Глава 10
Феникс пристига с Каин, докато Джин ми прави купа домашна супа. Настоявам, че мога просто да загрея малко остатъци или да направя сандвич, но той просто ме игнорира, фокусирайки се върху зеленчуците на дъската му за рязане.
– Той не ме харесва, нали? – Прошепвам на Лили — по дяволите — Лилит. Лесно е да се върнеш в приятелството с нея. Тя просто ми изглежда… нормална.
– Кой Джин? Защо казваш това?
– Ами… – Поглеждам бронзовия брадат мъж, молейки се яростно да не ме чуе от масата в трапезарията. Ако казаното от Тойол е вярно, не искам да се впускам в лошата му страна. — Той не иска да говори с мен.
– Той няма да говори с теб, защото не може, глупаче!- Лилит се смее радостно, карайки ме да се огледам, за да видя дали не съм пропуснала нещо. – Езикът му е отрязан.
– Боже мой. Толкова съжалявам.- Покривам устата си с треперещи пръсти. Не съм сигурна защо й се извинявам¸ но изглежда е правилното нещо да го кажа. И тогава има Джи-думата. Затворена съм в многоетажен апартамент с отряд демони. Това не е ли като да играеш Biggie на парти на Death Row?
– Случи се преди много време. – Тя свива рамене. – Готвенето му помага да се отпусне.
– И така… Л-Луцифер ли го направи? За това, че е убил пешките му?
– Не. Той го направи сам.-Тя го казва толкова небрежно, сякаш ми казваше какво е закусила. -Сам си отряза езика.
Какво кара човек да се осакатява? Мисля аз и не разбирам решението му.
– Но защо? – Знам, че имат котешки рефлекси — виждал съм ги. И свръхчовешка сила също. Но наистина, наистина се надявам, че Джин не може да ме чуе че се бъркам в миналото му.
– Джинът използва влиянието си, за да нанесе вреда на жертвите си. Той им шепне в ухото, очарова ги със собствените им желания. Той не нарушава свободната им воля, но ги кара да вярват, че искат да извършват порочни, похотливи действия. Спите със съпруга на най-добрата си приятелка, защото сте толкова подчинени на основните си желания. Вие крадете пари от съседа си, защото вярвате, че имате нужда от тях повече от него. Прерязваш гърлото на някого, защото те възбужда мисълта, че кръвта му се разлива по ръцете ти. Той взема вашата слабост
— вашите грешки — и ги избутва от ръба. -Тя се забавлява, за да погледне силния, мълчалив мъж, който нежно скубе пресни билки за супата, и въздъхва. -Това може да се отрази върху вас… постоянното предателство и измами. Постоянно предизвиква болка, гняв и нещастие. Може да те изсуши, докато не остане нищо.
– Но не е ли това, което искате? – Примигвам при скромното й обяснение. – За да ни боли всички? За да се преклони светът пред злото?
– Ние сме демони, Идън. Това не означава, че нямаме съвест. – Тя се обръща към мен, докато остатъци от трептене все още набраздяват челото й.
– Говори за себе си – казва груб глас от другата страна на масата. Каин. Син на Адам и Ева, убиецът на Авел. Демон на убийството. Има леко присвиване в черните му очи, докато той ме гледа яростно, разкъсвайки ме като лешояд. Опитва се да ме разсее с отровната си усмивка. Усещам как паяци пълзят по цялото ми тяло, стържат и драскат кожата ми с бодливите си малки крачета. Но все пак задържам погледа му.
Няма да му позволя да види колко много ме ужасява и как само като гледам този гротески белег, стомахът ми се свива. Няма да му дам удовлетворението, за което толкова копнее.
Вярвам, че някога може да е бил красив. И той все още може да бъде сега, дори и с обезобразяването. Но той не иска да бъде. Той се наслаждава на страха, на отвращението. Той иска хората да правят гримаси и да избягват зрителния контакт. Той се радва да кара жените да стискат чантите си, за да се втурнат към отсрещната страна на улицата, когато той се приближи. Той изпитва радост от сплашването на по-малките мъже, свеждайки ги до страхливи малки момчета. Познавам го, защото съм него.
Изолацията е много по-добър вариант от отхвърлянето.
Показването на страх в този момент само ще докаже колко наистина съм безпомощна. Припаднах по време на обяд, плаках, докато сополи бълбукаха от носа ми, повръщах в косата си. Изглеждам като всички останали за него — жалка, слаба. Той мрази, че съм тук; това е очевидно. И все пак той е един от тях. Така че може би той не ме презира толкова, колкото изглежда. Може би той няма избор по въпроса.
– Аз те презирам – присмива се той, показвайки зъби. Толкова за тази теория.
– А? – Думите му, съчетани с грубостта на тона му, ме хващат неподготвен.
– Казах, презирам те. Това, което си… на какво си способна. И все пак мамиш съдбата си. Страхливка.
– Отпусни се, Каин – отвръща Лилит, махвайки му. -Той е просто ядосан, защото не е имал убийство през последните шест седмици.
– Трябваше да съм там онази вечер! Бях на път! – вика той, размахвайки ръце. Никой дори не му хвърля втори поглед.
– Ел и аз се справихме добре.
– Ха – изсумтява той. -Искаш да кажеш, че Ел се справи. Щеше да бъдеш храна за плъхове. Знаеш ли… разочарован съм от теб, Лил. Обикновено си много по-фокусирана. Може би три десетилетия без пишка те кара да загубиш предимството си. И всички знаем, че вашият съквартирант Андраш не ви го дава. Кажете ми, вие двамата споделяте ли вибраторите?
Случва се толкова бързо, че дори нямам възможност да изкрещя или да се прикрия, но самата скорост ме връща назад в стола. Изправям се от земята точно навреме, за да видя как Лилит вдига Каин на крака от земята, като с една ръка хваща яката му. След това тя го блъска обратно върху мраморния плот с кънтящ трясък, достатъчно силен, за да разбие черепа му на прах.
– Пази си езика, Каин. Или ще те изтърбуша и ще ти подаря най-прекрасната усмивка- изсъска тя, пълзейки нагоре по тялото му като същество, лишено от кости и стави. Ръцете и краката й се огъват под противоположни ъгли. Вратът й се простира невероятно дълъг и прилича на змия и можех да се закълна, че истинските зъби са излезли от устата й.
Тя вдига ръка с нокти, целяща да удари, точно когато Ел решава да влезе в общата част от спалнята си. Той спира на няколко метра от мястото и поклаща глава.
– Престанете, вие двамата. Няма да купувам друга маса.
Със зловеща усмивка, която определено показва остри като бръсначи зъби, Лилит бавно се спуска надолу по масивното тяло на Каин. Мъжът с планински размери скача без следи от нараняване и изглажда дрехите си.
– По дяволите, Лил, това е нова риза! Просто се шегувам. Престани да бъдеш толкова чувствителна.
– Извини се. – настоява тя лекомислено, оправяйки русата си коса до първоначалното й съвършенство. Лилит внимателно вдига разпръснатите столове и сяда с цялата грация на балерина.
– Съжалявам. Мамка му. – Каин се връща обратно на собственото си място, лицето му е червено от гняв… или срам.
– На мен не. – Тя махва с изящно движение на ръка към мястото, където все още стоя, с отворени очи. -На нея.
– Какво? Не се извинявам на някакъв мръсен човек…
– Извини се или ще ти отрежа орехчетата с нож за масло.
– Извинявам се. – Неохотно, Каин се обръща към мен, устата му е стисната в права линия. Той издиша утежнено и кръстоса ръце, а по изпъкналите му бицепси са очертават вени.
– За какво? — пита мило Лилит.
– За това, че съм глупак. -Той поема примирено дъх и раздува ноздрите си като бик.
– Добре! Това е много по-добре!
Ел кашля силно, с ръка, обхванал устата си, за да потисне смеха си. Ниско ръмжене от страната на масата на Каин гърми по пода.
Изглежда, че шумът свърши, Джин донася гореща купа супа и я поставя пред стола ми, заедно с кошница с прясно изпечен хляб. Плахо се настанявам обратно на стола ми, коремът ми ме води по пътя. Първата лъжица едва не ми изгаря езика, но си заслужава. О, толкова си заслужава. Сочни хапки пиле, крехки зеленчуци, паста ал денте и пресни билки и подправки. Можех да ям тази супа всеки ден до края на живота си и никога да не ми омръзне. Взимам филийка топъл хляб и я потапям в бульона, оставяйки аромата да проникне във всяко кътче. Това е небето — истински рай — в устата ми.
– Все още те презирам – мърмори Каин, наблюдавайки ме като недохранен ястреб.
– Това е добре. -Приключвам с дъвченето, преди нежно да попия устата си с платнена салфетка. – И аз не те харесвам особено. Наистина трябва да получиш помощ за тези проблеми с гнева. Гневът на демоните е сериозно нещо, нали знаете. – След това хапвам още една хапка, очите ми не напускат неговите.
Зачервяването на лицето на Каин, се изкачи чак до ушите му, а ръцете му се свиха толкова здраво, че новата му риза започна да пращи на бицепсите. Ел кашля малко по-силно.
Джин се връща на масата с друга купа и я поставя пред Каин. Малък пластир за счупеното му его. Когато се обръща към кухнята, кълна се, че виждам усмивка, която дърпа устните му.
*
– Знам, че имаш въпроси защо си тук… и какво смятаме да правим с теб- казва Ел, от главното място на масата. Отново сядам от дясната му страна, заклещена между него и Лилит. Феникс стои срещу мен, тези червеникави очи излъчват спокойствие и достойнство.
– Правя го. – Това е подценяване. Нищо от това не разбирам. Не разбирам защо бях избрана да бъда призована. И освен това, не разбирам защо група убийци от демони, за демони се заклеха да ме защитават.
– Идън, какво се случи, когато беше на пет?
– Не знам какво имаш предвид. – Топлината струи от лицето ми въпреки високата температура в апартамента. Поглеждам надолу към ръцете си, заплетени в скута ми.
– Всичко е наред, Идън — прошепва успокояващо Лилит. Тя се пресяга и разпъва пръстите ми, вземайки ръката ми в своята. Тя е гореща — изгаря — точно като Ел. Не бях забелязала преди, но пък не мога да си спомня да съм я докосвала. Наистина се виждахме само в магазина, където винаги беше студено. Започвам да предполагам защо и това няма нищо общо
с пестеливостта на Едуардо. Поглеждам нагоре и оглеждам масата. СИдън групи нетърпеливи очи гледат назад, чакайки да потвърдя съдбата си.
– Майка ми… тя каза, че единственият начин да изчисти душата ми е като ме кръсти. Една сутрин тя ми направи палачинки. Никога преди не съм ги яла. Тогава тя запали свещи из цялата баня. Тя рецитира стихове и пееше химни. – Преглъщам през стегнатото си гърлото. -Тя ме сложи във ваната, пълна с вода, и ме задържа. Борих се, за да изляза на повърхността, но тя не ме пусна. Тя нямаше да ме остави. В крайна сметка спрях да се бия.
– Ти се удави.- Феникс кима, устата му е стегната, мрачен е.
– Да.
– И след това?
– След…- Затварям очи, предизвиквайки споменът, който се бях заклела никога да не разкривам. Беше заключен здраво, окован с вериги, зад дебели врати и тухлени стени. Далеч отвъд забравените рождени дни, мразовитите нощи на твърдо легло и празните, пълни с хлебарки шкафове. Само два спомени стояха покрити с одеяла от прах в това малко, тъмно пространство. Това беше един от тях. -След като се събудих под водата, бях студена, бледа. Но аз бях жива. И беше нощ. – Напълно безшумно е, с изключение на биенето на едното сърце. Моето сърце.
– Имаше ли още някой в къщата? — пита Ел, гласът му е лишен от обичайния си тембър.
– Никой никога не е идвал на гости. – поклащам глава. -Целият квартал знаеше, че майка ми е луда.
– Някакви животни… домашни любимци?
– Куче – кимам аз. – Блудник. Не знам защо продължаваше да се появява. Нямахме никаква храна, освен остатъците, с които го хранех, когато можех да отделя малко повече. Това беше единственият ми приятел. Майка ми мразеше това куче. Сигурно го е прогонила завинаги, щом си е помислила… веднъж тя…-Преглъщам жлъчката в гърлото си, решена да премина през нея, без да се пука. Без да им показвам колко съм безвъзвратно слаба и съкрушена.- …помислих, че съм мъртва.
Ел поглежда към Феникс, който кима веднъж в отговор. Те изобщо не изглеждат изненадани от моя живот.
– Идън, ти оцеля, защото беше обитавана от това, което наричаме скачачи – обяснява падналият ангел-демон. -Твоят кучешки спътник не беше там само за огризки от масата. Тя беше там, за да те спаси.
– Тя? – Това няма смисъл. Нищо от това няма смисъл. Току-що бях определил този инцидент като едно от многото странно трагични събития в живота ми.
– Адриел – отговаря Ел.
– Виж, казах ти, че не знам… – Намръщвам се и поклащам глава. Не пак тази глупост.
– Адриел е ангел. Тя трябваше да е паднала, за да те намери… за да те спаси. Тя използвала кучето като кораб. Затова дойде в живота ти. Тя знаеше… тя знаеше, че е само въпрос на време. Тя скочи в тялото ти, преди да е станало твърде късно.
Мигам веднъж… два пъти. Паниката изпълва дробовете ми, карайки всеки дъх да излиза къс и насечен. Ангел. Адриел е ангел. Вътре в мен.
– Но това… не може да бъде.
– Имаш способности, които не можеш да обясниш. Ти си в състояние да нарушиш волята на хората само с една дума. Защо мислиш, че е така?
– Не. Не, това не е възможно. – Поклащам яростно глава. Ангели, демони… това е нелепо.
– Нищо от това не е възможно. – Лилит стисна успокоително ръката ми, но аз я измъкнах от хватката й.
– Идън, можем да ти помогнем – уверява ме Феникс. — Точно това се опитвахме да те накараме да разбереш. Ако си Призована—ако Луцифер те активира, докато Адриел все още обитава душата ти…
– Ще имаш способността да унищожиш човечеството – заключи Ел, а сребърните му очи светят като лампи от лунен камък.
– Не! – Потта облива дланите ми, докато се отблъсквам от масата и се изправям на крака. -Грешиш! – Крещя, отчаяно се опитвам да повярвам на собствените си твърдения.
Приемането на тяхната странна теория би означавало да приема, че наистина не е останало добро в света. Защото как може един ангел да стои отстрани и да гледа как дете страда? Как би могъл един ангел да търпи побой след побой? Как би могъл един ангел да ми заповяда да наранявам хората, да мамя хората… да ги убивам ?
Повярвах им, когато ми казаха, че съм родена с нотка на зло, която тече във вените ми. Това, което можех да си представя и сама. Това бих могла да разбера като обяснение за всичко лошо, което съм направила. Но това? Аз не съм ангел. Един ангел не би се наслаждавал на страданието на другите.
– Ти не знаеш за какво говориш – казвам аз, гласът ми е кух като душата ми. -Ти не знаеш нищо за мен и нещата, които съм била принудена да направя.
Ел се изправя на крака с едно бързо движение, стиснал юмруци отстрани на тялото си. Той ме приковава с онзи звезден поглед, пълен със собствените му древни болки.
– Да. Имам — изсъсква той, а челюстта му трепери под тежестта на искреното му изявление.
– Как? Ти не беше там. Ти не знаеш…- Какво направих. Това, което причиних. Не довършвам на глас — Не можеш да знаеш, поне не и със сигурност.
– Да. Правя го. Знам го -Той заобикаля масата и застава пред мен, достатъчно близо, за да усетя огъня му.
– Как? – Прошепвам, осмелявайки се да го погледна. Дръзвам да се вгледам в това опустошително красиво лице, издълбано от камък и кост.
– Защото някога бях серафим – произнася той, а неговият все командващ тон гърми по пода под краката ми, обута само с чорапи. Взрив от знойна топлина се излъчва от цялото му тяло, принуждавайки ме да се отдръпна. – Но сега… аз… съм… само… част от Легион.
Назад към част 10 Напред към част 12
