Краят на рая – Se7en sinners #2 Част 27

Глава 26

Мислех, че преместването на сестра ми в щаба на Седемте ще срещне силна съпротива от страна на Кайн, но всъщност това беше негова идея.
А това не ми се отразява добре.
В това има най-голям смисъл. Разполагат с напълно оборудвана медицинска база, собствен лекар, по-сигурно е от Форт Нокс и по-трудно се намиране от Зона 51. И, разбира се, искам тя да е близо до мен, особено след като е преживяла такава травмираща атака и е загубила гаджето си в един ден.
Не очаквах обаче Каин да бъде толкова… внимателен към нея. Студеният, нахален Каин не е напускал сестра ми от онзи съдбовен следобед преди три дни.
И сестра ми също не го е отпратила.
– Надявам се, че ще се чувстваш добре тук – казвам й, гласът ми е тих. Транспортирането ѝ, с превързаните ѝ изгаряния и счупени кости, отне много от нея. Освен това Феникс трябваше да ѝ даде добро количество болкоуспокояващи, за да могат да я измъкнат, без да разтревожат медицинските сестри. Честно казано, не знам как все още е в съзнание.
– Шегуваш ли се? – просъсква тя, като ми се усмихва сънливо. – Може да се преструвам, че ме боли, само за да не се налага да си тръгвам.
– Можеш да останеш колкото искаш, Мери – уверява я успокояващо Каин. Никога не съм го чувала да използва този тон на гласа – мек, успокояващ и прочие. Мен му се искаше да разкъса на парчета само заради дишането. Но за сестра ми той е послушен като домашна котка.
Аз. Не. Го. Харесвам.
Искам да кажа, разбира се, че съм развълнувана, че Седемте са били само любезни и разбрани да преместят сестра ми за нейна собствена защита. Андраш дори доброволно превърна лазарета в някаква дзен, луксозна болнична стая, като я направи да не изглежда толкова студена и стерилна с някои по-богати цветове, незадължително меко осветление и първокласно болнично легло, облечено в най-меките чаршафи и одеяла, познати на човека. Момчетата донесоха и телевизор с плосък екран, мини хладилник и много книги и списания, за да я занимават. Лилит също помогна, а аз дори не й се скарах.
Така че, въпреки че харесвам – дори обичам – всички усилия, които всички положиха, за да се чувства сестричката ми удобно, не съм развълнувана от тази новооткрита връзка, която тя създаде с Каин.
Това е разбираемо – разбира се. Той беше там, когато тя дойде в съзнание в болницата. И след като той обясни всичко за първи път (първите няколко пъти тя се кълнеше, че е предизвикано от морфин) и аз потвърдих всичко по телефона, тя гледаше на него като на свой ангел хранител, с грозния белег и всичко останало. Знам, че тя и аз имаме много неща за обсъждане, но докато състоянието ѝ се подобри, единственото, което искам, е да се съсредоточи върху това да се оправи.
Феникс бърка в настройките на осветлението и ги приглушава до кехлибарен блясък, след като проверява интравенозното ѝ лечение.
– Нека я оставим да си почине – предлага той, като използва лекарския си глас. – Пътуването вероятно не е било най-доброто за ограничения капацитет на белите ѝ дробове и нараняванията, а и не искам да се изкушава да говори.
– Ще бъда тук. – Каин се свлича на плюшената облегалка, която е поискал от Андраш да включи в ремонта, и взема едно списание. Наистина?
Феникс шътка, а ъгълчето на устата му се повдига в знак на примирено забавление. Не споделям чувствата му.
– Ще се върна след малко, за да проверя нашия пациент – съобщава Феникс, преди да затвори вратата зад нас. Щом излизаме в коридора, присвивам очи към него. – О, можеше да бъде и по-зле.
– Как? Как може да е по-лошо?
– Ами… – Фенекс се почесва по тила. – Той можеше да се отнася с нея, както се отнасяше с теб в началото.
Кръстосвам ръце пред гърдите си и се ухилвам.
– Да, бих искала да видя това да се случи. Сестра ми би го разкъсала на парчета.
– Тогава трябва да се радваш, че той се е заинтересувал от нея. 95% от отношението на Каин е породено от необходимостта да защитава. С Мери не му се налага да проектира тези горчиви чувства, защото чувства, че тя се нуждае от защита. Дори и за сметка на собствената си уязвимост.
– Но… но… Каин? – Свивам лицето си в гримаса. – Защо?
Фенекс поставя нежна ръка на рамото ми.
– Сестра ти току-що е претърпяла нещо невъобразимо, в резултат на което тялото ѝ е било разбито, а кожата ѝ – изгорена. Тя е загубила голяма част от косата си и може би никога няма да изглежда по същия начин. Може би възприятието ѝ за красота се е променило през последните няколко дни. Трябва да отпуснеш и на двамата малко внимание.
Думите му са като ковашки чук върху егото ми и аз моментално свеждам глава от срам.
– Прав си. Съжалявам. Не мога да повярвам, че можех да бъда толкова самовглъбена. Това, през което тя преминава… разбирам защо е потърсила утеха в него. Благодарна съм му за това. Честно казано.
– Е, не му позволявай да те чуе да казваш това – засмя се Феникс, преди да освободи рамото ми.
– Защо не?
– Той все още обича да ти се подиграва. Това само ще му даде муниции.

Тъй като Каин е личен телохранител на сестра ми, Феникс се грижи за нея денонощно, а Легион, Тойол, Андраш, Джин и дори Лилит работят извънредно, за да се справят с проблемите, открих, че имам много време за себе си. Те следят града за всякаква потенциална активност на Серафим, като същевременно работят с Крисис за разкриването на терориста. И тъй като съм затворена в апартамента, съм отегчен до смърт.
Отивам в стаята на Легион и взимам книжката, която четях през последните няколко дни. Това е завладяваща история за млада жена, която е заловена от мъж, който възнамерява да я убие. В крайна сметка обаче тя се влюбва в него, за да разбере, че всъщност е била влюбена в него през целия си живот. Забавно е как изкуството имитира живота. Във всеки случай моя живот. В много отношения съм свързана с Ел още от деня на раждането си. Независимо дали бях на двадесет и две или на шейсет и две, борбата срещу неизбежното никога не е била опция.
След няколко минути, в които се мъчех да се съсредоточа върху думите по страниците, а главата ми беше твърде погълната от безкрайния поток от „какво ли не“, оставих книгата и изпуснах дъх.
– Знаеш ли, по-полезна си, отколкото си мислиш – казва кадифено гладък глас до мен.
Задъхвам се и едва не падам от леглото, приличайки досущ на размахващ ръце идиот. Скачам на крака, а паникьосаните ми очи се стрелкат из стаята.
– Как, по дяволите, си влязъл тук? – прошепвам, като не искам да тревожа останалите. Което е глупаво. Би трябвало да реагирам прекалено остро. Би трябвало да крещя за помощ. Но не го правя.
Луцифер кръстосва глезените си и заключва пръст зад главата си, като се излежава на леглото.
– Отивам там, където ти отиваш, котенце. Аз съм с теб. Аз съм в теб. Всичко, което трябва да направиш, е да мислиш за мен.
– Не съм мислила за теб. – Кръстосвам ръце пред гърдите си в защита.
– Сигурна ли си в това? Точно както не си мислеше за мен, докато членът на Легион беше пъхнат в теб? Ти наистина си ужасен лъжец.
Лицето ми става толкова горещо, че се кълна, че от ушите ми се издига пара.
– Остави ме. Сега.
– Не искаш ли първо да ме попиташ нещо? – Той вдига любопитно вежди.
– Не.
– Сигурна ли си? Не искаш да знаеш дали имам нещо общо с бомбардировката на сградата на сестра ти? – Ъгълчето на устата му бавно се плъзга нагоре.
– Не си имал – предизвиквам го, осмелявайки се да излъжа.
– Правилно. Но не ти ли е любопитно да разбереш дали знам кой го е направил?
– Ако искаше да зна, вяече щеше да си ми казал.
– Може би да. А може би не. Ще трябва да ме убедиш.
– Има ли смисъл от всичко това? Или просто ще продължиш с въпросите?
Извръщам очи и си поемам разочаровано дъх. Луцифер и неговите малки игри. Той иска да се чувствам така, сякаш имам нужда от него. Сякаш може да ми даде нещо, което никой друг не може да ми даде. Секс. Сила. Информация. Егото му е дебела домашна котка, която постоянно има нужда да бъде галена.
Луцифер леко скача от леглото, а тъмният му костюм няма нито една гънка.
– Би трябвало вече да знаеш, че в моята лудост винаги има метод, Идън. Точно както прилъгването ти да дойдеш с мен в Ада, нищо от това, което правя, не е без причина. И макар че няма да ти кажа кой стои зад нападението, ще ти оставя този малък подарък: Нека изгледат записите от онзи ден. Проучете ги. Те са на прав път, но пропускат една много важна улика.
– Не мислиш ли, че го имаме? Всичко е едно и също – настоявам аз и вдигам ръце нагоре.
– Дали е така? Сестра ти е жива. Приятелят ѝ не е оживял. Странно.
– Защото тя беше вътре в апартамента. Легионът беше наложил стените на жилището ѝ със защита. Бен току-що бе слязъл от асансьора и се бе отправил към дома им. Ако беше вътре, вероятно също щеше да живее. Но имаше съседка… възрастна жена… той й задържа вратата на асансьора. Тридесет секунди. Ако беше стигнал до апартамента трийсет секунди по-рано, може би щеше да е жив и днес. Но той е постъпил правилно. – Поклащам глава и хвърлям поглед към пода. – Това звучи толкова егоистично. Всички тези хора, които загинаха… добри хора. Невинни хора. Никой от тях не е заслужавал това.
Луцифер заобикаля леглото и спира само на метър от мястото, където стоя. Той не ме докосва и аз не знам как се чувствам по този въпрос.
– Тази… вина. Тя не е твоя, за да я носиш. Като те взех и се опитах да те скрия, изпратих много силно послание, което трябваше да бъде посрещнато с възмездие. За това се извинявам. Въпреки това, животът беше твой или техен. И аз избрах теб. Винаги съм избирал теб, Идън.
– Какво? – Отвръщам, а лицето ми е изкривено от отвращение. – Ти пожертва всички тези невинни хора заради мен? Знаеше, че те – които и да са те по дяволите – ще потърсят отмъщение? Защо? Как можа да направиш нещо такова?
– Просто е – свива рамене той. – Ти ме заинтригува. Защо мислиш, че си все още жива? Ако нямах интерес да защитя инвестицията си, щях да ги оставя да се саморазправят с теб, когато дойдоха за теб първия път.
– Какво? – Думата е задушен шепот.
Луцифер отклонява ослепителния си поглед и прехапва устна – първата проява на нещо, наподобяващо нежелание, която виждам от… ами, изобщо.
– Спомняш ли си когато държавата те взе, Идън?
Рефлексно се усмихвам. Какво общо има това с всико, което се случва сега?
– Разбира се, че помня.
– Имаше семейство, което искаше да те приеме почти веднага. – Той кимва. – Уверих се, че ще те настанят в групов дом и ще те разбъркат в системата.
– Как… какво? Защо? – Заеквам, а думите ми са само кратки изблици на объркване. Защо би направил това и би ме лишил от шанса да имам истинско семейство?
– Защото това семейство не беше човешко. И ти нямаше да оцелееш през нощта. Така че аз само леко те побутнах – побутнах те. Накарах те да нападнеш съветниците, които се опитаха да ти помогнат. А когато те те задържаха, ти дадох сили да ги отблъснеш. – Той се обръща към мен, тези призрачни очи с цвят на осеяно със звезди нощно небе са засенчени от сериозност. – Беше ти лепнат етикет „проблемно дете“. В този момент ти беше просто още едно мръсно лице, което държавата можеше да игнорира. А аз можех да продължа да те наблюдавам.
Спомням си го. Винаги съм се опитвал да остана под радара, ако не и прекалено послушна, за да не заподозрат хората, че в мен гнои зло. Когато избухнах срещу хората, които се опитваха да ми помогнат, не го разбирах. Не се страхувах – изпитвах облекчение. През цялото време си мислех, че ирационалният ми страх се дължи на натрупан гняв към майка ми. Мислех, че годините на отрицание най-накрая са ми се отразили зле.
– Ти го направи?
– Да – кимва той. – Щом веднъж се докоснаха до теб, знаех, че няма да мога да ги спра. Това беше всичко, което можех да направя, без да водя свещена война на Земята. Но не можех да им позволя… не можех да им позволя да те имат.
– А Легион…? – Като се има предвид какво изпитва към отчуждения си брат, няма да се учудя, ако го припише на него.
– Не знае. Беше толкова влюбен в теб, че не виждаше какво се случва. Копнежът му по Адриел го беше направил небрежен. Ти беше следващото най-добро нещо.
И точно по този начин настроението се промени.
Адриел.
– Легион не знаеше, че Адриел е нахлула в тялото ми, докато не ме спаси.
– Не е знаел? – Той се усмихва лукаво, което кара косъмчетата по врата ми да настръхнат. – Ти не вярваш в това, нали? Ето защо стоиш тук и говориш с мен, вместо да говориш с него. Защо мислиш, че не можеш да му кажеш, че го обичаш, Идън? Защото не му се доверяваш напълно.
Поклащам глава, раздвижвайки се от умопомрачението на Луцифер.
– Грешиш. Ти- ти не знаеш нищичко. Аз му се доверявам. Много повече, отколкото на теб.
– Както искаш. – Той свива рамене. – Или още по-добре, попитай ги за себе си.
– Какво биха искали от мен?
– Същото, което занимаваше мислите на Легион. Адриел. Не става дума толкова за това, че те искат да те убият. Те искат да си я върнат.
Луцифер разчита въпросите, които проблясват по лицето ми, преди да направи крачка напред в моето пространство. Твърде зашеметена съм, за да го отблъсна.
– Провери касетите. Легион знае нещата – точно както и аз. Не забравяй, че паднахме заедно.
– Защо ми казваш всичко това? – Примигвам.
Дъхът му е топъл, а гласът му – успокояващ, като шепот на летен бриз.
– Защото понякога мълчанието е също толкова опасно, колкото и отмъщението.
С това той прави крачка назад и си тръгва.
Дори нямам възможност да си поема дъх, за да заменя този, който Луцифер открадна, когато вратата на спалнята се отваря. Легион стои там, а веждите му са смръщени от скептицизъм.
– Записите от видеонаблюдението – казвам без предисловия. – Погледни ги отново.
Легион накланя глава на една страна. Устните му се разтварят, сякаш се опитва да попита за какво, по дяволите, говоря по възможно най-нежния начин. Спестявам му труда и рискувам гнева му.
– Луцифер. Той ми говори… говори ми – обяснявам аз, тонът ми е отсечен. – Мисля, че знам източника на бомбата.

Назад към част 26                                                                   Напред към част 28

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *