С.Л. Дженингс – Падналото царство ЧАСТ 16

Глава 15

Мамка му все още за много дълго време.
Познавах това чувство. Бях го живяла, дишах го, носех го като пословичен плащ на рамото си, оставяйки го да се разяжда и да подхранва гнева ми. И понякога го обичах. То беше моето семейство, приятел и враг. Беше единственото нещо, което познавах. Въпреки това досега нямах дума за него. То се беше превърнало в толкова важна част от мен, като фантомен крайник. Болката от него винаги беше там, съществуваше дълбоко в корема ми, където никой не можеше да види как ме е съблазнила до лудост. Успявах да я потисна достатъчно, за да функционирам, но сега тя се настани точно под повърхността, покривайки ме с утешителната си тъмнина като електрическо одеяло. Вече нямаше как да се боря с него, защото то се бе превърнало в нещо много по-голямо от мен. Не, не еволюира, беше се сраснало с гръбнака ми и се беше вкоренило в краката ми. И разцъфна.
На вратата се почука, но аз не си направих труда да отворя, точно както не го направих, когато Нико дойде в стаята ми да ме провери. Този път обаче Габриела е тази, която завърта дръжката и влиза вътре. И аз нямам нищо против. Тя може би е единственият човек тук, който би могла да разбере защо не съм казала и дума, откакто Луцифер хвърли бомбата, която разцепи живота и на двете ни.
Габриела, е вторият конник, Война. А аз съм Смъртта. Ние бяхме първите от нашия вид и щяхме да умрем последни.
Тя седна на леглото до мен. Присъствието ѝ е утеха, но е и проклятие. Напомня ми за живота, който ще отнемем – живота, който вече сме отнели. И животите, които никога няма да пораснат, за да усетят сладостта на първия дъх.
– Ти излъга.
Тя се обръща към мен, но не отговаря. Просто ме чака да продължа, сякаш е изрекла много лъжи през много животи и се чуди коя ще избера от шапката.
– Каза, че не си се чувствала зле или отпаднала. Лъгала си.
Тя обръща глава и се връща към гледането на стената. Може би тя вижда нещо в нея, което аз не мога да видя.
– Дориан… той не знае? – Питам след твърде много удари на сърцето.
Тя поема глътка въздух.
– Изчаквах подходящия момент.
– Мисля, че може би си пропуснала момента.
Тя се смее, а може би ридае. Звучи болезнено.
– Откъде знаеш?
Вдигам рамене.
– Дар на нефилимите. Мога да усещам живота и да усещам смъртта. Очевидно мога и да създавам смърт.
– Все още не. Все още има време за теб.
– Дни. По-малко от седмица. Ако не спрем Легион, архангел Михаил ще го направи вместо нас. И ще унищожи всички същества, които не са от Бога, в процеса на работа. Тоест, ако първо не започна да използвам ядрена енергия и не убия всички.
– Съжалявам, но ядреният удар е нещо като моя работа. Намери си свое оръжие.
Сега и двете се смеем. Не защото е смешно, а защото е вярно.
– Те са там и говорят за стратегия. Искат да влязат у Аврора тази вечер – информира ме тя след нашата доза черен хумор.
– Не съм изненадана. Вероятно е умно, преди да избяга.
– Ти ще участваш ли?
– О, да, по дяволите. Трябва да ударя нещо. Сега повече от всякога. А ти?
– Разбира се. Аврора беше и е мой проблем. Веднъж я сложих под земята. С удоволствие ще го направя отново.
– Но какво да кажем за твоята…
Раменете ѝ увисват, докато тя изпуска тежък дъх и притиска стомаха си.
– Много майки загубиха бебетата си заради мен. Моето дете не е по-ценно от техните. И ако не сложим край на това, няма да остане свят, в който това мъниче да израсне.
Кимвам в знак на съгласие и пълно възхищение от нейната сила. Но една част от мен се страхува за нея. Тя е имала своя дял от загуби, а освен това току-що си е върнала Нико. Не мога да си представя какво ще и причини загубата му за втори път, да не говорим, че ако нещо се случи с Дориан… Просто ми се струва нередно да искам от нея да пожертва себе си и нероденото си дете за кауза, за която не се е подписала. Но от друга страна, никой от нас не е поискал това.
– Страхуваш ли се? – Питам тихо.
– През цялото време – отговаря тя. След това се протяга и хваща ръката ми, като ме принуждава да срещна погледа ѝ. – Когато срещнах Дориан, открих причината за себе си на този свят. Бях точно като теб – изгубена, ядосана и в много отношения сама. Имах дом и родители, които ме обичаха, но винаги знаех, че нещо ми липсва. Той беше това нещо. Синът ми, Нико, баща ми, Александър… Не познавах истинския страх, докато не си създадох семейство. Защото знаех, че загубата им ще ме сломи. Щеше да ме унищожи. А това е съдба, по-лоша от смъртта.
Трудно ми е да се усмихна, защото колкото и да ми е мъчно за нея, толкова и ѝ завиждам, за всичко, което може да загуби, и това ме кара да се чувствам като кретен. Тя е взела всички гадости, които животът и е поднесъл, и е създала нещо красиво, нещо, за което си струва да се бориш. А аз съм тук и се само съжалявам, когато не ми е останало нищо, което да проиграя. Сестра ми ще се оправи и, честно казано, ще и е по-добре. Не мога да улеснявам нещата между нея и Каин, особено след като си тръгнах с Изкупителя. След като ме премахнат от пътя, тя няма да се чувства разкъсана да избира между нас, ако някога се стигне дотам. Защото тя ще избере мен – без съмнение. Щеше да избере мен и да страда мълчаливо, защото не можеше да бъде с този, когото обичаше. А аз не мога да и причиня това. Не и след като вече е преживяла толкова много болка заради мен.
Издишвам само омразата си и се изправям на крака, готова да се съсредоточа само върху предстоящата битка.
– Имам няколко допълнителни оръжия, които можеш да използваш.
Краят на устата на Габриела се свива и тя поклаща глава.
– Нямам нужда от тях. Нито пък ти. Нико ми каза какво можеш да правиш. Едно е да можеш да се докосваш до податливите умове на хората, но и на демоните? Чудя се на какво друго си способна.
– Не е достатъчно, честно казано. Твърде трудно е да се опитвам да задържа няколко наведнъж, а после ми трябват няколко минути, за да се презаредя.
– А твоята свещена светлина?
– За нея е нужна доста голяма концентрация. Трябва да насоча целия си фокус в една концентрирана топка. По-лесно е, когато имам някой или нещо, от което да черпя, което може да ме постави в това мрачно пространство на главата и да ме накара да мисля за всички прецакани гадости, които се опитвам да забравя. – Което вършеше чудеса, когато трябваше да се изправя срещу Адриел на ринга. Но не толкова, когато бяхме заобиколени от орда демони, трима серафими и всичките им фанатици.
Габриела се изправя и ме потупва по рамото.
– Тогава би трябвало да се справиш добре.
– Защо?
– Защото светът буквално върви към своя край след броени дни и ние сме начело на атаката. Демонът, в когото си влюбена, убива десетки. Да не говорим, че си съквартирантка на Дявола. Бих казала, че имаш достатъчно прецакани неща, от които да черпиш.
Тя е права, но от друга страна, греши. Защото, макар да имам повече багаж от когото и да било, да съм тук с Луцифер не е толкова лошо. Снощи определено не беше това, което планирах, но това не беше само по негова вина. Бяхме дрогирани и аз съм също толкова отговорна, колкото и той. Просто се радвам, че успях да го изчистя от съзнанието си преди сутринта, макар че не ми харесва идеята, че той знае нещо, което аз не знам. Все пак, като се има предвид с колко жени е спал, нашата лудория вероятно вече е далечен спомен.
Присъединяваме се към мъжете в зоната за отдих, точно когато те приключват. Чувствам се адски неловко, но сядам и се включвам, докато те ни запознават с мисията, която според тях ще е детска игра. Според Дориан и Нико, Аврора никога не е била боец и Габриела може да я отстрани, без дори да се опитва. Все пак се притеснявам за нея и нероденото ѝ дете, но потискам притеснението си. Не е моя работа, а и тя знае степента на способностите си по-добре от мен. Тя е кралица по някаква причина.
Тъмните кралски особи тръгват да презаредят силите си, като се съгласяват да се срещнат с нас в определено време и място. И под презареждане знам, че имат предвид дишане. По гръбнака ми преминава студена тръпка, когато си спомням ритуала за дишане, който споделихме с Николай. Беше толкова чувствен, толкова интензивен. Дали тримата ще го направят заедно? Знам, че Нико е привързан към снаха си и в някои отношения чувствата му към нея са били на границата на неуместното. Те са свръхестествени и не съответстват на човешките стандарти за скромност. Така че може би един дихателен сеанс/тъмен менаж не е толкова необичаен за тях, колкото звучи на мен. По дяволите, честно казано, звучи доста горещо.
Изтръгвам се от развратната си фен фикция за Тъмния роял единствено от осъзнаването, че съм сама с Луцифер. Той все още не ми е говорил, не и откакто изпусна котката на Смъртта от торбата, но ме наблюдава, тези вихрени виолетови очи ме гледат замислено. Знам, че е съсипан, но това не променя факта, че толкова дълго е пазил тази тайна от мен.
– Така че това беше то, нали? Големият ти застрахователен план в случай, че светът се срине? Уриел казваше истината.
– Да.
Луцифер прокарва ръка по лицето си и аз забелязвам колко уморен изглежда. Спомням си, че ми каза, че не спи. Изглежда, че денят го е застигнал, а тази вечер все още ни предстои мисия.
– И ти не смяташ, че това е нещо, което трябва да знам, още от самото начало? Прекарала съм време с всяка от Първите жени и ти знаеше това. Щеше ми се да знаех, че всички ние сме свързани помежду си и сме предопределени да започнем Апокалипсиса.
– Не беше необходимо да ти го казвам.
– Да, докато не се наложи. За бога, Луцифер. Разбирам, че ме смяташ за млада и глупава, но заслужавах да знам.
– Защо да ти казвам, когато нямам никакво намерение да изпълниш тази съдба? – Той поклаща глава с продължително мигане, а веждите му са набръчкани сериозно. – Исках неща за теб, Идън. Исках да живееш дълъг и пълноценен живот. Да намериш любов, да имаш семейство, да остарееш. Мислиш ли, че съм планирал това нещо? Наистина ли вярваш, че щях да рискувам с човешкия живот толкова лесно, когато, по дяволите, изпаднах в немилост, за да може твоят вид да мисли за себе си, а не да бъде роб на сляпата вяра?
Изразът ми е каменен, когато отговарям:
– Ами… ти си дяволът.
– Да, аз съм. Абсолютно съм. – Той свива юмруци в скута си, а кокалчетата му побеляват. – И тъй като възнамеряваш да ми напомняш за това, може би трябва да запомниш, че да разкрия каквото и да е било, е повече, отколкото ти или който и да е друг заслужавате.
Кръстосвам ръце пред гърдите си, за да се предпазя от жилото на думите му. Той е прав. Защо да си мисля, че ми дължи нещо – или че ще ми даде нещо – след като неведнъж е доказвал, че се стреми единствено към собствената си егоистична изгода?
– Би ли те убило за секунда да помислиш за някой друг, освен за себе си? – Питам, а гласът ми звучи слабо дори в собствените ми уши. – Да помислиш как би се почувствал някой друг? Преди час научих, че съм въплъщение на смъртта. Целта ми на тази земя е да унищожавам. И през цялото това време ти ме оставяше да си гоня опашката, опитвайки се да спася света, който трябва да убия.
– А ако ти бях казал, щеше ли да е по-лесно? Щеше ли да се бориш срещу това? Или щеше да се откажеш и да оставиш съдбата да се развихри? Избрах да не ти казвам, Идън, защото не исках да загубиш волята си за живот. Не исках да те лиша от избора ти да бъдеш нещо по-добро, нещо повече. Не исках да ти го отнема, както го отнеха на мен.
Поклащам глава и поглеждам настрани, като пресичам гневните си сълзи. Това е толкова разочароващо. Всеки път, когато си мисля, че се е променил, всеки път, когато вярвам, че не е девиантът, за който е изобразен, той ми доказва, че греша. И се мразя за това, че съм се хванала на лъжите му, обвити в лъчезарна усмивка и облечени в дизайнерски костюм.
И все пак ето ме тук, отново се влюбвам в тази красива, очарователна опаковка. Защото всичко, което казва в момента – всички глупости, с които ме захранва – аз ги поглъщам. Беше много по-лесно, когато всичко, което виждах, когато го погледнех, беше безчувствено, зловещо чудовище. А сега, когато знам, че по ръцете ми има кръв – кръв, която никога няма да мога да изчистя – не мога да направя разлика между двама ни. Защото преди седмица, ако бях единственият, който знаеше, че Легион ще се превърне в убийствено животно и колкото и да се бори, пак ще се поддаде на тази съдба, просто щях да се опитвам като дявол да го задържа. Щях да прекарвам всеки миг в запомняне на усещането за него, как драска вътрешната страна на бедрата ми, и дълбочината на трапчинките му, когато ме даряваше с една от редките си усмивки, и звука на грубото му стенание, когато се настаняваше в мен докрай. Проследявах с език всеки мускул и всяка изваяна извивка, сякаш нашата история беше вписана в кожата му с най-сладкия Брайлов шрифт. И щях да му казвам колко много го обичам, как той е поставен на тази земя заради мен и аз заради него. И дори ако вечността се опита да ни раздели, ще прекарам годините си в очакване той отново да нахлуе в живота ми с оръжие в ръка, за да ме открадне от болестите на този свят.
Нямам повече думи, които да кажа, няма друг начин да се убедя, че Луцифер лъже, затова се оттеглям в стаята си, за да се подготвя за вечерта. Въоръжавам се с всяко притежавано от мен острие с ангелска отрова, както и с колкото се може повече пистолети и боеприпаси, които мога да скрия в модифицираното си яке. Не съм го носила от онази нощ в Грант Парк и се надявах никога да не го нося повече. Когато осъзнавам, че ми липсва жизненоважна част от арсенала, се връщам в общото жилищно пространство.
– Къде е Изкупителят?
Луцифер все още е седнал, прелиствайки картите на местната област. Посочва към мястото, където кадифеният калъф се намираше на масата. Изненадана съм, очаквах, че ще го запази за себе си, особено след като това е единственото познато на човека оръжие, което може да го убие.
– Наистина не трябваше да го съхраняваш само в раницата си. Всеки би могъл да го намери.
– Е, нямах по-добри идеи.
Без предисловия той се изправя и пристъпва към мен. Изражението му е мрачно, когато се протяга и вдига Изкупителя, претегляйки в дланта си бремето на бащиното разочарование. След това си позволява да разкопчае сакото ми и да закрепи кинжала в един от вътрешните джобове, като пръстите му се забиват в ребрата ми. Потръпвам. Той е толкова близо до мен и трябва да задържам дъха си, за да не стана жертва на аромата му и на очарованието на лекото му докосване.
– Трябва да го държиш винаги със себе си. За всеки случай.
– В случай на какво? Мислиш ли, че Серафимът ще опита нещо? Чул си Михаил. Той ни дава шанс.
– Аз не се притеснявам за Михаил.
– Значи не мислиш, че Легионът нарочно е изпратил Ездачите? За да го спрат?
Устните му помръдват в усмивка.
– Тази теория не е пресилена, особено за него. Легионът придава съвсем нов смисъл на мъченичеството.
– Но?
– Но той не би убил умишлено хиляди невинни хора. И не би го направил, ако знае, че никога няма да може да се върне при теб.
Хвърлям поглед надолу към мястото, където Луцифер все още държи якето ми, а пръстите му си играят с ципа.
– Той ме помоли да го убия. Беше толкова категоричен, толкова отчаян. Каквото и да му правят Многото, то го убива и той просто иска всичко да свърши. Загубил е волята си да се бори.
Луцифер кимва и най-накрая ме пуска, като прави крачка назад. На устните му се появява усмивка, но тя не стига до очите му. Почти изглежда, че от това го боли.
– Е, предполагам, че е добре, че се бориш достатъчно силно и за двамата.

Назад към част 15                                                                  Напред към част 17

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *