РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en Sinners #1 Част 3

Глава 2

Погребана съм жива.
Дълбоко под криптата на най-мрачните ми кошмари.
Главата ми сякаш е разцепена на две. Очите ми са подути, затворени. Не мога да преглътна, езика ми е като шкурка, с метален вкус в гърлото си, и чувам гласове, крещящи шепоти, които не мога да разбера. Близо са, но крайниците ми са толкова тежки, че не мога да понеса да се придвижа към тях. Не че искам. Принуждавам мозъка си да проследи последните ми стъпки. Заледеният тротоар, магазинът на ъгъла, Лоуган и Лили, стрелба, аз крещяща, кръв. Сив поглед.
Дъхът излезе от дробовете ми, докато се връщам в студената реалност. Вече не съм в магазина. Това го знам със сигурност. Миризмите, звуците са непознати. Все пак съм твърде уплашена, за да отворя очи и да видя някакъв чужд ужас, който се крие пред мен. По-уплашена, отколкото някога съм била в живота си. По-уплашена, отколкото когато бях дете, и собствената ми майка се опита да ме удави във ваната.
– Защо, по дяволите, си я довел тук?
– Не можехме просто да я оставим. Щяха да я убият.
– И точно нея? Това не беше ли целта? Факт е, че тя трябва да е мъртва. Много, много мъртва.
– Не, ако вече знаят каква е тя. Смъртта би била доброта за нея. За всички нас.
Говорят за мен, но аз не разбирам. Каква е тя? Аз съм момиче. Малко незначително, невидимо момиче. Забравена. Какво, по дяволите, биха искали от мен? И защо… защо ме искат мъртва?
– Това не беше планът, Лил. Придържайте се към шибания план. Не можем просто да правим изключения всеки път, когато ни се прииска да приемем бездомни хора.
– Не, тя е права. Не можеха да я изоставят. Не така. Не и там. Не и с тях
Три гласа. Двама мъже и… Лили. Лили е тук. Мамка му, взеха и нея, или не. Изчакайте, не е взета. Тя е с тях. Тя е една от тях.
– Не беше мое решението- казва тя.- Аз направих своя избор. Ако той иска да я държи под контрол… това е доста добра причина.
– По дяволите! – Това е първият мъжки глас, този, който искаше да ме изостави, или да ме убие. Това е грубо, забулено в досада. Ако можех да протегна ръка и да усетя ума му,
ще намеря омраза и злоба в кухата му душа. Но ударът в главата ми ме остави недееспособна и неспособна да осъществя връзка. Не мога да се съсредоточа през болката. Добре. Този тип зло остава с вас, отеквайки в тъмните коридори на нашето подсъзнание. Не искам този мрак вътре в мен.
– Той каза ли защо? – Вторият мъж говори, гласът му е много по-ясен, по-мек, по дълбок, зноен баритон. Той има елегантен акцент, типът мъже, който те привлича и те кара да искаш да слушаш.
– Не – отговаря Лили. — Но трябва да има нещо общо със Скачача.
– Значи Ел е сигурен? — попита вторият мъжкар.
– Не, но… не го ли усещаш? Освен това трябва да сме сигурни, преди да я изхвърлим.
– Да я изхвърлим? Какво казва Лили? Защо тя би…?
– Е, има само един начин да разберем. Нека видим какво има под тези дрехи.
Твърди, тежки стъпки се приближават, задействат по-добрите ми инстинкти и позволяват на страха да надделее болката в черепа ми. Изведнъж отварям очи и уста и започвам да крещя с целите си дробове.
– Махни се от мен! Махни се от мен!- крещя аз
С юмруци и крака ритам във въздуха пред себе си, отчаяно се опитвам да държа похитителите си на разстояние. Надменният, груб смях само ме дразни повече. С гневни сълзи, изгарящи очите ми, се съсредоточавам върху звука, идващ от високата фигура, само на три фута от мястото ми върху студеният твърд линолеум.
– Това е малка нестинарка. Харесва ми – присмива ми се той. Това е този, който искаше да ме остави да умра. Той е масивен звяр с назъбен белег, който минава от дясното му ухо до ъгъла на устата му, сякаш някой се е опитал да изреже на лицето му постоянна усмивка. Косата му е обръсната близо до кожата, което прави гротеското обезобразяване още по-ярко на фона на светлата му кожа. Той е облечен в черни кожени дрехи от главата до петите и ръцете му са оголени, показвайки изпъкнали купища мускули. Този човек е убиец, нямам съмнение в осъзнатото от мен. И не е нужно да усещам чернотата на мислите му, за да знам, че той няма да се поколебае да ми счупи врата. И то без угризения.
– Оставете я на мира – казва Лили, пристъпвайки до него. Тя също е облечена изцяло в черно, толкова различна от обичайния й гардероб с флорални щампи и дънки. Познавам я — познавах я – но тази жена не ми е приятелка. Лицето й… гласът й… са еднакви, но тя е непозната. Вълк в овча кожа. Толкова отчаяно исках да повярвам, че все още има доброта в света, че не прозрях през маскировката.
Отпускам се назад по пода, докато гърбът ми се удари в тухли, остъргвайки кожата под окървавения ми пуловер. Друг мъж се присъединява към Лили, застава до нея. Кожата му е тъмно бронзова, а очите му са с нюанс на претопен мед. Той не ми се усмихва, но има нещо мило в лицето му. Или може би това е, което искам да видя, или трябва да видя. Той вдига ръка, за да спре първия мъж да дойде до мен и го предупреждава да ми даде пространство. Той е вторият мъжки глас, този, който се съгласи, че не е трябвало да ме оставят. Но защо да вземе мен на първо място, е въпроса нали?
– Сериозно, не стой, като с пръст в задника, чакам да я Призоват. Лил, трябва да я провериш сега, или аз ще го направя – казва мускулестият тип.
Лили изглежда неуверена, но прави крачка към мен, вдигнала длани пред себе си.
– Не се приближавай до мен – предупреждавам аз с треперещ глас. Опитвам се да се дръпна по-назад, но няма накъде да бягам. Има стена отдясно и нещо, което изглежда като маса отляво. Отвъд това има легло. Аз съм в спалня.
О, не. Не. Не това. Всичко, но не и това. Крещя, моля се, молбите ми за помощ да проникнат през тухлените стени. С очите ми, все още насочени към моите похитители, търся нещо, каквото и да е, да използвам нещо срещу тях, но на практика няма нищо. Без обувки, без книги, без празни чаши за вода. Няма признаци на живот.
Изкачвам се до нощното шкафче, посягам към самотната лампа и я пускам с всичка сила. Без да трепне, Плашещолице ме наблюдава.
– Ще съжаляваш за това – изръмжава той, рязко в лицето ми и ме кара да се присвия и пристъпя назад.
– Ще се ядосвам, ако я убиеш тук – казва безименен глас. Друг мъж влиза в полезрението ми и ме поглежда отгоре до долу, а тъмните му дръпнати очи искрят от забавление. Той ме дарява с полуусмивка, преди да погледне съучастниците си. — Знаеш, че той мрази бъркотията.
Новодошлият, както и неговите криминални приятели, е облечен в черно, въпреки че необичайното му облекло ми напомня на съвременен самурай. Той дори има двойни мечове, фиксирани на гърба му, образувайки X. Така ли ще умра? Нарязани на ленти пред публика от садисти?
– Добре. Ще го направя – чува се друг глас зад него. Самураят е избутан настрана от още един мъж, блондин с коса до раменете. – Нея Ел, ли я е довел? Сериозно, колко хора са необходими, за да отвлечеш едно беззащитно момиче?
Изненадващо, той е облечен в дънки и синя риза, въпреки че високата му мускулеста фигура не намалява заплахата. Той се приближава към мен, въпреки моите крясъци, и стиска пуловера ми между дългите си пръсти.
– Моля те. Ще направя всичко. Просто моля…моля, не правете това – плача аз, задавяйки се от сълзите си. Опитвам се да го отблъсна със силно треперещи ръце, но все още съм слаба от удара в главата. Така или иначе, аз не съм равна по сила с него или с останалите четирима психопати, които ме гледат със смесени погледи на презрение и скептицизъм.
– Успокой се, любимец. Не съм тук, за да те нараня – казва го меко русокосият мъж. Гласът му е сякаш потопен в захар, но мога да кажа, че е само за да покрие отровата на езика му. Искам да вярвам на думите му, но нещо в ефирната му красота ме тревожи. Външно той изглежда почти ангелски красив — светла коса, светли очи, с високо, стегнато тяло. Той всъщност ми напомня на Лили. Но сгреших за нея. Ангелите не отвличат невинни жени и не ги държат като заложници в странна спалня, докато нейните приятели групово я изнасилват до смърт.
– Какво… какво искаш от мен? – питам с дрезгав глас.
– Какво искам? – той се усмихва. – Не искам нищо с теб, котенце. Освен това миришеш.
– Тогава защо? Защо съм тук? Нямам пари, нищо не знам. Какво… какво ще правиш с мен?
– Това остава да разберем. – Красивият рус мъж цъка и поклаща глава развеселено. След това без предупреждение стиска пуловера ми по-здраво и дърпа, опитвайки се да го свали. Удрям го и се противопоставям на усилията му, но хватката му е желязна. Въпреки че може да изглежда ужасяващо и елегантно, тялото му е като направено от камък.
– Моля – умолявам отново, а по лицето ми се стичаха нови сълзи. – Ти не ме искаш. Не е нужно да правите това. Просто ме остави. Кълна се в Бог… няма да кажа на никого.
– Спри се.- Русокосият мъж рязко отстъпи крачка назад, освобождавайки горнището ми от някога решителните му лапи.
– Кълна ти се. Няма да кажа и дума. Моля, не ме изнасилвайте.
Мъжът погледна нагоре към тавана, после отново към колегите си, светлосините му очи са изпълнени с конфликт.
– О, за бога!- Груб животински рев гърми навсякъде около треперещото ми тяло. Тогава той се появява. Мъжът… непознатият със сиви очи от магазина, промушвайки се през тълпата от похитители с досада. Красивото му грубо лице е изкривено от отвращение, когато той бързо коленичи и хваща пуловера ми с двете си ръце, разкъсвайки го на две, сякаш е направен от хартия. Нямам време дори да протестирам. И дори да го направя, аз съм твърде зашеметена от присъствието му… от заплахата, която сякаш извира от тялото му… от усещането на масивните му ръце върху голата ми кожа, за да кажа една-единствена, самотна дума.
Стремя се да се прикрия, но това не го разубеждава да извие тялото ми така, че да съм с лице към стената. Върхът на мазолестия му пръст минава по дължината на гръбнака ми, изпращайки ужас и нежелано желание към треперещата ми сърцевина.
– Истина е – изплюва той, сякаш му е отвратително да докосва тялото ми. -Тя е единствената.
Тогава също толкова бързо, когато влезе, зашеметявайки стаята в тишина с безспорно властното си присъствие, той излезе без повече дума или поглед в моя посока. Доволни от оповестяването му, останалите излизат един по един, докато не остана само Лили да ме гледа с отворени очи от шок… или страх. Тя отвари уста, за да каже нещо, но се поколеба, реши да премълчи думите си и да последва приятелите си на вън от стаята. Вратата се заключи зад нея, запечатвайки съдбата ми.

Назад кън част 2                                                                       Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *