Глава 27
За щастие, всичко беше точно както си мислех.
За съжаление, беше точно както си мислех.
Бен не беше източникът на бомбата. Той беше бомбата.
Малкото устройство, което Седемте бяха възстановили, беше имплантирано върху него, може би дори вътре в него. И този, който го е поставил там, е заложил на това, че той ще успее да се върне в апартамента, преди да го детонира, убивайки себе си и сестра ми. Освен тях, жертвите щяха да са минимални. Сградата щеше да претърпи големи щети и щеше да има ранени, но подсилените стени щяха да задържат донякъде взрива. Целта не беше да се убият толкова много невинни хора. Само тези двамата.
Но Бен беше добър човек. И когато видял, че възрастната им съседка бърза да хване асансьора, той задържал вратата, добавяйки трийсет секунди към маршрута си.
Тридесет секунди и той щеше да е в апартамента, да целуне сестра ми за поздрав.
Тридесет секунди, а аз щях да загубя най-важния човек в живота си и единствената причина, поради която още не бях пречупена напълно.
– Майната му – изплюва Крисис. Той превърта видеото на екрана на телефона си за трети път, преди да изрече още едно проклятие. – Майната му, майната му, майната му.
– Това е консенсусът – промърморва Ел.
Намираме се в същата закусвалня отпреди. Същата сервитьорка е на старомодното гише.
– И ти си сигурен, че е мъртъв? – Крисис пита.
– Не знам как щеше да оцелее. – Легион свива рамене. – Честно казано, не беше останало много от него.
– ДНК потвърждава ли това?
– Във видеото той е в сляпа зона, когато бомбата се взривява. – Кимва Ел. – Така пропуснахме да разберем, че той е източникът. Трябва да приемем, че е било случайно.
Крисис презарежда видеото отново.
– А ти си сигурен, че Мери е била целта?
– Точно така изглежда.
– Майната му – проклина Крисис и прекарва ръка през русата си коса.
– Какво означава всичко това? – Питам, без да разбирам. Ние вече знаехме всичко това.
– Бен имаше среща с лекар тази сутрин – обяснява Легион и се обръща към мен. – Това би обяснило как устройството е било имплантирано в или върху него. Съдейки по поведението му обаче, той не е знаел. Някой е трябвало да изтрие съзнанието му.
– Някой като кого?
– Има само няколко същества със силата да направят нещо подобно. Едно от тях са ангелите – подхваща Крисис. Той изключва мобилното устройство и го пъха в джоба си. Потупвайки пръстите си по плота в размисъл, той казва: – Има някои членове на Алианса, които вярват, че някога ангелите са говорили на светите мъже. Тези, които имат непоклатима вяра и преданост. Те твърдят, че именно ангелите са ги инструктирали да заловят и измъчват Призованите. Че именно ангелите са шепнели в ушите им, казвайки им, че ключът към спасяването на човечеството се крие дълбоко под мозъчната им кора и единственият начин да се докоснат до него изисква крайни мерки. Жестоки мерки. Алиансът на посветените рискуваше да бъде разкрит пред обществеността и всичко, за което беше създаден, щеше да бъде унищожено. Затова всички висши представители на всички религии се събраха и направиха пълна проверка. Всички лидери бяха прогонени. Повечето от тях изчезнаха от лицето на Земята. Това беше преди повече от двадесет години.
– Значи смятате, че това може да се повтори? – Светая светих. Не исках да повярвам, че ангели могат да стоят зад такава жестокост, но всички знаци сякаш сочат към тях. Което означава, че е само въпрос на време те да ударят отново и ще трябва да се изправим срещу най-силните същества освен самия Бог.
Не можем да победим.
– Възможно е. Което означава… означава, че знаеш кой стои зад това – промълвява Крисис, а мрачният му поглед е прикован в чашата му със студено кафе. – И аз също знам. Рев.
– Какво? – Гласът ми се разбива в гърлото. – Моят… моят баща? Но всичко, което каза, че ме е защитил… че е разбрал колко важна е сестра ми за мен… Защо би го направил?
– Може би вярва, че спасява душата ти – предполага Легион. – Ангелите – конкретно Серафим – са създания на истината и светлината. Те са най-ценното и съвършено творение на Бога. Да бъдеш напътстван от такъв се смята за велик дар, изпратен от самия Всемогъщ. Баща ти може би вярва, че това е Божият план.
– Да убие собствената си дъщеря? – Крещя, без да се интересувам от човешката сервитьорка, която стоеше на метри от мен. – След като ме е изоставил в продължение на двадесет и две години, той смята, че логичното нещо, което трябва да направи при повторното ни събиране, е да убие единственото семейство, което някога съм познавала, за да може евентуално да ме убие? Защо би го направил?
Вече знам отговора. Знаех го през цялото време. И разяждащото знание за тази истина ме кара да натискам рамото на Легион, молейки го да ме пусне от сепарето.
– Трябва да се махна оттук – настоявам, като бутам твърдия му бицепс. Използвам цялата си сила, но той почти не помръдва. – Моля те, Ел. Просто искам да си тръгна.
– Какво става, Идън? – Той се измъква от сепарето, но ми препречва пътя.
– Просто имам нужда да подишам малко въздух. Да се подвижа. Моля те.
Накрая той се отдръпва и аз набързо минавам покрай него. Тръгвам към изхода и не спирам, докато не вдишвам леденостуден въздух с гръб, притиснат към замръзналата тухлена стена.
Исках да вярвам в него. През цялото това време, докато той отсъстваше от живота ми, очаквах с нетърпение да го опозная… да имам баща. По дяволите, просто да имам родител щеше да ми е достатъчно. Глупава съм. Трябваше да знам по-добре. Майка наркоманка и баща, който се върна в живота ми само за да замисли смъртта ми, докато едва не уби осиновената ми сестра. И всичко това заради какво? За Адриел? Паднал ангел, който не може да се раздели с бившия си?
Толкова ми е писнало от тези глупости. Това не е нейният живот – това е моят. Но всеки път, когато се обърна, нещо се проваля заради нея. Може би има начин… начин да я изтръгна от тялото си завинаги. Серафимите искат Адриел и са готови да използват Алианса, за да си я върнат по някаква причина. Трябва просто да им дам това, което искат, за да избегна още кръвопролития и да си върна живота по този начин.
– Знам какво си мислиш. – Дълбокият баритон на Легион е само на няколко крачки от мен, пронизвайки точно измъчените ми размисли. – Мислиш, че той те е използвал.
– Знам, че ме е използвал – казвам през буцата в гърлото ми.
– Той може и да не знае това, Идън. Серафимите са могъщи. Може искрено да вярва, че е чул гласа на Бог.
– И ако те не му бяха повлияли… дали изобщо щеше да ме потърси?
Мълчанието на Ел е целият отговор, от който се нуждая.
И аз го мразя.
Мразя това, че той не ме вижда просто така.
Мразя това, че с нея е имал нещо по-дълбоко, по-значимо.
И тази омраза, примесена с отчаяние, ме кара да скъсявам разстоянието между телата ни, докато гърдите ми не се долепят до неговите и устите ни не се слеят. Искам той да ме опита. Искам да ме почувства. И когато разтворя бедрата си и обгърна члена му в гладките си стени, искам той да дойде заради мен.
Целувам го трескаво, а езиците ни са в жестока битка за надмощие. Той захапва студа ми с изпепеляваща топлина. Среща мекотата ми с непоклатима твърдост. Той поглъща моята лудост и ме поддържа със стабилност.
Когато се отдръпва, достатъчно, за да ме прикове с дивия си сребрист поглед, той пита:
– Какво беше това?
Отговарям му, като дръпвам ризата му, искайки да я сваля и да се отдалеча. Да, точно тук, при минусовите температури, под перления полумесец, отстрани на закусвалня в средата на грешната част на града, имам нужда от него, както имам нужда от въздух. Като че ли животът ми и смъртта ми зависят от него.
– Идън, какво правиш?
Пренасочвам вниманието си към цепката на дънките му.
– Искам те. – Гласът ми звучи далечно, сякаш е прикрепен към далечно среднощно ехо. Дупката.
Той покрива ръцете ми със своите, но не ме отблъсква.
– Навън? Някой може да ни види.
Отблъсквам ръцете му.
– И така да е, нека гледат. Крисис още ли е тук? – Още едно дръпване на колана му и дебелата кожа увисва от кръста му.
Светкавица от ярост озарява очите му.
– Няма го.
– Добре.
– Идън… позволи ми да те заведа у дома.
– Не. Имам нужда от теб сега. – Поглеждам го с умоляващи очи, оцветени в сълзи. – Моля те? Просто… моля?
Легион ме гледа дълги, мъчителни секунди, а веждите му са смръщени от недоумение. После изгарящ огън хваща китките ми и аз се издигам във въздуха, наблюдавайки как тухлите и бетонът се сливат в размазани червени и сиви петна. Гърбът ми се сблъсква с целунатата от лед стена достатъчно силно, за да изтракат зъбите ми. Краката ми се увиват около кръста му и усещам как покритата му с дънки твърдост пулсира срещу нетърпеливата ми вагина. Устата му покрива моята, подхранвайки ме с топлина и лудост, и смазвайки здравия ми разум с всяко преднамерено движение на езика му. Той се впива в средата ми и триенето на бикините ми в набъбналата ми част предизвиква болка нагоре и надолу по бедрата, която сякаш се излъчва в корема ми.
Протягам ръка между нас, за да го освободя от панталоните му, като в същото време той разкопчава ципа на дънките ми. Отнема му само няколко секунди да ме сложи на земята, да ги дръпне надолу и да ме завърти така, че гърдите ми да са притиснати към твърдата, студена стена. И със стон, който разлюлява както гърдите му, така и моите, той се напъхва в мен отзад. Протягам ръка назад и хващам косата на тила му, докато той се впива яростно в мен, карайки налягането около възела в корема ми да пулсира диво. Усещам го… усещам го там. Расте, пулсира, живее, умира.
Той не ми говори. Не ме пита дали се чувствам добре. Просто ме чука до стената в една алея като див звяр, какъвто е. И аз обичам всяка шибана секунда от това. Защото точно сега той оправя Идън. Не прави любов с ангела, когото е обичал толкова много, че е разменил Божието благоволение за еднопосочен билет до Ада. Той обладава непокорното момиче с мишена на гърба, което току-що е научило, че последната му надежда за истински родител е била лъжа.
Идвам като гръмотевична буря, заливаща с насилие и страст. Легион върви плътно след мен, заровил лицето си в тила ми. Притискам го до себе си, опитвам се да погълна топлината му, наслаждавам се на аромата му на изгорена земя, среднощен жасмин и огън. Името му звучи в кръвта ми. То е издълбано в костите ми до мозъка им. А сега искам да го изпиша и по цялото си тяло.
Неловкостта виси като плътен облак, когато той се издърпва. Студът пробужда малки гъши тръпки по голите ми бедра и дупето, въпреки че Легион бързо се навежда, за да издърпа дънките ми обратно нагоре по тялото. Той не ме поглежда, но не бих могла да знам това със сигурност, като се има предвид, че и аз не го поглеждам.
– Гладна ли си? – пита той, след като се оправя.
Изглаждам косата си и му се усмихвам стегнато.
– Не, добре съм.
– Добре. Трябва да се приберем.
Той хваща ръката ми, преплита пръстите ни и ме извежда от алеята. Въпреки че само преди минути беше в мен, този акт ми се струва неудобно интимен.
– Идън? – Гласът е очевидно женски, но дрезгав, сякаш източникът му е плакал. Или крещял.
Поглеждам наляво и виждам малка, слаба жена. Кожата ѝ е бледа, кафявата ѝ коса е дълга и права. Дрехите ѝ са чисти и спретнати, макар и невзрачни. Тя прави крачка напред и закрива устата си с крехка, трепереща ръка, сдържайки риданието си.
– О, Боже мой, това си ти, нали? Това си ти.
Рефлексно Легион ме издърпва назад, закривайки тялото ми със своето.
– Коя си ти?
Жената продължава, сякаш дори не вижда мусколестият вал, който ѝ препречва пътя.
– Мина толкова много време… толкова много време, момиченце. Погледни се… пораснала си. Красива си.
Всички последователни мисли са изпепелени в черепа ми, оставяйки на езика ми вкуса на горчиво объркване.
– Ще те попитам отново… Коя. Коя си ти?
С ъгъла на окото си забелязвам движение, след което преподобният Джошуа Харис се появява на бял свят, заставайки точно до дребната жена, която ме гледа така, сякаш току-що е видяла призрак. Знам точно как се чувства тя. Аз също виждам такъв.
– Майка ѝ – обявява той, точно когато към нас се втурват дузина въоръжени, облечени в черно агенти. Алиансът. – Не мърдайте. Не искам да те нараня, Идън.
Вече сме минавали по този път. На Легион ще му отнеме само секунда, за да изчисли колко от тях може да ликвидира, преди те да имат благоразумието да отвърнат на огъня. А дори и тогава той е твърде бърз, за да го уцелят. Може да ги изхвърли всичките, без дори да се изпоти.
Но тогава има и мен. И майка ми. Жената, която буквално се опита да ме изтръгне от утробата си. Жената, която е пренебрегвала да ме храни, да ме мие, да ме облича. Жената, която се опита да ме удави, за да изчисти злото от душата ми.
Тя плаче, сякаш всеки неин грях е кървав камшик по гърба ѝ. Гледам я как се сгромолясва с мъртвост в очите. Онемяла съм за нейното страдание, точно както тя беше забравила за моето.
И все пак… не мога да я гледам как умира. Въпреки че тя беше твърде щастлива да изиграе главната роля в моята смърт. Аз не съм като нея. Не съм като нея.
Ръката ми все още е в здравата хватка на Ел, стискам го. Когато той хвърля огнения си поглед към мен, аз едва забележимо поклащам глава. Той може да ни простреля оттук; въоръжен е до зъби, да не говорим, че може просто да отмъкне едно от многото оръжия, насочени към нас. Но няма да успее без жертви. А те са твърде много.
Рев нежно хваща ръката на майка ми точно над лакътя и бавно я насочва напред към мястото, където стоим аз и Ел.
– Просто трябва да поговорим, Идън – извиква той към мен. – Никой не трябва да бъде нараняван.
– Ако искате само да поговорим, защо сте насочили оръжия към главите ни? – Отвръщам му.
– Просто предпазна мярка. Репутацията на приятеля ти го предшества. – Той спира на три метра от нас.
– Добре. Да поговорим. Но го пусни.
– Идън, не…
– Съжалявам, скъпа. Знаеш, че не мога да го направя. Освен това имам чувството, че ако го направя, той няма да те пусне. Особено след като научи какво можем да направим… и за двама ви.
Поглеждам към Легион.
– И какво е то?
– Твоят живот – твоят собствен живот – обяснява Рев. – Животът, който ти е трябвало да имаш, преди злото да ти го отнеме. И той може да има този, който наистина иска. Този, за който е чакал хилядолетия.
Гърбът на Легион се сковава, дивото изражение на лицето му е белязано от паника.
– Идън, не го слушай…
Отвръщам поглед от Ел и насочвам твърдия си поглед към Рев.
– Как?
– Има начин… Работим по него от известно време, за да ти помогнем. За да те спасим. Виж как сме преобразили майка ти – казва той гордо. – Само преди месеци тя беше толкова закъсала с антипсихотиците, че дори не можеше да ни каже собственото си име. Сега тя е напълно възстановена, без да е зависима от лекарствата. И е готова да започне отново… с теб.
– Вярно е – кимва майка ми. – Вече съм по-добре. И имам толкова много да наваксвам, бебе. Толкова, толкова съжалявам.
– И на двамата ни е дете – добавя Рев. – Но сега… можем отново да бъдем семейство. Този път можем да го направим както трябва.
Семейство. Живот. Всичко това звучи като мечта.
Глупава, лъжлива, разбита мечта.
– А ако не дойда с теб?
Рев въздъхва, сякаш дори не си е представял, че ще отхвърля предложението му за любов и съвместност.
– Е… все пак бихме приели твоя демоничен спътник. И се опасявам, че няма да мога да гарантирам безопасността му. Надявам се, че ще успеем да се разберем. Искам да бъдеш щастлива, Идън. Просто ни позволи да ти помогнем.
Легион стиска ръката ми, привличайки вниманието ми.
– Изведете ги – изтърсва той между зъбите си. – Направи го, Идън. Сега.
Честно казано, би било толкова лесно. Бих могла да се промъкна в главата на Рев и да го принудя да инструктира хората си да свалят оръжията си. Или може би да ги настроя един срещу друг. И преди съм държала повече от един ум; може би мога да държа всички. Тогава какво? Да ги накарам да се нападнат един друг? Или да пъхнат дулата на оръжията си в собствените си усти и да натиснат спусъка?
Не.
Не мога.
Защото искам да го направя. Толкова много искам. Искам да напрегна умствените си мускули и да ги нараня, само защото мога. Искам да покажа на всички тях, че аз съм силната. Те трябва да се страхуват именно от мен.
И поради тези причини знам, че за мен има само един изход от това.
– Ще тръгна с теб – заявявам аз. – Но трябва да го пуснеш.
Рев се усмихва, като напълно игнорира протестния рев на Ел.
– Радвам се да чуя това, Идън. Но… съжалявам.
Отвратителният пукот на стомана върху кост пронизва черепа ми, звукът звъни в ухото ми като постоянен цикъл на смъртта. Легион се срутва точно пред мен, а безжизненото му тяло се сгъва като къщичка от карти. Изкрещявам точно в същия момент, когато нещо преминава през главата ми, заглушавайки виковете ми и закривайки погледа ми.
Но все още усещам миризмата му.
Кръв.
Кръв и зюмбюл.
Назад към част 27 Напред към част 29
