Краят на рая – Se7en sinners #2 Част 14

Глава 13

Трябва да чакам с часове Легион да заспи. Той настояваше да е вътре в мен, докато и двамата не издъхнем от изтощение, и свърши дяволски добра работа. Слънцето надничаше иззад гневни, сиви облаци, когато той най-накрая настоя да поспим, но знаех, че няма как да затворя очи. Не и с риска кой или какво щеше да ми се яви в сънищата. Не и когато знаех, какво ми предстои.
Докато тайно се миех и обличах, се опитвах да разбера какво се е случило предишната нощ. Да видя Луцифер… това не можеше да е реално. Но усещах ръцете му върху себе си, умелите му, елегантни пръсти, които се движеха по голата ми тазобедрена кост до корема. Чувах гласа му също толкова ясно, колкото и на Легиона, който стенеше в ухото ми. Но… как? Той обеща, че ще ме освободи, и всички останали хора от Призоваването, ако тръгна с него. Той ми даде своята дума. Как, по дяволите, той все още ме държи в ръцете си?
Дори със сърце в гърлото, си позволих няколко спокойни мига, за да се вгледам в Легион, в цялата му ослепителна красота. Боже, той е всичко, което някога съм искала, от което не съм осъзнавала, че имам нужда. И дори с всичкото недоверието и опасността, които идват с него, аз съм безспорно влюбена в него.
Мисля, че дори разбитото ми, човешко сърце знаеше това още от първия път, когато го видях в магазина, където работих, посред нощ, когато купуваше студен чай и ментови бонбони. Винаги съм била жертва на звездните му очи и редките му, ослепителни усмивки. Дори когато го мразех, една част от мен винаги се протягаше, молейки го да ме забележи… да ме иска.
Това изглежда толкова отдавна.
Сега, когато гледам надолу към спокойното му, спящо тяло, мога да почувствам физически, че се разкъсвам на две. И никой от нас не го заслужава. Не можем да продължим по този начин. Не мога да продължавам да си казвам, че вината и срамът просто ще изчезнат. Сега, когато знам истината, не мога да го гледам и да не се чудя дали е Адриел, тази която вижда, ако това е тя, с която прави любов, ако това е Адриел, за която рискува да я извади от Ада.
Толкова дълго бях глупава. Дори и с несигурността, която се надига в мен, все пак се отворих за него. Все още разтварях краката си и му позволявах да ме вземе…отново, и отново, и отново – без защита. Защо той не се притесняваше? Когато знаеше… знаеше какво може да се случи. Може би съм била безразсъдна в стремежа си да се изгубя в него, но какво беше неговото извинение? Мотивацията му?
– Нефилимите и Скачачите са много желани.
По дяволите.
Ами ако… ами ако Луцифер не е единственият, който има кон в това състезание?
Бях толкова отчаяна да го опровергая – толкова нетърпелива да покажа, че намеренията на Легиона към мен са искрени – че дори не се бях замислила за това. Но какво би спечелил? Какво добро би могло да излезе от това, че е толкова безотговорен?
Не си давам и секунда да размишлявам, преди да преметна чантата си през рамо и се обръщам към вратата на спалнята. Няма да се обръщам назад. Предпочитам да умра отколкото да се опитам да се откъсна още веднъж.
– Тръгваш за някъде? – чувам груб глас откъм дневната. Нима бях толкова погълната от опита си да избягам тайно от спалнята, че не го забелязах дори.
Каин се надига от дивана и се приближава до мястото, където стоях на метри от него и от входната врата. Бях толкова близо… толкова близо до това да избягам. Аз исках да махна лепенката. Сега съм принудена да гледам как се отлепва бавно от зейналата, гнойна рана на сърцето ми.
– АЗ… АЗ… – Заеквам. Достатъчно страшно е да останеш сам с белега на демон на убийството. Но да се обяснявам…
– Искаше просто да се откъснеш и да избягаш? – отгатва той. – Дори да оставиш пари на нощното шкафче? Уау. Трябва да кажа, че съм изненадан от теб, Идън. Може би дори малко впечатлен. Никога не съм мислил, че имаш топки.
– Какво искаш, Каин? – Отчаяно се опитвам да избягам от погледа му. Той обаче дори не отговаря. Вместо това небрежно започва да вади от джобовете си и да поставя върху масата. Ключове, мобилен телефон, пачка пари и малък пистолет. По дяволите, той за бой ли се подготвя? Кръвта във вените ми изстива.
– Знаеш ли, никога не съм мислил, че ще е човек, този който ще постави Легион на колене. – коментира той, съсредоточавайки се върху подреждането на предметите в спретнат ред. – Той е бил непоклатим от години – векове. Той е най-силният демон, който някога съм имал удоволствието да нарека свой брат. А ти… ти си твърдо решен да го унищожиш.
– Не го унищожавам – настоявам. – Аз го спасявам.
– Как така? Като го оставяш в малките часове на сутринта, знаейки, че той няма да се спре пред нищо, за да те върне? Дори и за сметка на Седемте – за сметка на живота му? – В гласа му има свирепост, каквато никога не съм чувала преди. Не е обичайното му сериозно ръмжене. Но нещо друго. Нещо, което прилича на отчаяние.
– Напускам точно заради това – моля го, надявайки се да разбере колко много ме боли. – Знам, че той ще направи всичко, което е необходимо, за да ме опази, и аз не мога да му позволя. Не мога да позволя още един човек да бъде засегнат от мен. Той се доверява на предател – някой, заради когото едва не го убиха – в радикалния си стремеж да ме защити. Не мога да го спра, Каин – никой не може. Ти знаеш това. Така че единственото което мога да направя, е да извадя себе си от уравнението.
– И ти мислиш, че това ще проработи? – Това не е въпрос. Той вижда право през мен.
– Трябва да е по-добре, отколкото да поставите мишена на гърба на всички ви.
Той въздъхва тежко и кимва. Не в знак на съгласие, а в знак на примирение. Вече съм взела решението си и той знае, че няма какво да направи, не може да направи нищо, за да ме спре. Поне това е по-добре от нищо. Ако той физически се опита да ме накара да остана, нямаше да мога да направя нищо, за да го отблъсна.
– Добре, тогава. Ами… грижи се за себе си, Идън. – Той хвърля поглед към предметите и парите, които остави на масата, преди да се обърне към коридора и своя стаята.
Странно.
– Ей, остави си нещата на масата – викам, шепнешком, преди той да изчезне от полезрението ми.
– Какви неща? – отговаря той през рамо. – Не съм оставил нищо.
Лицето ми е смутено и отварям уста, за да възразя, когато той ме поразява. Събирам пачката с пари, ключовете и мобилния телефон и ги пъхам в джоба на якето си. Пистолетът е съвсем друго нещо. Със самите върхове на пръстите си го вдигам и внимателно го поставям в чантата си.
Шибаният Каин.
Е… и преди съм грешал за него.
Когато стигам до подземния паркинг, натискам дистанционното за отключване, за да видя коя кола е оставил за мен. За моя изненада – и облекчение – това е по-малък Ягуар от този, който беше разбит на парчета на Мичиган Авеню.
По дяволите, онази кола беше секси. Но тази е също толкова луксозна и, разбира се, е черна, с тонирани стъкла. Седалките са меки като пух и все още мирише на нова кола. За кратко се замислям чие бебе мога да бъда, преди да извадя мобилния телефон. Той е чисто нов. Сякаш е очаквал да избягам.
– Ало? – в слушалката се чува дрезгав глас.
– Сестричке?
– Идън? Това ти ли си? О, Боже мой, скъпа, къде си била? Опитах се да ти се обадя, но…
– Да, изгубих си телефона. Слушай, искам да дойда да те видя. Имам нужда от твоят нов адрес. – Знам само, че Ел я е преместил в сигурна сграда в хубава част на града. Дори не си направих труда да се интересувам от подробностите, защото никога не съм очаквала да я видя отново.
– Разбира се. Ела, сега ще се обадя долу, за да знае портиерът да те пусне горе. Нямам търпение да те видя.
Мислено записвам информацията и включвам двигателя на колата. Тя мърка за мен, приканвайки да хвана волана и да натисна газта. Аз не знам как, по дяволите, ще се измъкна оттук, но когато наближавам първата стоманена врата, тя се отваря. Тя трябва да е оборудвана с някакъв вид сензор, който да деактивира алармите. Това е плюс. С цялата бързина на 90-годишен човек, влизам в първия от многото тунели, оградени с нещо, което прилича на стомана. Сега, когато се движа много по-бавно от преди, забелязвам, че те всички са обозначени със символи, нарисувани с черна боя или може би със сажди. Руни на защита и отклонение, чудя се. Първоначално Нико е конструирал защитите в тайното леговище на Седемте, но тези изглеждат свежи. Може би Дориан, или дори Габриела, ги е подсилил в мое отсъствие.
След няколко минути внимателно преминаване през тунелите и вратите с темпото на охлюв, внимавайки да не оставя нито една драскотина върху взетата назаем кола, най-накрая стигнах до една странична улица и попаднах в ранната утринна слънчева светлина, която се процеждаше през тежки, тъмни облаци. Не знам как останалите от Седемте се състезават през прохода, сякаш това е нищо. Кълна се, че дори не дишам, докато не стигна главният път.
През целия път до новото жилище на сестра ми едва не правя дупка в устните си докато се притеснявам как да обясня отсъствието си. Но когато тя отваря вратата на новия си, невероятно просторен апартамент, се държи така, сякаш не е минало никакво време. Сякаш току-що не съм изчезнала от лицето на Земята. Сякаш Луцифер не я в държал, като заложник, гола и мръсна, в успешен опит да ме изнудва.
– Толкова е хубаво да те видя, сестричке. – Тя ме обгръща с ръцете си и аз я стискам. Разбира се, аз се сковавам напълно. Сестра ми винаги е била привързана, докато аз съм склонна да избягвам всякакъв физически контакт. Това обаче никога не я е спирало. Тя искаше да знам, че съм обичана, дори когато ме караше да се чувствам мъчително неудобно.
– Хубав апартамент – отбелязвам, когато тя най-накрая ме пуска. Вглеждам се в обширното пространство, с широки прозорци с картини. Кремаво и бяло с нотки на индустриално сиво. Светла и отворена, позволяваща на естествената светлина да добавя топлина в пространството. Това е тя. Винаги съм си я представял на място като това. Тя беше прекалено добра за нашия малък, окаян апартамент.
– Да? Очевидно човекът, който купи старата ни сграда, е някакъв стар, богаташ който иска да я събори и да я превърне в търговски център. Мисля, че той изплати на всички ни, защото се страхуваше от съдебно дело. Токсична плесен, азбест и куп други опасности. Каква изненада.
– Трябва да се съглася с теб по този въпрос – отговарям, потискайки болезнена усмивка. Богат, стар пич. Е, Легион е доста стар. И съдейки по колите и централата на Седемте, трябва да кажа, че е и богат.
– Ела, ела – казва тя и ме насочва към яркобелите дивани. Всичко е напълно обзаведено. Ако не бяха няколкото картонени кутии, прибрани в ъгъла, нямаше да мога да кажа, че се е преместила само преди няколко дни.
– Съжалявам, че просто нахлух тук при теб. – Пускам чантата си в краката си, като внимавам да не нарушавам спокойствието на намиращия се вътре глок.
– Шегуваш ли се с мен? Идън, ти не си нахлула. Това е твоят дом. Когато и да си готова да се върнеш… това също е и твой дом.
Опитвам се да се усмихна, за да задържа емоцията от очите си.
– Добре. Защото… имам нужда от място, на което да пренощувам за известно време.
– Нещата с Лили не вървят?
Това е подценяването на годината. Особено след като сладурана Лили не съществува.
– Не точно.
– Е, съжалявам, че не се получи, но съм толкова доволна, че си тук. Хайде, ще ти покажа стаята ти.
Тя вече ме издърпва на крака, когато казвам:
– Не е нужно да правиш нищо специално, сестро. Мога просто да се излежавам на дивана.
– Не, Идън. Ти имаш стая тук. Ела да видиш сама.
Сестра ми ме повежда по коридора и спира пред една затворена врата. Тя поглежда към мен, а големите й кафяви очи танцуват от радост.
– Ти първо. Мисля, че ще ти хареса.
Без да разбирам напълно вълнението ѝ, завъртам очи и отварям вратата. И замръзвам, без да мога да продължа. Постелките, стените… всичко е обляно в нюанси на приглушено сиво. Сиво като очите, в които се бях вгледала само преди часове, и ми се искаше да ги гледам, докато си поемам последния дъх. Познавам тази завивка. Спала съм с нея, увита около голото си тяло. Таблата на леглото е подплатена, сякаш е била специално избрана за мен от някой, който е знаел, че обичам да чета в леглото. . .нощните шкафчета и гардероба са прости, семпли и минималистични, сякаш същият този е знаел, че не се интересувам от несериозно обзавеждане. Но там, където той се е въздържал откъм декорация, той е компенсирал с убийствен център за забавление и стереоуредба, както и библиотеката, оборудвана с всички книги, които бях включила в онлайн списъка си с книги за четене.
Има дори удобен кът за четене, разположен покрай огромния прозорец с изглед към града. Откъде… откъде би могла да знае? Защо изобщо да очаква, че един ден ще потърся убежище от реалността и ще имам нужда от място, където да го нарека свое?
– Това е моята стая?
– Е, със сигурност не е моя – смее се сестрата. Тя нежно завърта кичур от сребърната ми коса около пръста си. – Тя винаги е била предназначена за теб.
– Това е… това е… невероятно.
– Благодари на господин Торбички с пари. – Тя се прозява с ръка на устата си и разтрива кръвясалите си очи. – Ще ми се да изкарам още няколко часа сън. Но преди това да не забравям, че е перфектно, че се появи точно днес.
– Защо? – Питам, като откъсвам очи от великолепието на стаята – моята стая.
– Ами, Бен и аз щяхме да излезем на вечеря и питиета тази вечер с един приятел – едно ново момче, което работи с него и което е много мило и много сладко. Запознах се с него преди няколко дни и, о, Боже мой, Идън, трябва да се запознаеш с него! Разказах му всичко и за теб и той изглеждаше супер заинтересован.
– О, не, мисля, че ще се откажа – въздъхвам аз, усещайки подлогата от километър.
– Моля те, сестричке? Моля? Просто… току-що си те върнах и не искам да те виждам сама и да те оставя тук. Дори не е нужно да излизаш с него. Просто те моля само да се срещнеш с него.
Поклащам глава.
– Това не е моята сцена. Ти продължавай напред и се забавлявай. Аз предпочитам да се настаня и да гледам Netflix.
– Добре – казва тя. – Тогава просто ще отменя срещата с Бен. Гадно е, защото ние не сме излизали от цяла вечност…
По дяволите. Знам какво прави и нямам намерение да се поддам. Не искам да я оставя да ме обвинява с тези кучешки очи и с този тъжен, жалък поглед на лицето ѝ. Няма да се предам.
– Добре. Ще се срещна с него – изпъшквам, преди тя да се обърне и да излезе.
– Страхотно! – пляска радостно тя, преди да ме целуне по бузата. – Ще ти хареса, обещавам.
– Да, да. По-добре да получа няколко безплатни питиета от това.
– Напълно. Но наистина… трябва да си взема осемте часа сън. Хладилникът е зареден и паролата за WiFi е рожденият ти ден. Обичам те, сестричке!
Тя ме целува още веднъж по бузата, преди да тръгне по коридора, пружиниращите къдрици подскачат при всяка стъпка. Винаги е било невъзможно да не я обичам. Тя е била най-добрата част от мен – тази, която бих искала аз да бъда някой ден.
Безгрижна, целеустремена, внимателна, мила. Бих преплувала океани заради това момиче, а тя не би се поколебала да направи същото.
Отделям няколко минути, за да се запозная с новата си стая, като се опитвам да сдържа сълзите си при всяко напомняне за Ел. Той направи това нарочно. Той искаше да мисля за него. И се получи. И все пак не бих разменила това за нищо, въпреки че трябва да спра и съзнателно да дишам през възела в гърлото си на всеки няколко минути. Легион беше започнал да се превърне в мой дом. А сега той е създал такъв за мен, дори когато не мога да бъда с него.
Когато изтощението най-накрая ме застига, събличам дънките си и пълзя на плюшеното легло. Всичко изглежда по същия начин, но не е така. Не и без него до мен. Протягам ръка към другата страна – страната, която щеше да бъде запазена за него. Тя е студена. Повтарям още веднъж това, което току-що бях направила в началото на тази сутринта.
Нахлузвам чифта безжични слушалки Bose, които бяха разположени на центъра за развлечения и ги свързвам с елегантната стереосистема на нощното шкафче. Дори не знам какъв тип музика вече е заредена на нея, но когато тя зазвучава, сълзите започват да падат свободно във възглавницата, натъпкана с пух,и не мога да направя абсолютно нищо, за да ги спра.
Кание Уест.
Никой не плаче на Кание Уест. Никой, освен мен.
Той го мрази. И аз го изиграх, само за да му се разсърдя. Просто за да видя един от тези редки, незащитени, вдлъбнати усмивки и да чуя звука на бумтящия му смях. И когато той ме погледна, със сребърни очи, искрящи от веселие, аз най-накрая разбрах какво е усещането да ми откраднат дъха.
Забавно е как толкова много неща могат да се променят в рамките на една седмица. Какво не бих искала да дам, за да го видя как поклаща глава към мен с усмивка, която дърпа ъгълчето на устните му само още веднъж. Дори бих яла целофанов чипс и суха десертна паста, за да ме погледне отново така.
След няколко минути заспивам, докато Кание ме пита защо съм толкова параноична. А когато известно време по-късно се измъквам от съня, осъзнавам, че тези думи не са просто думи на фона на болен ритъм. Те са били предзнаменование.

Назад към част 13                                                                 Напред към част 15

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *