РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 19

Глава 18

Едва се е разсъмнало, когато се събуждам от унищожителен шум, от силното отваряне и затваряне на чекмеджетата на скрина. В черепът ми марширува миниатюрен оркестър, а чувствам очите си сякаш се взирам директно в слънцето. Усещам езикът ми като шкурка и имам усещането, че сякаш съм яла тебешир. Достатъчно пъти съм препивала, за да знам, че имам махмурлук. И докато махмурлукът след шампанско е достатъчно скапан, махмурлукът след шампанско смесено с пунш очевидно е черешката на тортата. Трябват ми поне още пет часа, преди да се почувствам отново човек.
– Ставай и заблести! – Лилит чурулика, твърде дяволски доволна след нощта, която току-що бяхме прекарали. По дяволите, тя все още беше будна, когато си легнах.
– Какво, по дяволите – крещя аз, гърлото ми е толкова пресъхнало, че всъщност усещам гласните си струни да се трият една в друга при всяка агонизираща дума. – Какво правиш тук толкова рано?
– Приготвям багаж. – продължава чуруликайки тя, докато сгъва спретнато широк пуловер с изпъкнали рамене и го поставя в куфар, подпрян на леглото.
– Приготвяш багаж? За какво? – нервнича аз.
– Ти, Легион, Феникс и Тойол отивате на малко пътешествие. Тойол получи съобщение от вътрешния магьосник. Готов е да се срещне с нас – но при неговите условия и на негова територия. Така че трябва да отидеш при него.
– О. – Страх прониза нервите ми. Магьосници, вещици… Нямам представа в какво се забърквам.
– По-добре се раздвижи. Тръгвате след тридесет минути.
Тридесет минути? Събирам малкото сили, които ми остават, и се вдигам от леглото. Стаята се люлее и се люлее и аз почти се отказвам и се хвърлям обратно на леглото. Това е нашият шанс и не мога да го съсипя заради махмурлук, ще трябва да се стегна.
– Къде изобщо отиваме? – питам я, като на практика пълзя до банята. Имам чувството, че ще трябва да си мия зъбите в продължение на осем часа наред, само за да махна алкохола от тях.
– Колорадо Спрингс. – Лилит прави пауза достатъчно дълго, за да ме стрелне с дяволска усмивка, а веждите й се извиват неистово.

*
– Защо не можем да летим до там? – питам, като се намествам на пътническата седалка на ягуара. Легион се фокусира върху дългия участък от I-80 пред нас, но не се съмнявам, че върти очи зад тъмните си очила Рей Бан.
– Ако бъдеш призована, докато си на борда, ще свърши зле. И не мисля, че бихме могли да вкараме на AR-15, шест глока и амуниции в багажа ни.
– Донесъл си всички тези оръжия? – Очите ми излизат от орбитите си.
– Идън, точно това нося в тази кола. – Устата му потрепва с наченка на усмивка. – Тойол и Феникс имат същото в тяхната, заедно с катаните на Тойол.
– Но защо? Този магьосник заплаха ли е за нас?
– Всеки е заплаха, Идън.
Замълчавам за момент, за да осмисля казаното. Всеки е заплаха. До края на живота си – колкото и дълго да е това – винаги ще бъда нащрек, винаги ще гледам през рамо. Не мога да се крия постоянно в апартамента и не искам да разчитам на другите за моята безопасност. Използвах способността си като патерица, откакто открих, че мога да манипулирам хората само с една-единствена прошепната дума. Но какво ще стане, ако не мога да го използвам? Ами ако се сблъскам с нещо нечовешко?
– Искам да се науча как да се бия.
– Какво? – При това Легион най-накрая ме поглежда.
– Искам да се науча как да се бия. Не мога да очаквам всички да ме защитавате, докато просто седя и се свивам. Трябва да направя нещо – да бъда активна. И не е като да живея с теб завинаги.
– Сигурна ли си? – Той поглежда назад към пътя, устните му са стиснати в права линия.
– Сигурна съм. – кимнах и наистина го мислех. – Феникс почти умря заради мен. Ако тренирах и се научех да се защитавам, бих могла да помогна.
– Щом това е което искаш – отговаря той категорично.
– Но не е това, което искаш ти. – контрирам на свой ред.
– Искам всичко, което може да те предпази в безопасност, Идън. – Гледам го как свива устни с отвращение, преди да отговори: – Ако обучението ти да се биеш ти дава допълнително чувство за сигурност, което аз не мога да ти осигуря, така да бъде. – Той казва, но думите му имат по-дълбок смисъл. Наситен с отминала болка.
– Ел, нямах предвид, че не се чувствам сигурна. Защото не е така. И макар да не разбирам защо правиш всичко това за мен, аз го оценявам – заради мен и безопасността на хората около мен. Просто мразя да се чувствам безпомощна. И не искам да бъда в тежест.
– Какво те кара да мислиш, че си бреме? – той на практика ми крещи.
– Просто не го разбирам. – поклащам глава. – Чухте Наблюдателя – аз не съм… не съм добър човек, защо ме спасявате? Защо да ви пука дали ще живея или ще умра? Няма смисъл.
– Това е моя работа.
– Не е, нещо повече от това е, нали? Взимаш ли всичките си мисии вкъщи, за да спиш в едно легло с тях?
– Не – изсъска той, а ноздрите му се разшириха.
– Тогава защо, Ел? Защо да рискуваш всичко това за мен? Защо си губиш времето за един слаб, жалък човек, който е трябвало да бъде оръжие на злото?
– Адриел ще умре, ако бъдеш убита. – Взирам се злобно в профила му, наблюдавайки движението на мускулите на челюстта му за няколко мъчително дълги секунди, преди най-накрая да продължи. – Тя може да прескача от жизнеспособен домакин на друг, но трябва да го иска. Дори и да е така, домакинът трябва да е жив.
Имам чувството, че току-що съм била върната към реалността.
През цялото това време, през всичките тези нощи, в които спя притисната до гърдите му, той не е защитавал мен от света, а Адриел, не мен иска да защитава. А ангелът, който нахлу в живота ми и тялото ми, когато бях на пет години.
Ангелът, който стоеше отстрани и ме гледаше как ме бият и гладувам, ангелът, който ми даде силата да нанеса отчаяната си ярост върху невинни хора.
Чувствам се като някаква шибана глупачка.
Снощи имаше искри между нас. И може би това беше просто вродената реакция от Скачача, но знам, че Легион също ги е усетил. По дяволите, буквално го усетих до задника си. И тогава след взетия душ можех да се закълна, че бяхме споделили нещо повече от похот, предизвикана от алкохол. Той беше уязвим по начин, който никога не бях очаквала да бъде. Той ми позволи да го докосна… да го видя… макар и само за момент. В замяна си позволих да почувствам нещо различно от страх или от объркването, или дори от болката. Почувствах надежда, разбиране. Бях съпричастна към това малко ядро на истината – този малък акт на съкрушена човечност.
И сега виждам, че той не се е открил за мен, а за Адриел. Аз бях просто съдът, смъртен чувал от плът и кости, който стоеше между него и с когото той наистина искаше да се свърже.
Дълго време не проговарям. Когато спираме на бензиностанция за почивка, и за да налеем гориво, не мога да изляза достатъчно бързо от колата.
– Чакай – казва той, преди да успея да стъпя с двата си крака върху замърсения с гориво тротоар. Миризмата на бензин е отвратителна, но е много по-добре, отколкото да си в капан до него и уханието му на среднощен жасмин и запалена земя. – Не бива да влизаш сама.
– Добре съм – казвам категорично, докато се изправям.
– Пусни ме да дойда с теб.
– Не. – категорично отказвам.
– Идън – въздъхва той. Той сваля очилата си и прокарва ръка през косата си, карайки своенравен кичур да засенчи тези особени сребърни очи, хвърляйки ги в здрача.
– Какво? – излайвам.
Когато той не отговаря, приемам това като знак за победата ми в момента, като част от мен иска да се е борил малко по-силно. Все пак щях да настоявам да отида сама, но все пак… раздразнението му беше по-добре от нищо.
Когато излизам от тоалетната на бензиностанцията, която беше изненадващо подредена – като се има предвид всичко – Легион стои до вратата. Боря се с желанието да му се усмихна, като си спомням, че той не се грижи за мен, а за падналият ангел в мен.
– Искаш ли нещо за ядене или пиене? – пита той предпазливо.
– Благодаря, не искам. – поклащам глава.
Обръщам се, за да се върна към колата, но той не ме следва. Когато се появява минути по-късно, той носи найлонова пазарска чантичка.
– Взех ти вода и малко кафе със захар – прави гримаса, а изражението на обикновено твърдото му лице е забавно. – Нямаха нищо прясно, което да изглежда апетитно, така че ти взех пържено пуешко, и нещо, което се предполага, че е вегетариански чипс.
– Без бонбони или чипс? – Вземам торбичката от ръцете му и се усмихвам с благодарност.
– По дяволите не. По-добре е да ядеш фибростъкло. Не си рискувам задника, за да те поддържам жива, само за да те оставя да умреш от ръцете на хидрогенирани мазнини.
Искам да се смея, но той е смъртоносно сериозен. И все пак лека усмивка се прокрадва на лицето ми.
– Какво? – пита той, запалвайки колата.
– Противоречиш си, нали знаеш. – поклащам глава.
– Как така? – Той се мръщи. Не по начина, който втвърдява чертите му, а по начина, който го кара да изглежда почти… човек.
Потегляме от бензиностанцията, където спряхме за почивка с Тойол и Феникс, които ни следват плътно в черния Рендж Роувър.
– Ти си дяволски безсмъртен, на когото делото на живота е да убива хора. По дяволите, първоначално искаше да убиеш и мен. И все пак се притесняваш за хидрогенирани мазнини? Какво следва? Скрити семена от чиа и киноа в жабката?
Легион потръпва леко, преди да направи нещо, което напълно ме обезоръжава.
Разсмива се.
– Предполагам, че си права.
– Знам, че съм права. Животът е кратък, Ел. Поне за мен е така. Може и да умра щастлива, покрита с кашкавален прах от Чийтос, или да се разболея, като ям настърган картон.
Той отново се смее, звукът е като кадифе за ушите ми. Няма и намек за тъмнина или злоба. В знойния му баритон няма скрита снизходителност. Той се засмя, защото нещо, което казах, беше смешно. И през цялата мътност и кал на изцапаната ми душа намерих причина да се пошегувам, дори и да беше адски банална. Беше нашият адски банален момент.
– Следващия път аз ще избера закуските – казвам му, гледайки как чертите му се разпъват в усмивка. Сякаш жестът е толкова рядък и толкова красив, че лицето му иска да го пожелае завинаги, изписвайки момента дълбоко в кожата му. – Имаш трапчинки – усещам, че се задъхвам от откритието.
– Да. – Той ми хвърля бърз поглед, но не прави движение, за да ги скрие. – Предполагам, че имам.
– Защо никога не съм ги забелязала?
– Не знам, Идън – свива рамене той. – Сигурно не си гледала достатъчно внимателно.
Искам да отговоря, но няма какво да кажа. Може би бях толкова заета да търся причини да бъда отблъсната от него, че не бях успяла да видя красотата. Не, това също не е правилно.
Може би ги бях виждала. Може би ме уплаши начина, по който неговите зашеметяващи физически качества ме обезоръжават напълно. Може би влечението ми към него беше станало
толкова силно, че исках да го мразя – трябваше да го мразя – за да си дам шанс за изкупление. Защото, ако го оставя да продължи, щях да открия, че… изпитвам чувства към него. Влюбвах се в него. И това беше абсолютно нелепо във всеки смисъл на думата.
– Имаме нужда от музика – казвам аз, имайки нужда да разтърся интимността на тишината. Карахме часове само на звуците от неспирния цикъл на тревожните ми вдишвания.
Завъртам циферблата на радиото и ме посрещна шибан шум сума от банджота, китари и цигулки. Бързо го изключвам.
– Какво по дяволите беше това?
– Ние сме в Айова, Идън. – Легион се усмихва. – При това в селски район на Айова. Ето. – Той натиска бутон, маркиран със символ Bluetooth. – Свържи телефона си.
– Сигурен ли си? – С удоволствие го вадя от джоба на горнището си.
– Да. Защо не? – контрира ме той с лека усмивка.
По някаква странна причина коремът ми се сви на нервна топка. Музиката винаги е била свещена за мен, моето бягство от разпадащия се свят извън слушалките ми. Заглушаваше подигравателните гласове в главата ми и собственото ми коварно съзнание. Да го споделя с него е като да го пусна в онази част от душата ми, която бях отделила само за мен. Нещо, което не беше опустошено от моя срам.
Превъртам до любимия си плейлист, мека смесица от хип-хоп и алт рок, дори малко поп. Когато през високоговорителите започна да вибрира завладяваща басова линия, Легион ме погледна.
– Какво?
– Интересен избор – клати глава той, а ъгълът на устата му потрепва.
– Мисля, че е подходящо. – Усмихвам се на свой ред.
– Monster?
– Право в десетката? – питам аз с меден глас.
– Не. Въобще не. Но наистина? Кание?
– Той е чикагско съкровище!
– Но той е Кание Уест. И повярвай ми, това не е комплимент. Той искрено вярва в собствените си глупости.
Не питам откъде знае това, но съхранявам информацията за друг път. Вместо това прехвърлям на друга песен. Той се смее веднага щом през високоговорителите зазвучава Bose.
– Сигурно се шегуваш.
– Какво? Защо? – Пърхам драматично с мигли.
– Луцифер на Джей Зи? Сигурна ли си, че не знаеше нищо за ангелите и демоните преди миналата седмица?
– Да. Трябва ли да я сменя?
– Не – усмихва се той. – Можеш да я оставиш. Харесва ми да съм в твоята изкривена главичка, фойерверко.
– Как ме нарече?
– Фойерверка. – Най-лекият червен цвят докосва бузата му. – Така те описа Каин онази първа нощ. Мисля, че ти пасва.
Прехапвам устните си, за да не се ухиля като идиот, и насочвам вниманието си към пътя, който се простира пред нас. Аз съм на пътешествие с един от най-големите, най-лошите демони в историята и ето ме, искрено стресирана от някакво глупаво име на домашен любимец и го впечатлявам с вкуса си към музиката.
Приоритети, Идън.
– Харесва ми това – казва той след още няколко песни.
– Така ли? – Сърцето ми прескача един удар. Само да можех да се погледна отстрани.
– Да. Кой е?
– Logic. Мога да ти направя плейлист, ако искаш. – Той кимва веднъж, преди устните му да се стегнат, което ги кара да побелеят. – Всичко наред ли е? – питам с кротък глас.
Той отново кима, но дори този жест изглежда пресилен. Отварям уста, за да настоявам за още, но решавам да не го направя, моментът отмина. Лекотата, която се беше настанила между нас, небрежните закачки – вече ги няма. Може би си представях всичко.
– Не съм слушал музика от много време. – След няколко мили и дори повече минути той най-накрая въздъхва.
Обръщам се да го погледна, но не казвам нищо, от страх, че признанието му не е предназначено за мен.
– Това ми напомняше твърде много за… дома. Там винаги имаше музика.
Задържам дъха си, представяйки си това чуждо място в ума си. Той си спомня за дома. Спомня си небето.
– Разкажи ми – подканвам го тихо, и наистина го мисля.
Лицето му сякаш омекна от редовното си напрегнато състояние. Кокалчетата му се отпускат на волана. Дори тези широки рамене сякаш се отпускат, когато си спомня място, толкова различно от мрака и унищожението на моя свят, а сега и негов.
– Там беше вечно слънце, загърнато в мекия пух на благодатта. Няма борби или бедност, няма войни, изковани от завист или алчност. Усмихвахме се и танцувахме. Обичахме се свободно и безкрайно и безсрамно, защото любовта не беше просто чувство. Не бяха рози и бонбони или други материални вещи, това бяхме ние, това, което бях. – Не смея да говоря, дори да дишам. Просто го наблюдавам, иска ми се да мога да го докосна в утеха. Иска ми се част от тази любов, за която той говори толкова пламенно, да ме обхване. – Но това беше много отдавна – изрича той, думите му натежаха от емоция.
– Колко отдавна? – прошепвам аз.
– Много преди създаването. Много преди съществуването на човечеството. – Гласът му придобива древна сдържаност, сякаш е свидетел на раждането на този свят със собствените си очи.
Осъзнаването, че в момента седя до човек – не, ангел, превърнал се в демон – който е ходил по тази земя много преди създаването на човека, ме удря като тон тухли. Как? Как може някой или
нещо да оцелее толкова дълго, но да остане млад и жизнен? Каква небесна магия тече във вените му?
– На колко години си?
– Нямам възраст. – Той ме наблюдава с крайчеца на окото си и отговаря: – Просто съм аз.
– Значи нямаш представа кога си създаден?
– Земята е създадена преди около четири и половина милиарда години. Вярвам, че това, което бях някога – който бях някога – се е родило преди това. – Той свива рамене.
– Значи си жив от милиарди години? – Устата ми пресъхва.
– Времето се движи различно когато си ангел. – Той поклаща глава с усмивка на устните му. – Годините минават като дни. Седмиците са просто мигване с окото. Тогава нямах представа за времето. Не и докато не си тръгнах.
– И така, когато… – Знам, че не трябва да питам, но не мога да се сдържа. Има толкова много неща, които искам да науча. Сякаш цял живот съм била немощна, а сега виждам, чувам и усещам всичко наведнъж. – Кога падна от небето?
– Това е история за друг път. Какво ще кажеш за друг плейлист? – Челюстта му се напряга и тъмнината забулва лицето му, въпреки непринудения му тон.
Правя каквото поиска, но не пренебрегвам усещането в стомаха ми, което ме кара да копая по-дълбоко. Падането на Легион от рая е една история, която той не може да разкаже. А може да е най-важната досега.

 

Назад към част 18                                                                 Напред към част 20

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!