня в къщата на Сейнт Франсисвил, която се оказа мястото, където ЛаЛори избягаха след като напуснаха Квартала. Докато се биех в армията на Съюза, Луис и Делфин я измъчвали и я изяли. Върнах се прекалено късно, за да я спася, но никога не забравих аромата им.
– А ръцете и краката ти? – попита Боунс без да мигне.
– Ампутирани след битката при Ню Маркет Хейтс. Казаха ми, че е цяло чудо, че съм оцелял. По моя молба Нейно Величество ме промени малко след това. Исках да живея достатъчно дълго, за да видя семейство ЛаЛори мъртви.
Сега изражението на Джелани беше предизвикателно, сякаш очакваше Боунс да го упрекне, че се е превърнал в гул за отмъщение.
– Бях превърнат във вампир против волята ми. – изведнъж отговори. – Бях недоволен доста дълго време, след това го преживях. Не можем да променим това, в което сме се превърнали, тогава защо да се измъчваме? Ако очакваш да те съдя, пробвай с някой друг.
– Не съм чувал това за теб – измърмори Джелани. Изглеждаше изненадан.
– И защо би? – лек смях се откъсна от устата на Боунс. – Това не е видът история, който да се разказва, нали?
– Не мразиш ли господаря си за това?
Да.
Години наред Боунс мразеше Иън за това, че го беше превърнал във вампир. Но той не го беше направил, защото беше зъл. Беше го направил от изкривено чувство за благодарност. Ако Боунс не беше споделял оскъдната си храна, Иън щеше да умре на онова дълго пътуване от Лондон до Нов Южен Уелс, където за първи път се срещнаха като затворници.
Но Боунс нямаше да тръгне да споделя тези подробности. Нямаше нужда да споделя точно това с гул, когото едва познаваше.
– Вече не го мразя – беше всичко, което каза.
– Имаш къща в града, – отбеляза Джелани, сменяйки темата. – Там ли ще бъдеш?
– Не и след тази вечер, – сви рамене Боунс. – Можеш да ми се обадиш по мобилния, ако имаш нужда от мен. Ще се обадя когато приключа.
– Не ги подценявай. – Джелани се усмихна студено. – Делфин е отвела момчето по време на нощна обиколка на Квартала. Бил е забелязан да си тръгва с чернокосо момиче веднага след като обиколката е спряла до старата ѝ къща.
Имаше изкривено чувство за хумор, нали? Помисли си язвително Боунс. Старата им къща беше последното възможно място, където Боунс очакваше да намери семейство ЛаЛори на лов, но това му казваше много. Бяха арогантни, което беше добре. Арогантността и чувството за непобедимост бяха двете точки в негова полза, за да ги убие.
– Колко гули и вампири има в града? – попита Боунс.
– Целогодишно няколкостотин. – каза Джелани след кратко размишление. – На Марди Гра бройката се удвоява. Не само хората се забавляват на градския фестивал.
По дяволите! Ето защо беше перфектното време от годината за семейство ЛаЛори да ловуват. Изобилието от хора, живи и немъртви, им позволяваше да се сливат с тълпата.
Но също така и Боунс щеше да се слее. Беше сигурен, че може да ги хване. Това, в което не беше сигурен, обаче, беше колко човека щяха да убият преди това.
– Ще се обадя, когато приключа. – повтори Боунс на Джелани и излезе от окървавената къща.

Назад към част 2                                                                Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *