С.Л. Дженингс – Падналото царство ЧАСТ 15

Глава 14

Дълго мълчание. Сърцебиене. Рязък дъх. Мигване на широко отворени очи.
И после… хаос.
Дориан светкавично се изправя на крака и се навежда над Луцифер, а очите му са бледи като опал. Нико се опитва да го дръпне назад, но по собственото му изражение е изписана ярост.
– Какво каза? – Дориан изригва само на сантиметри от лицето на Луцифер.
– Жена ти е Война, Червеният ездач. Този, който е отговорен за избиването на всички онези невинни хора. Искаше да знаеш и сега знаеш. Така че можеш или да заемеш мястото си, или да те сполети същата съдба. Изборът е твой.
– Лъжи. Всичко това. Габриела е кралица и защитник на човечеството. Би било мъдро от твоя страна да обмислиш тежестта на обвиненията си. Огледайте се. Има трима от нас и един от вас. И се говори, че дори не си достатъчно силен, за да контролираш по-малките си демони.
– Демони? – пита Луцифер през смях, като небрежно кръстосва краката си. – Какво ме интересуват демоните? Забравяш, че аз бях архангел, един от първите от сътворението. Бил съм тук преди теб и ще бъда тук след теб.
– Ще видим това.
Усещайки реалната заплаха от насилие, Нико успява да се вклини между брат си и Луцифер.
– Не за това сме тук. Луцифер, защо ме призова само за да ни нахраниш с една заблуда? По-добре да имаш някакво доказателство в подкрепа на твърдението си.
– Доказателство? Включи шибаните новини. Прочети имената на хилядите жертви, поразени в домовете си, в училищата си, в болниците си. Това е твоето доказателство.
Думите на Луцифер само провокират Дориан още повече. Сини пламъци изригват по върховете на пръстите му и облизват предмишницата му. Очите му стават още по-бледи. Поглеждам към Габриела, но изражението ѝ е безизразно, а лъскавият ѝ поглед не мига. Защо тя не спира това? Или да докаже, че Луцифер греши?
– Глупости – изплюва Нико. – Защо трябва да ти вярваме?
Погледът на Луцифер се втвърдява, а устните му са плътно свити от ярост, когато отговаря:
– Защото така пожелах.
И Нико, и Дориан остават неподвижни. Сините пламъци, обгръщащи ръцете на Тъмния крал, се отдръпват, но магията му танцува по върховете на пръстите му, готова и чакаща да се отприщи. Гъстотата на мълчанието е толкова задушаваща, че ме обзема импулс да кажа нещо – каквото и да било. Въпреки че нямам абсолютно нищо, което да предложа, за да опровергая твърдението на Луцифер.
– Може би трябва да си поемем дъх и да се успокоим – тихо предлагам аз. – Трябва да има добро обяснение за това. Нико, Дориан… моля ви, седнете и нека го изслушаме, за да разберем как да поправим това.
– Няма как да поправим това – отговаря тържествено Луцифер. – Но искам да ви кажа – искрено – че не съм възнамерявал нещата да се случат по този начин.
Нико и Дориан си хвърлят по един поглед, преди да заемат местата си. Дориан се настанява до съпругата си и я хваща за ръка. Тя все още не е проговорила и не се е помръднала. Мисля, че дори не е регистрирала утешителното му докосване.
– Разкажи ни… всичко – нарежда Дориан толкова спокойно, колкото може да събере.
Луцифер кимва веднъж.
– След падението знаех, че войната между Рая и Ада е неизбежна. Ангелите щяха да бъдат безмилостни и да използват всяко предимство, с което разполагат. Човечеството беше идеалната пешка. Затова се уверих, че има начин да ги ударя – да ударя Бога – там, където боли.
– Намерил си начин да предизвикаш апокалипсиса – предполагам аз.
– Да. По онова време беше от злоба. Те знаеха, че имам ресурсите да го направя… това беше игра на сила. Нещо, което да виси над самодоволните им глави. Никога не съм възнамерявал да осъществя плана си в действителност. Поне не и сега.
– А Габриела… – Дориан се провикна. – Защо мислиш, че именно тя е извършила масовото убийство? Защото те уверявам – това би било невъзможно. Тя си беше вкъщи с мен в Скотос. Не е напускала страната ми и със сигурност не е отприщвала силата си върху невинни хора. Ще трябва да се постараеш повече от една приказка.
Луцифер преглъща шумно.
– Най-вероятно тя дори нямаше да знае, че го прави. Това не е нещо, което може да контролира или дори да спре.
– Ако е така, откъде знаеш, че тя е отговорна за това?
– Помислете: от осемте дома на Мрака, от кой от тях произхожда Габриела?
– Полемос – отговаря Дориан. – Баща и, Александър, е Полемос.
– И как се превежда това? – Веждите на Луцифер се повдигат, подканяйки го да продължи.
– Война – Габриела е тази, която произнася думата.
Луцифер се обръща към Тъмната кралица, която все още изглежда вкаменена от ужас.
– Габриела, спомняш ли си… нещо? Някакви затъмнения? Някакви прекъсвания на времето, които не можеш да обясниш? Чувствала ли си се слаба или болна?
Накрая тя примигва.
– Не, не – заеква тя. – Разбира се, че не. През цялото време съм била със семейството си. След като Николай ни съобщи какво се случва тук, сметнахме, че е най-добре да засилим охраната около двореца ни. Напуснахме Скотос след това, което се случи… след бомбардировките. Знаехме, че не можем да седим в замъка си и да не правим нищо, когато хората умират. Искахме да помогнем.
Тя изтръгва ръката от съпруга си и свива пръсти в скута си. Двойно оцветените ѝ очи се свиват от презрение, а между веждите ѝ се образува гневна бръчка.
– Това е нелепо. Не съм способна да убия всички тези хора. Дори да бях достатъчно могъща, не бих могла… не бих могла. През по-голямата част от живота си съм живяла с мисълта, че съм човек, и в много отношения все още съм такава. Тези хора са моите хора. Тяхната кръв е моята кръв. Ако изгубя съзнание и направя някоя ужасяваща гадост като тази, не мислиш ли, че ще знам това?
Сега е ред на Дориан да хвърли поглед към пода, челюстта му е стегната от неизказаната истина.
– Какво става? – Пита Луцифер, забелязвайки внезапната промяна в решимостта му. – Ако знаеш нещо, изплюй го.
Дориан поклаща глава, но казва:
– Преди две нощи я намерих да се скита по коридорите. Извиках я, но тя не ми отговори. Беше като сомнамбул. Докоснах рамото ѝ с надеждата да я събудя или да я подканя да се върне в леглото, а когато тя се обърна, разбрах… разбрах, че нещо не е наред. Тя ме погледна така, сякаш изобщо не ме виждаше, а очите ѝ… бяха зачервени. После ми се усмихна и усмивката ѝ не приличаше на нищо, което някога съм виждал. Нямаше топлина, нямаше обич. Не беше нейна. Тя не беше тя. И когато каза: „Ела и виж“, това не беше нейният глас. Трябваше да знам, че жена ми е открадната. Това бяха единствените думи, които тя изрече, преди да рухне в ръцете ми.
Ела и виж.
Същите три думи, които чух в съня си.
Същите три думи, които бяха изписани върху замъгленото стъкло.
Той вдига брадичка, за да се обърне към съпругата си. Собствените му очи са помрачени от отчаяние.
– Толкова съжалявам, любов моя. Ти си моят живот, целият ми свят. И аз не знаех. Не можех да го спра. – каза тъжно Дориан.
Долната устна на Габриела трепва съвсем леко, преди да кимне.
– Не е по твоя вина. Аз направих това. Аз… убих всички тези хора.
Очаквам Николай или Дориан да я уверят в невинността ѝ, но всъщност Луцифер е този, който идва да я успокои.
– Не, не си го направила. Нямаше нищо, което би могла да направиш. Нищо, което бих могъл да направя. В момента, в който Апокалипсиса беше отприщен, това беше само въпрос на време.
– И кой точно е първия конник Мор? – Пита Нико.
Луцифер вдига ръка, за да разтрие слепоочието си.
– Първата съпруга. Майката на злото – Лилит.
– Лилит? – Задъхвам се невярващо. – Ето защо този смъртоносен грипен щам е възникнал на Западното крайбрежие, нали? – Не може да е съвпадение нали така?
– Да. Лилит е Белият ездач. Надявах се, че имаме повече време, като се има предвид, че тя е на другия край на страната. Мислех, че ще успеем да стигнем до него, преди Войната да се активира.
– Него? – Знам за кого говори, но все още имам нужда да го чуя да го казва.
– Легионът беше единствената друга душа, която знаеше как да отключи Конниците. Това беше тайна, с която той щеше да умре, дори и да бяхме в противоречие. Знаеше, че тази информация може и ще унищожи самите хора, които се беше заклел да защитава, затова никога нямаше да я предаде доброволно. Освен това, за да ги запали, щеше да е необходима огромна сила, далеч надхвърляща тази, с която разполага дори сега.
– Но какво, ако той не използва само силата си? – Запитах го. Всички очи се фокусират върху мен. – Помисли за това: Легионът уби Рафаел, нали? След това рани Уриел, преди да прободе Джин. Ами ако по някакъв начин е абсорбирал силата им?
Луцифер поклаща глава.
– Тя щеше да се прехвърли върху Изкупителя. Буквално щеше да изсмуче жизнената им сила.
– Но Джин не е умрял веднага, нали? Той все още е жив. Ами ако е бил манипулиран по някакъв начин, който го е обезвредил? Ами ако това означава, че Джин всъщност изобщо не умира?
– Е, няма как да знаем това, като се има предвид, че Каин даде да се разбере, че ще остане под защитата на Седемте – свива рамене Луцифер.
Изправям се на крака и тичам към мястото, където изпуснах чантата си. Безцеремонно я отварям и изхвърлям цялото ѝ съдържание на пода.
– Може би има начин да разберем – промълвявам, стигайки до самото дъно, където е скрит един кадифен пакет. Стискам го с внимателни ръце и се обръщам с лице към групата. – Защото имам Изкупителя.
– Ти сериозно ли говориш? – Широко отворените очи на Луцифер ми казва, че дори той е бил изненадан.
– Феникс ми го даде. Той искаше да го… използвам, срещу Легион.
Поставям острието на масичката за кафе. Никой не прави крачка, за да го докосне.
– Смъртта на един архангел не е окончателна – започва Луцифер, без да може да откъсне поглед от него. – Сила като тази не може да бъде угасена, а само пренесена. Така че, ако Рафаел наистина е мъртъв, ще мога да усетя същността му в това острие. А ако не е там…
– Тогава Легионът го е взел – заключвам аз. – И може да е това, което е използвал, за да отключи Конниците.
Луцифер преглъща, след което се придвижва до ръба на мястото си, с протегната ръка. Изглежда, че почти не желае дори да е в негово присъствие. Видяхме какво направи със Серафим. Колко лесно би било някой от нас да я грабне и да я забие в гърдите му?
Върховете на пръстите му се надвесват над кървавите рубини върху дръжката и той си поема дъх, оставяйки очите си да се затворят. Никой не диша.
– Къде сте? – прошепва. Той се мръщи съсредоточено, устните му потрепват от усилие. След няколко минути мълчание електриково лилавите му очи се отварят и той се отдръпва.
– Какво е това? – Питам, а гласът ми е просто дрезгав.
– Рафаел не е там. Обаче Джин… – Той ме поглежда и раменете му спадат надилу. – Съжалявам, Идън. Чувствам го. Не целия; той е силен и се бори с това. Но той умира.
Макар да знаех, че е прекалено хубаво, за да е истина, в гърдите ми се прорязва умиление от тъга. Бях се надявала, дори се бях молила. Толкова много исках да има начин да го пощадя. Някакъв начин да обърна това, което Легионът беше направил. Защото ако го спасим от Множеството, той никога няма да може да живее с това, което е направил.
– И сега какво? – Пита Нико. – Мор, война… дали просто ще чакаме, докато се появи третият ездач?
Луцифер поклаща глава.
– Последното, което видях, беше, че Гладът е овладян. Но започвам да осъзнавам, че всяка предпазна мярка, която съм въвел, е била по някакъв начин осуетена.
Овладяна? Предпазни мерки?
Докосвам пръсти до разтворените си устни, когато осъзнавам за кого точно говори.
– Саския. Саския е Глад, нали?
Луцифер кимва.
– Черният ездач. Първият от нейния вид. Знаех го в момента, в който я взех от Ирин.
– Саския? – Нико си поема дъх. – Значи съм бил прав, нали? Ти наистина имаш дъщерята на Ирин.
– Само защото тя ми я предаде, след като разбра, че творението ѝ има способността да убива, без дори да се опитва.
Нико ме поглежда и аз кимам с глава.
– Вярно е. Саския е дъщеря на Ирин, но тя я е дала на Луцифер за съхранение. Заради нея и заради всички живи същества.
– И има ли начин да разберем дали тя все още е в Ада?
Луцифер поклаща глава.
– Загубил съм контакт. А ако се върна, може да вляза в капан. А докато не се справя с Множеството и останалите Конници, това е твърде рисковано.
– Така че ще чакаме.
– Чакаме – повтаря Луцифер.
– А какво ще стане, ако Множеството стигне до последния Конник преди нас? Тогава какво?
– Тогава ще умрем.
В стаята настъпва тежка тишина, докато обмисляме тази истина. Последният конник е Смъртта и е ключът към края на света. Мислехме, че Легионът е лош. Но, честно казано, той няма да е равностоен на тях. Което ме кара да мисля…
– Ами ако Многото не стоят зад отприщването на Ездачите? Ами ако това е Легион?
Луцифер вдига една вежди.
– Не съм наясно.
– Е, ако не се държеше като такъв огромен пич по-рано… – Пресичам погледа си към него. Нико изхърква през смях. – Щях да ти кажа, че съм чула тези думи в съня си. Ела и виж. Сякаш ми ги беше прошепнал в ухото.
Очите на Луцифер се уголемяват.
– Защо не ми каза това в момента, в който се събуди?
– Защото имах нужда да си взема душ. И както казах, ти се държеше като огромен пич, а тази подробност бледнееше в сравнение с всички останали нечистотии, които видях. Но също така… – Преглъщам, като си пожелавам още едно питие. Изкушавам се да посегна и да измъкна пълната чаша на Габриела, която все още стои на масичката за кафе пред нея. – След като си взех душ, огледалото беше замъглено. И някой го беше написал там в конденза. Ела и виж. Помислих си, че очите ми си играят с мен. Но сега се чудя, ами ако Легионът се е опитвал да ми изпрати съобщение? Като подсказка как да намерим последния ездач?
– И защо би го направил?
– Защото иска да го спрем. Той ме моли да сложа край на всичко точно там – да го убия. – Поклащам глава, разсейвайки тази мисъл. – Ами ако е активирал Четиримата конници, защото знае, че те ще са достатъчно силни, за да го убият? – Не, не, не може да е истина.
– И да рискува цялата тази касапница? – Нико ме предизвиква. – И да подложи Лилит, своята приятелка и сестра, на чувството за вина и срам от това, че е предизвикала чума?
– И Габриела – добавя Дориан. – Ние отворихме дома си за него. Помогнахме му противно на добрата си преценка. Тя помогна на Идън, неговата любима. Наистина ли би бил толкова безчувствен и би предал съюза ни?
Луцифер загребва с ръка през косата си и поклаща глава.
– Той може и да не знае. Имаше подробности, които предпочетох да не разкривам. Той дори не знаеше колко лошо ще бъде това.
– Майната му – изплюва се Нико. – Значи наистина седим с палци в задниците и чакаме, а?
– Не точно – предлага Луцифер. – Виждаш ли, истинската причина, поради която те повиках тук, беше, че имаш стар приятел, който очевидно е възкръснал от мъртвите и се е навъртал наблизо.
– Ставрос – отсича Нико.
– Не. Аврора.
При звука на името ѝ интересът на Габриела се засилва.
– Какво прави тя тук?
– Твърди, че е дошла да помогне. Също така каза, че няма представа къде може да е Ставрос. Но след снощи… – Той прекъсва погледа си към мен и освобождава въздишка. – Започнах да мисля. От всички места, на които е можела да избяга, тя е дошла тук. Сега, ако току-що бях излязъл от затвора, щях ли да се разхождам наоколо, да създавам неприятности и да устройвам показни пиршества в град, в който някога са живели моите смъртни врагове?
– Мислиш, че нарочно е била изпратена тук – предположи Дориан.
– Да. И също така смятам, че е лъгала за Ставрос. Така че като акт на добра воля, колкото и да си струва, искам да ти помогна да я заловиш и убиеш.
– Нямаме нужда от твоята помощ – бързо отвръща Габриела. – Аз я убих веднъж. Ще се радвам да го направя отново.
– Не се съмнявам, че ще го направиш, скъпа – казва Луцифер. – Но има голяма вероятност тя да иска точно това. Да се втурнеш и да попаднеш в капан. Трябва да е знаела, че ще кажа на Николай, щом сме такива големи приятели.
Николай извърта очи, но казва:
– Прав е. Аврора е прекалено самовлюбена, за да се самоубие.
– А ако се изправяме срещу демони, ще искаш моята помощ – добавя Луцифер.
– Знам, че всички сте готови да я разкъсате на парчета, и честно казано, с удоволствие бих се включила в този екшън – започвам аз, имайки предвид всяка дума след онази магическа глупост за желанието, която тя извади предната вечер. – Но смятате ли, че тя може да има информация, която да ни насочи към мястото, където можем да намерим четвъртия конник? Ти сама го каза – Аврора се стреми да знае по малко за всичко. Може да не знае къде точно, но може би знае нещо. Кога, къде, кой. А ако не знае, може би познава някой, който знае. Не бих се противопоставила да го измъкна от нея.
– Не – поклаща глава Луцифер. – Тя не знае нищо за Бледия ездач.
– И откъде знаеш? Тайната е разкрита. И тъй като тя е единствената ни истинска следа, аз съм за това да изчерпим възможностите си. Искам да кажа… че последният конник, Бледият ездач, е най-лошият, нали? Това е смъртта. Първо беше Чумата. След това ден по-късно – Война. – Усещам погледа на Габриела върху себе си, но не мога да танцувам около реалността. – Гладът може да се появи всеки ден. Тук се борим с часовника, да не говорим, че ангелите ни дадоха краен срок. Трябва да намерим Смъртта, преди Смъртта да е намерила нас, и всичко това ще е било напразно.
– Не е нужно да намираме Смъртта – настоява Луцифер. Гласът му е хладен, но има нещо в изражението му, което ме потиска отвътре. Спомен за един глас, коприна между пръстите ми, безкрайна болка. Познавам този поглед.
Отблъсквам го настрана и продължавам напред.
– А защо не? А? За да позволим на още хора да умрат?
– Не – поклаща глава той. – Не е нужно да откриваме четвъртия конник, защото аз я гледам в момента. И не мога да спра да я гледам от деня, в който тя се появи в живота ми. Не е нужно да намираме Смъртта. Защото, Идън… ти си Смъртта.

Назад към част 14                                                                  Напред към част 16

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!