Глава 16
Усещам го, преди да се появи. Дори на метри от него самото му присъствие кара сетивата ми да се развълнуват, разбърква мислите ми и кара челюстта ми да се отпусне. И когато той отваря уста, за да проговори, яростта, която само преди миг подхранваше злобните ми думи, мигновено угасва в пепел, позволявайки на срама и разкаянието, страха да заемат мястото си. Дори не мога да разбера защо съм тук… защо правя това. Изтръгвам се от властта на принудата на съзнанието си и правя крачка назад, блъскайки се в масата в кръчмата достатъчно силно, за да счупя празните чаши върху нея.
– Имаш ли нещо против да поиграем? – пита той плавно, а искрящите му сребърни очи ме дразнят под приглушеното осветление на бара. Той поглежда от мен към Крисчън, после към сцената пред нас – желаещия да стане гангстер със счупен нос и неговата глутница ужасени курви.
– Ние? – Дори в състояние на шок не пропускам думата. Един демон е достатъчно лош. Повече от това… неприятности.
Точно в този момент Каин и Тойол излизат от тълпата и застават в противоположните краища на билярдната маса. Легион е обърнат към мен от другата страна, а братята му – от лявата и от дясната ми страна. Аз съм вцепенена. Всички са облечени в обичайното си черно за убийци и макар да не се виждат оръжия, не се съмнявам, че са въоръжени до зъби.
Крисчън стои замръзнал на място само на метър от Легион, очите му са широко отворени, а устните му са леко разтворени. Бедничкият, той просто искаше да заведе момиче на среща, да изиграят няколко рунда билярд, може би дори да се опита да ме целуне. Няма представа в какво се е забъркал. Беше грешка, че се съгласих да излезна с него. Но мисълта да седя сама в този огромен, нов апартамент, честно казано, ме плашеше. Щях да бъда летяща патица. И макар Луцифер да не иска да ме нарани физически, не мога да кажа, че съм чак толкова убедена, че не би прибягнал до други методи на мъчение, за да получи това, което иска. Не съм сигурна, че съм достатъчно силна, за да се съпротивлявам.
Което не ме прави нищо повече от егоистичен задник, който е поставил на прицел невинен човек.
А това ме прави не по-добра от самия Дявол.
Няма съмнение, че Легион би могъл собственоръчно да разруши цялата тази сграда в рамките на секунди, ако поиска. А сега, след като направих нечуваното и се разкрих, дали би го направил?
– И така… можем ли? – пита той в същия момент, когато Крисчън се отърсва от моментния шок. Той се втурва към мен, като внимателно се промушва покрай Каин, който му се подиграва с развеселено презрение.
– Идън, добре ли си? – пита той, като ме хваща за раменете. Той изучава замаяните ми очи, търсейки признаци на нараняване, но не мога да видя нищо покрай мъжа, чийто трескав поглед е единственото нещо, което ме крепи обратно към човешкото в мен. Забавно е, че преди дни исках само да си спомням. А сега не мога да забравя.
– Всичко с нея е наред – отсича Легион, а остротата в тона му ме кара да примигна от транса си.
Принуждавам се да погледна Крисчън.
– Да. Добре съм. – Не знам какво друго да кажа. Как да обясня? Как да отменя всичко лошо, което съм причинила?
От другата страна на масата за билярд се чува шум, докато бавният, объркан ум на Джони започва да сглобява току-що случилото се. Той облизва устните си, усещайки вкуса на кръвта, след което поглежда надолу към дезориентираната си приятелка, която седи в локва от изпусната бира, доста от неговата кръв и, ако се съди по миризмата, собствената ѝ урина.
– Какво… какво е? – заеква той, възвръщайки способността си да се справя. Поглежда вляво, забелязвайки звяра на човека, чиито очи остават втренчени в моите. До Легион Джони изглежда като малко дете с наднормено тегло. Все пак, дори с кръвта, изцапала предната част на ризата му, и момичето, плачещо в собствената си мръсотия, той, за съжаление, не усеща истинската опасност, която го заобикаля.
При това Легион помръдва, съвсем леко. Достатъчно, за да разбера, че животът на Джони виси на една-единствена скъсана нишка.
– Ти си мъртъв. И двамата – заплашва Джони, стиснал юмруци отстрани. – Ти си мъртъв!
Успява да направи само една крачка, преди Джони да се озове с лице надолу върху билярдната маса, а кръвта му да изтече върху зеления филц. Ръцете му са опънати зад него, двете китки са хванати в капана на едната длан на Легион, а другата му ръка е притисната в задната част на месестия врат на Джони.
– Слез от мен, задник! – Джони изпищява. Той се бори с всички сили, но Легион е непоклатим. По дяволите, той дори не се изпотява. Вместо това насочва погледа си към Крисчън, а очите му искрят с безпогрешен огън.
– Заведи я у дома.
– Не – поклащам глава. – Няма да отида никъде.
– Престани. Сега, Идън!
Думите му пронизват шумната стая и се врязват право в главата ми. Ехото от заповедта му разтърсва черепа ми по начин, който е едновременно леко болезнен и невъзможен за устояване. Пристъпвам напред, а крайниците ми се движат от само себе си.
– Аз… не искам да тръгвам – успявам да заекна. Но още докато изричам думите, се обръщам към вратата, а Крисчън е до мен и държи ръка на ръката ми. – Не искам.
– Иди сега. Върви си вкъщи.
Интензивността на заповедта му не е толкова стряскаща, но все още не мога да му се противопоставя. И съдейки по начина, по който хватката на Крисчън се стяга около предмишницата ми, докато той се насочва към изхода, може би и той го усеща. По дяволите. Какво се случва? Демоните не би трябвало да могат да подчиняват волята на хората. Точно затова съм създадена. И ако това е вярно, как Легион го прави точно сега?
Чувствам се мигновено изтрезняла, когато излизаме на заледения тротоар, а студеният до кости свеж въздух е като пръски вода върху лицето ми. На бордюра чака такси, до което ме води Крисчън. Когато и двамата сме на сигурно място на задната седалка, шофьорът потегля, без дори да попита къде отиваме.
– Познаваш ли тези момчета? – прошепва той, като се опитва да укроти вълнението в гласа си.
– Не – лъжа аз.
– Но те знаеха името ти, Идън. И начинът, по който накара онзи бандит да се удари в лицето, и как накара онова момиче да седне на мръсната земя… уау. Какво беше това? Никога не съм виждал подобно нещо през живота си!
Въпреки че шепне, Крисчън на практика подскача на мястото си. Нищо, което бих могла да кажа, не би могло да обясни логично случилото се. Майната му. Това не е добре. И ако някога е имало подходящ момент да използвам дарбата си, то това е сега. Не само за да спася собствения си задник, но и за да му спестя познанието за подземния свят, който не е предназначен за хора със слаби сърца. В този случай невежеството не е просто блаженство. То е абсолютно необходимо за оцеляването му.
– Хей, Крисчън. Погледни ме.
Той премества тялото си на тясната, мухлясала задна седалка, напуканата кожа скърца под нас. Интензивните мъховозелени очи блестят от вълнение. Той е толкова разсеян от нощните случки, че съзнанието му е напълно отворено за мен, и аз се промъквам, без той да забележи нахлуването. Той дори не помръдва.
– Забрави какво си видял тази вечер.
Мисля да отида още по-далеч и да внедря илюзия в главата му, но никога не съм стигала толкова далеч. А и сега не е моментът да изпробвам границите на способностите си. Особено не с човек като Крисчън. Някой добър, мил и нормален. Някой друг кретен на улицата може да е друга история за друг ден.
Когато пристигаме пред сградата на сестра ми, спирам Крисчън, преди да успее да отвори вратата на колата.
– Мога да се справя оттук нататък. Благодаря – настоявам със стегната усмивка.
– Сигурна ли си? Поне да те заведа дотам. – В зелените му очи вече се вижда надежда.
– Добре съм, обещавам. Късно е и всичко, което искам да направя, е да си почина.
Той има благоприличието да си спести настойчивостта и кимва с разбиране.
– Това беше… забавно. Съжалявам, че не успяхме да поиграем билярд. Може би ще опитаме още веднъж?
– Разбира се, това звучи забавно – откривам, че казвам. И почти го казвам сериозно.
– Чудесно. Сестра ти има моя номер. Почини си добре, Идън.
Като истински джентълмен той не тръгва, докато не съм на сигурно място в сградата. За щастие сестра ми, ми даде собствения си ключ по-рано, иначе щеше да ми се наложи да измисля как да се промъкна вътре, без да безпокоя нея и Бен. Когато обаче тихо затварям вратата на високия апартамент, установявам, че е празен. Хм. Може би Крисчън е сбъркал, че ще се върнат тук, което е едновременно облекчение и разочарование. Щеше да е хубаво да има някой вкъщи, дори и да се налагаше да заспивам със слушалки на ушите и пусната музика.
Изморена съм от умственото натоварване, но все още съм под напрежение, така че тършувам из кухнята в търсене на пакетчета чай. Какво беше това с Легион? И какво се случи, след като ни накара да си тръгнем? Не мисля, че би наранил човек, дори гаден, но не съм сигурна какво би направил, ако бъде провокиран. По дяволите. В интерес на истината не знам нищо за него. А ако легендите са верни, да наранява невинни не е извън сферата на възможностите.
Не мога да мисля по този начин. Не мога да повярвам, че мъжът, който държеше здраво тялото ми и целуваше кошмарите ми, някога би стигнал толкова далеч. Той може да е демон, но по природа е ангел. Той не е създаден в грях. Той е прероден в него.
Трябва да вярвам, че светлината все още съществува в него. Виждала съм я и преди в ослепителните му очи, родени от звезден прах. Чувствала съм я в докосването му – нежно и благоговейно – толкова противоречащо на грубостта, която позволява на останалия свят да вижда. Изгаряла съм в топлото сияние на вдлъбнатите му усмивки, докато сърцето му ми е напявало приспивна песен, а бузата ми е била притисната до гърдите му. Това е човекът, когото познавам и за когото бях пораснала да се грижа. И нито един мит… нито една древна приказка… не бива да променя това. Това, което може да се е случило или не преди десетина века, не бива да диктува това, което чувствам тук и сега.
Само ако беше толкова просто.
След като се уверих, че апартаментът е добре заключен, занесох чая в спалнята си. Моята спалня. Никога през живота си не съм имала нещо толкова разкошно, което да нарека свое. Дори нямах собствена стая, докато със сестра ми не се сдобихме заедно с онзи разнебитен апартамент, а дори и той беше повече килер, отколкото спалня. А сега имам квадратна площ, с первази и тапицерии и всички онези неща, които виждахме, докато гледахме телевизионните предавания. И да, технически не е мое, но съм сигурна, че ще му се наслаждавам, както си е. Изживях живота си в очакване да падне другата ми обувка… в очакване нещо да ми бъде отнето. Научих се никога да не се чувствам удобно, защото всичко е временно. И самото ми съществуване… то е временно като дял. Затова ще се наслаждавам на това малко парченце щастие, дори когато знам, че всеки момент може да бъде изтръгнато от ръцете ми.
Току-що съм се измъкнала от ботушите и роклята с пуловер и съм ги заменила за клин и свободна, огромна тениска, когато на вратата се чука. Замръзвам. Може да е сестра ми, но тя най-вероятно ще е прекарала нощта с Бен. Или може би е Легион. Тогава отново той няма да почука. А и не е някое случайно социално обаждане. Вече е адски късно и портиерът щеше да се обади.
По дяволите.
Още едно почукване и аз посягам към чантата си. Не изваждам пистолета, но плъзгам треперещата си ръка в нея, преди бавно да изляза от стаята си. Ако това беше някой, който възнамерява да ми навреди, нямаше да си губи времето с почукване. Особено не и този тип врагове, които изглежда привличам.
Още едно почукване и аз надничам през шпионката.
И въздъхвам с облекчение.
Поставям чантата си на малката масичка наблизо, чувствайки се глупаво.
– Здравей – казвам, след като отварям вратата. – Забравих ли нещо?
Крисчън хвърля момчешка усмивка и поклаща глава, като кара русите вълни на косата му да играят на челото му.
– Не, но аз забравих теб.
После се взирам в тъмната цев на пистолет, който мирише странно сладко, почти отвратително. Като аромата, който омърсяваше кръвта на Фенекс, след като бедрото му беше разрязано до кост.
Като горящото въже, което връзваше ръцете и краката ми в онзи влажен, циментов затвор.
Зюмбюл и слънце.
Ангелска отрова.
Назад към част 16 Напред към част 18
