Краят на рая – Se7en sinners #2 Част 2

Глава 1

Аз съм в ада.
Във всеки смисъл на думата.
Но това, което очаквам – това, което е залегнало в мен от дете чрез книгите, филмите и ученията на майка ми – не е същото, което ме заобикаля.
Стоя в коридор, обзаведен богато с тъмно дърво, стените са украсени с класически произведения на изкуството от всеки ъгъл на земята. Моите очи сканират огромното пространство, като поемат жадно това, което ще бъде новият ми дом. Твърде упорита съм, за да повярвам, че това е нещо друго, от илюзия създадена за мен. Жесток трик, направен от самия дявол, за да ме накара да повярвам, че това е нормално, дори луксозно. Няма да позволя на очите ми да ме измамят.
– Добре дошла, Идън. – Огненото въже от коприна освобождава ръката ми и правя крачка назад. Гледа ме внимателно, отблизо, с ириси, изпъстрени със здрач. – Не е това, което очакваше?
– Не е горещо. – Свивам безразлично рамене.
– Не и за теб. Не е. Искам да ти е удобно тук.
– Защо? – Обръщам се да го погледна, без да се страхувам от неземната му красота. Страхът вече е безполезен.
– Ти не си затворник тук – Луцифер свива рамене, всемогъщият претендент се преструва на безразличен – твоята смъртна душа е все още непокътната. И ти казах, Идън… искам да те защитя. Искам да бъда с теб.
Погледът му изглежда почти искрен. Знам, че е по-добре да гледам на него като нещо друго, може би като горещи, димящи глупости.
– Както и да е. – Поглеждам настрани, очите ми попадат върху картина на банда стари пичове с извадени мечове.
– Нощната стража-Рембранд. Това е оригиналът. Всички са такива – отбелязва Луцифер, следвайки погледа ми. Гласът му е горд, сякаш говори за любимо дете. Все едно бих могла да повярвам, че той дори е способен на нещо подобно – на любов. – Смятам, че съм снабден с редки и красиви неща.
Цветните петна сякаш пулсират върху платното, увличайки ме в тъмния натюрморт, ограден със позлатена рамка, странно е. За разлика от всяка картина, която някога съм виждала. Сякаш има душа, която пулсира точно под тези приглушени нюанси.
Поглеждам настрани.
Може би, ако не бях толкова празна, ако можеше да ми пука – щях да го сметна за достатъчно интересена, за да спекулирам. Или поне да намеря красота, дебнеща във вековното произведение. Но просто не ми се струва нежно. Всичко това, произведенията на изкуството, гоблените, мебелите… всички те са студени и безлични.
Позволих си да усетя веднъж. Позволих си да си падна по Легион и измъченото му минало. Бях си позволила да се вмъкна в живота на един от онези хора, за които някога се бях заклела, че никога няма да бъда: безнадеждно глупава, наивна и безгрижна. Типът човек, който се губи при първия вкус на добър член и няколко сладки прошепнати думи в тъмното. Едно от онези момичета, преди ги мразех. Дори се постарах да ги уведомя, но не им пукаше. Бяха популярни и красиви, те носеха дизайнерски дрехи и харчеха парите на татко. Не им пукаше и за чудака с дрехи втора ръка и изгодни обувки. Обидите от пикаещ беден престъпник нямаха никаква тежест, но моите думи…моите думи…
Разклащам глава, за да разсея спомените в съзнанието си. Отдавна съм преминала през съжалението. И като се има предвид, че границата между правилно и грешно е толкова размита, че дори не мога да я разпозная, за какво наистина трябва да съжалявам? Аз съм точно това, което трябваше да бъда.
Луцифер се размърда до мен, почти нервно. Странно, преди няколко минути имаше да говори толкова много глупости.
Той отпуска примирена въздишка.
– Вечерята ще бъде сервирана след няколко часа. Очаквам да се присъединиш към мен…
– Не съм гладна – Гледам го, а на лицето ми е изписано скука.
– Тогава ще седнеш и ще ме гледаш как ям. – Пламъкът и арогантността изчезнаха, заменени от кипящо раздразнение. – Това не е молба. – В тези тъмно цветни очи се надига буря и температурата в стаята се повишава с поне двадесет градуса. – Идън, ти си тук като мой гост и имах предвид точно това, което казах – нямам планове да те нараня. Но ти ще играеш по моите правила. Не се заблуждавай – аз не съм Легион. Не мисля, че предизвикателството ти е сладко.
Той поема въздух, освобождавайки напрежението в раменете си заедно с повишената температура, след което се усмихва, но от устните му капе отрова.
– Сега нека опитаме това отново. Вечерята ще бъде сервирана след няколко часа. Ще вечеряш до мен. Саския ще те настани в стаята ти и ще се погрижи за твоите нужди.
Той махва с ръка и от някакво неразкрито място се появява невзрачна, тъмнокоса жена. Погледът й не се вдига от земята и тя се приближава с плахи, резки стъпки. Страх, тази жена е обзета от страх.
– Саския, моля, увери се, че Идън е подготвена и облечена подходящо. И се погрижи, да ѝ е удобно през цялото време. Каквото пожелае, да бъде на нейно разположение.
– Да, господарю – отговаря прегърбената жена. Гласът й е… странен, сякаш се напряга да говори през здраво стиснато гърлото. Това е звукът, който издава човек, когато е на ръба на изкрещи.
Сякаш я задушава невидимо менгеме, което смачква трахеята ѝ отвътре.
Усещам как кръвта се оттича от лицето ми, но започвам да оправям дрехите по мен и се обръщам, за да я последвам. Тя не казва нищо, докато ме води по коридор, след този по който влезнахме. Отбелязвам си да не ѝ задавам никакви въпроси, освен ако не е абсолютно необходимо.
Завиваме зад ъгъла и устата ми пресъхва.
Има един мъж, небрежно облегнат на стената, безстрастният му поглед се спира върху кожичките около ноктите на ръцете му. Облечен е в черно от главата до петите, идеално пасва на среднощно черната му коса, която пада върху челото му, по умишлено небрежен начин. Малко над средния ръст с широки рамене и квадратна челюст.
Стъпките на Саския са бавни, малката й фигурата ѝ започна отново да трепери при приближаването му. Имам достатъчно здрав разум, за да знам, че трябва да приема езика на тялото й като улика, че този тип е опасен.
– Аз ще поема оттук, Саския – казва мъжът, без да вдига очи от ноктите си.
– Но… но Учителят каза… – дребната жена залитна, а думите ѝ просто треперят.
– Твоят господар ни най-малко, няма да има нищо против. Освен ако не искаш да го безпокоиш и да попиташ. Защо не отидем да го вземем и да разберем заедно, малката?
– Не – бързо отговаря Саския, а гласът й се напука от напрежение. – Не, това няма да е необходимо. Прости ми. – Тя се обърна към мен с отворени от уплаха тъмни очи. Мълчаливо предупреждение. – Просто кажи името ми, когато съм ти необходима. Ще се върна скоро, за да ти помогна да се измиеш и облечеш. – След това тя изчезна в коридора, от който току-що бяхме дошли, с бързи стъпки.
Мъжът се отблъсна от стената и без да каже и дума, започна да върви. Не смея да направя и крачка.
– Е… идваш ли? Или предпочиташ да пуснеш корени точно тук, във вестибюла.
Претеглям възможностите си, само за да открия, че нямам такива. С разочаровано изражение и затворени очи, влизам в крачка зад него.
– Къде ме водиш? – Мога и по-добре от това, да звуча уплашена, но аз наистина съм, защото ще бъда изядена жива тук.
– Твоята стая. – съобщава ми той.
Не съм с теб, не съм с теб, мислено си го повтарям като мантра.
Докато се оглеждам, минаваме врата след врата в този подобен на дворец затвор, осъзнавам, че нямам друг избор, освен да го последвам. Никога няма да намеря пътя до стаята си в този лабиринт.
Освен това, той не може да ми направи нищо, което вече да не ми е причинено. Бях бита, унижавана и най-вече измамена. Няма дума за това, което чувствам…няма ниво на ярост или нараняване, което да обобщи интензивността на болка в гърдите ми.
Така че преглъщам всичко, замазвайки го с огромна доза изолация, тук емоцията няма място. Не и за това, което ми предстои.
Той спира пред врата, която прилича на всички останали – тежко, полирано дърво, богато украсена, златна дръжка – и я отваря, чакайки ме да вляза. Надниквам вътре, наполовина очаквайки да видя Андреевскит кръст или вериги и кожа. Но това, което намирам, е голямо легло, драпирано с нещо, което изглежда като скъпо спално бельо от виолетово и слонова кост. Шкаф и скрин седят до далечната стена на стаята, докато по-безценни произведения на изкуството, за които не ми пука, украсяват стените. Без прозорци, тук долу няма нужда от тях.
Мъжът влиза в стаята, сякаш притежава самия въздух в нея, минава покрай мен към кръгла маса, на която е поставена купа с пресни плодове. На върха на тъмното дърво има и декантер с кехлибарена течност. С което той ми помага да го огледам и то добре. И наистина, много, ама много ми се иска да не го бях правила.
Лицето му е сякаш издълбано от алабастър – гладко и с уникален дизайн. То има ясно изразени скули, прав нос и тънки, но чувствени устни. Той несъмнено е красив. Но не това ме кара да спра, замръзвайки на прага.
Неговите очи.
Познавам очите му. Сякаш гледам, точно в самото ядро на примамливия им мрак.
Прекрачвам прага и затварям вратата след себе си с отмерени движения. Той пълни две чаши, но не ми предлага едната, докато не изпие съдържанието в своята и не налива отново, течност колкото два пръста.
– Благодаря – казвам, когато ми подава чашата, без да си прави труда да насочи кристално синия си поглед към мен. Той ми показа, че е безопасно за пиене, това е цялата учтивост, от която се нуждая.
– Искаш ли да ми кажеш защо си тук?
Гласът му е студен, но в него има трепет на веселие. Отпивам глътка парещ алкохол с кисел вкус, но оставя сладък привкус върху езика ми.
– Какво имаш предвид?
– Огледай се около себе си, Идън. Това не е точно курорта Сандалс.
– Откъде знаеш името ми? – преглъщам нервно.
Има смелост да ми се усмихне, сякаш забавлението му е благословия. И мразя да призная, че е точно така. Направо е неестествено да е толкова неприлично красив.
Историята на живота ми. В свят на тайни и лъжи, болка и нещастие, постоянно съм заобиколена от тревожно зашеметяващи същества, потопени в митове и фантазии. Седемте, магьосници, дори Луцифер в целия си прекрасен ужас. Толкова много ужасяваща красота се крие в това грозно петно от беззаконие. Сякаш имах нужда от още една причина да си спомня какво съм – патетично, трагично човешко същество.
– Наистина ли вярваш, че си попаднала тук случайно? Въпросът беше само кога. Честно казано, надявах се, че имаш малко повече самоуважение. Жалко.
Усмивката му става дива… смъртоносна. Ако трябва да предполагам, ослепителният непознат е повече животно, отколкото човек. Може би това е подарък. Може би той ще ми откъсне гърлото и ще ме пощади от всичко, което е планирано за мен тук долу.
– Надеждата е за слабите – отвръщам студено, преди да отпия още една глътка кехлибарен алкохол. Изгарянето е нищо. Не си позволявам да го усетя. – Сгреши.
– Значи вярваш, че си силна. – Той изсумтява. – Това е добре. Ще трябва да бъдеш, ако искаш да оцелееш достатъчно дълго, за да се махнеш оттук цяла.
– А ако не го направя?
– Тогава всички сме прецакани. И толкова много от нас ще сме умрели за нищо. – Той свива рамене и поднася кристалната чаша към устните си.
Изпива остатъка от питието си и поставя чашата силно на масата, изпращайки ударна вълна от напрежение из стаята. Тя отскача от стените, преди да се настани между нас в лепкави, изпотрошени молекули. Тревожността е толкова силна, че мога да я почувствам… да я вкуся.
– Никога няма да се махна оттук – шепна аз, а тези шест малки думи са презрителен призрак.
– Не си такава, просто не си. – Той хвърля проницателен поглед нагоре-надолу по тялото ми. Тогава си спомням за ужасния си вид.
Само преди часове обикалях по кишавите улици на Чикаго, глупава усмивка бе изписана на лицето ми, докато гледах мъжа… демона… по когото си бях позволила да си падна. Тогава в светкавица на ярко отмъщение и усукан метал, Ягуарът на Легион се уви около предната част на бронирана кола. Поне това твърдеше Луцифер, след като ни измъкнал от останките и ни върза в онази бетонна стая, моята стая. Стаята от кошмарите ми, където измъчвам и осакатявам доведената си сестра и други невинни. Всичко, за да направи Луцифер щастлив. Всичко, за да задоволи онова тъмно насилие дълбоко в мен, което жадува за касапница.
Но аз смених този мрак за живота на сестра ми. Последното ми безкористно действие на Земята.
Иска ми се да можеше да е просто това – безкористност. Но честно казано, моят мрак не отговаряше на болката, която изпитах, след като разбрах, че не съм нищо друго освен пионка на Седемте. И изпълних добре ролята си – Мат с пешката.
Сега тук съм – доброволна пленничка в Ада.
Тъмният непознат се приближи до гардероба и без дори да мръдне и пръста, той се отваря, показвайки набор от пайети, дантела и коприна – всичко това без съмнение е невероятно скъпо. Взе рокля с цвят на блестящи рубини и я протегна към мен.
– И какво да правя с това?
– Какво, по дяволите, мислиш? – отговаря той със зловещ блясък в очите. – Носи го.
– И защо трябва? – контрирам с лекота.
– Защото нашият приятел харесва красиви неща. И в момента ти си най-интригуващата му играчка. Нека да остане така поне още малко. Той не се справя добре със скуката.
Не мога да споря с това. И все пак не разбирам защо… Защо този странен, абсурдно привлекателен мъж ми помага, какво му има?
Оставям остатъка от питието ми в чашата, на масата, преди да тръгна към мястото, където той стои с толкова наситена възбуда, че е почти осезаема. Брадичката ми, е вдигната предизвикателно, и погледа ми се насочи към тези ослепителни очи, сякаш са от аквамарин, вземам парчето червена коприна и пайети от хватката му.
– Не се опитвай да се промъкнеш в ума ми. – Потупва с пръст слепоочието си. – Тук долу не работи и най-вероятно ще те убие.
– И кой трябва да бъдеш? – Присвивам очи. – Моята зла фея кръстница?
– Може да се каже. – Той повдига тъмна вежда. – Но се надявах, че можем да започнем с това да бъдем… приятели. – Думата приятели се промъква по гръбнака ми, оставяйки следа от изгарящ студ.
– Та кой си ти? – Въпросът е оцветен с търсене.
Той се усмихва, неестествената му красота обезоръжава и той пристъпва напред, затваряйки малкото разстояние между нас. Синьо-зеленият скреж от дъха му целува бузите ми, преди да се свлече надолу по гърдите ми.
– Вече знаеш кой съм, Идън – отговаря той, усмивката му се превръща в нещо много по-съблазнително, отколкото съм подготвена да приема и осъзная. – Аз съм Николай Скотос. Но можеш да ме наричаш Нико.

 

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *