Глава 16
Съгласяваме се да се срещнем с кралските особи на Скотос на три пресечки от имението, където за пръв път срещнах Аврора на паркинга на порутена сграда, която така и не бе възстановена след Катрина. И трите тъмни кралски особи са облечени в черни бойни дрехи, досущ като моите. Луцифер е странникът в обичайния си костюм, ушит по мярка, сякаш не може да бъде притеснен от бойно облекло. Честно казано, не бих могла да си го представя по друг начин.
– И така, как искаш да играем? – попита Луцифер, като дава знак на Дориан. Проява на уважение и подаване на маслинова клонка.
– Ние тримата – започва той, като прави движение към Нико и Луцифер – ще обградим къщата и ще отстраним всички… препятствия. След като влезем вътре, Габриела и Идън ще се намесят.
– Мисля, че е най-добре да останат заедно – подхвърля Нико. – Габс може да се справи в битка и ще гарантира, че Идън ще остане в безопасност.
– Съгласен съм – одобрява Луцифер. – Те ще бъдат по-ефективни заедно. По-силни са.
Колкото и да ме дразни, че говорят за нас, сякаш дори не сме тук, не мога да споря, а очевидно и Габриела не може. Ние не знаем почти нищо за това какво означава да сме двама от четиримата Ездачи. Освен това сега, когато е бременна и все още го пази в тайна, предпочитам да остана възможно най-близо, за да и пазя гърба. Дори и да съм новакът в тази група, знам достатъчно, за да поваля няколко десетки демони. А това, което не знам, ще го разбера. Както каза Каин, аз бързо се уча.
– Готова ли си за това? – Промърморва Луцифер, след като сме разгледали плана на атаката в пълни подробности.
– Определено. Особено след онова, което Аврора сътвори снощи. Аз съм следващата на опашката, след като Габриела приключи с нея.
– Да, предполагам, че си. – Той занимава пръстите си с това да изчисти въображаемо петънце от сакото си.
– Така че сме добре, нали? – Питам, което звучи налудничаво дори за ушите ми.
Той е скрил от мен жизненоважна информация, да не говорим, че сме спали заедно, само за да се обърне и да се опита да ме унижи.
Чувствам се ужасно глупаво, честно казано. Но сме на път да навлезем в неизвестното и колкото и уверени да изглеждат всички, знам, че е по-добре да не подценявам враговете си. Те остават на две крачки пред нас, въпреки че сме изчерпали всички свръхестествени предпазни средства. Така че ако Аврора работи със Ставрос, следователно работи за Легиона, трябва да смятаме това за сериозна заплаха. А аз не искам да вляза в тази къща с последния ни разговор, който ме гризе като мънички хапки съжаление. Не искам той да си мисли, че не го разбирам, защото го разбирам. Той може да казва, че не му пука, но аз познавам тази му игра. Играла съм я през целия си живот.
Зловещата му усмивка е толкова безпроблемна, че ми се струва репетирана.
– Разбира се. Защо да не бъдем?
– Ами, по-рано… това, което каза. Това, което казах. Разбирам защо не си ми разкрил истината, макар че ми се иска да беше го направил.
Той свива рамене.
– А ако го бях направил, щеше ли да дойдеш тук? Щеше ли да се съгласиш да останеш с мен?
Остани с мен.
Истината ме разкъса, но тези три думи облизаха раната, изчистиха болката и суровостта ми.
Беше по-лесно, когато бях убедена, че го мразя. Още по-лесно от това, когато мислех, че той ме мрази. И може би го прави. Може би е по-добър в тази игра, отколкото си мислех, а аз през цялото време съм играла себе си.
Разтърсвам глава, разсейвайки какъвто и да е абсурд, който се опитва да се вкорени в мислите ми, и му давам толкова честност, колкото мога да събера за момента.
– Ако това би помогнало да намерим Легион, да. Бих.
Той кимва и стене от саркастичен смях, но не отговаря. Благодарна съм за отсрочката.
Тримата мъже се отправят първи към имението на Аврора, като се дематериализират точно пред очите ми. Бях виждала как Нико се разтваря в мънички въгленчета пара, но досега не бях обръщала внимание на способността на Луцифер да се разтваря в джоб от небитието. Силата му се проявява по различен начин от тази на Мрака, а вместо това той избухва в нажежени въглени, които падат и угасват веднага щом докоснат хладната настилка. В един момент той е там, а в следващия на мястото, където току-що е стоял, има само леки прашинки пепел. Напомням си за способността на Легион да изчезва между черни пера, които се разпадат още преди да докоснат земята. Удивително.
– Няма да мине много време – заявява Габриела. Тя вдига брадичка и подушва въздуха, сякаш се вслушва във вятъра и чака нашия сигнал. – Къщата изглежда изоставена.
– Такава беше и когато я видях за първи път. Има някакво заклинание върху нея.
– Ако има някакви защити, Дориан ще ги развали. – Тя се обръща към мен и аз забелязвам сянка на тъга в особените ѝ очи. – В случай че нямам възможност по-късно, исках да се сбогувам. След като се справим с Аврора, аз и семейството ми си тръгваме.
– Връщате се в Скотос?
– Не – поклаща глава тя. – Заминавам. Там, където не мога да нараня никого другиго. Когато заплахата бъде отстранена, можем да се върнем. Но засега… – Тя си поема дъх. – Не мога да направя това на друга майка. Не мога да нараня друго дете. Няма да го направя. Затова си тръгваме. Аз, Дориан и децата ми.
– Каза ли му за бебето?
– Все още не. По-късно, след като преминем през това. Ако му кажа сега, само ще го разсея. Освен това той ще се опита да ме изправи на крака, а аз не съм много добра в това да ми казват какво да правя. – Тя се усмихва, но в ъгълчетата на устата ѝ се долавя тъга. – Николай ще поеме задълженията на Дориан. А ако Ставрос по някакъв начин се измъкне, той и баща ми ще се погрижат да бъде ликвидиран завинаги.
– Разбирам.
– Надявам се, че разбираш. Искам да остана и да помогна, но е твърде рисковано. Не мога да живея, знаейки, че мога да застраша толкова много невинни животи. – Тя се протяга и стиска ръката ми, докосването ѝ е топло и успокояващо. – Надявам се да се срещнем отново в този живот, Идън. И независимо от резултата, искам да знаеш, че си специална, не заради това, което притежаваш, а заради това, което си. Ти имаш голямо сърце. Не бива да се страхуваш да го покажеш.
Опитвам се да се усмихна въпреки болезнения възел в гърлото ми.
– Благодаря ти. Иска ми се да вярвам в това.
– Как така не вярваш? Въпреки всичко, през което си преминала, ти все пак си намерила способността да обичаш. Все още рискуваш живота си за тези, на които държиш, когато е много по-лесно просто да се откажеш. И макар че всяка вътрешна аларма може да те е предупреждавала да бягаш, ти си взела някой, който на пръв поглед е непоправим, и си избрала да видиш красотата и добротата в него. Нещата, които всички останали са се страхували да открият. И го накара да поиска да бъде по-добър.
Кимвам, като пресичам надигащата се емоция.
– Легионът си заслужава. Той направи същото за мен.
Очите ѝ се свиват лукаво.
– Не говорех за Легион.
Намръщих се.
– Шегуваш се, нали?
– Виждам начина, по който Луцифер те гледа. По дяволите, всеки в радиус от десет мили може да усети химията между вас двамата. Не те съдя, повярвай ми. Преди няколко години един мистериозен непознат нахлу в живота ми с намерението да ме убие в замяна на свободата си. Знаех, че е опасен – всичко в него беше мигащ неонов предупредителен етикет. И аз се омъжих за него. – Тя свива рамене. – Не можем да помогнем на този, когото обичаме. И често пъти най-много се нуждаят от любов тези, които може би не я заслужават напълно. Така че, ако изпитваш към него такива чувства, каквито подозирам, че той изпитва към теб, не бягай от това. Позволи му да намери своето изкупление с теб. Твоето сърце може да го излекува.
Зашеметена съм без думи. За щастие погледът на Габриела пламва и тя се обръща, сякаш усеща, че нещо идва откъм къщата.
– Нещо не е наред.
– Какво?
– Не знам. Къщата е празна, защитите са счупени, но те все още усещат присъствие. – Тя прави кратка пауза. – По дяволите. Загубих връзка.
Тя ме придърпва по-близо до себе си, а ръката ѝ се стяга в моята.
– Дръж се.
Точно както в Ада, когато Нико ме отвлече от банята и светкавично ме прибра в стаята ми, процесът на разпадане в нищото и рематериализиране на няколко метра разстояние е дезориентиращ. В червата ми се надига жлъчка, а главата ми се върти. Но имам само секунда, за да пренасоча погледа си и да си възвърна разсъдъка, преди Габриела да се втурне по тъмната пътека и да ме повлече със себе си. Тя спира на входа и аз се възползвам от възможността да извадя пистолета, зареден с куршуми от ангелски блян и Изкупителя.
Габриела ми хвърля поглед и аз забелязвам, че очите ѝ – едното златно, другото ледено синьо – светят. По върховете на пръстите ѝ изникват електрически неонови магически паяжини, които пълзят по предмишниците ѝ. Цялото ѝ тяло вибрира със свръхестествена сила, различна от всичко, което съм усещала досега. Тя е Тъмната светлина, първото същество, произлязло както от Тъмните сили, така и от Светлите чародеи. Самото ѝ присъствие ме изпълва със страхопочитание и почит.
– Дръж се близо – нарежда тя. След това с едно махване на ръката ѝ входната врата се разпада на парчета.
Пристъпваме през шлейфовете от издигащ се прах и отломки и прекрачваме прага. Къщата е тиха и тъмна, но моите изострени нефилимски сетива се задействат и ми подсказват, че не сме сами. Изстрелвам умствената си сила и я оформям в одеяло от съзнание, което покрива пространството пред нас. То достига само до няколко метра напред, достатъчно, за да преценя в какво влизаме. Не искам да я хвърлям твърде далеч в тъмнината, страхувайки се, че ще намеря нещо, което може да манипулира менталната ми сила и да ме направи безполезна, точно както направи Множеството в съня ми.
Стъпките ни са почти безшумни, докато маневрираме през лабиринт от мебели, покрити с бели чаршафи. Докосвам с пръст това, което предполагам, че е масата, която само снощи беше отрупана с десетки чаши шампанско. Тя е покрита с прах. Това не може да е вярно. Докосвам рамото на Габриела и посочвам към коридора. Паметта ми е размита, но знам, че там отзад има спални. Тя следва линията на погледа ми и пристъпва плътно до мен, оставяйки ме да я водя.
Една по една тихо и внимателно оглеждаме всяка стая. Легла, скринове, тоалетни, всички покрити с чаршафи, сякаш не са използвани от месеци, а може би и от години. Някои части се открояват пред мен, предизвиквайки чувство на дежа вю. Познавам тези стаи, познавам това обзавеждане. Всеки детайл е като фрагмент от спомен, парче от пъзела, който е миналата нощ. Мислех, че е напълно изчистена от мозъка ми, но тя е била тук през цялото време, погребана под магията на Орексис и собствената ми вина.
Разчистваме първия етаж, без да открием следи от мъжете. По дяволите. Ако не беше собствената ми памет, щях да си помисля, че сме в грешната къща. Обръщам се към Габриела и установявам, че изражението ѝ отразява моето: объркано, разочаровано и уплашено. Нещо се е случило с Нико, Дориан и Луцифер.
Нотка на натиск върху слепоочията ми и след това чувам гласа ѝ да отеква в черепа ми.
– Какво има на горния етаж?
Прокарвам влиянието си към нея и завъртам ключалката на съзнанието ѝ. Тя сваля менталните си щитове и ме пуска лесно да вляза.
– Още пет спални и четири бани. Следвай ме.
Пропълзяваме до основата на стълбището и поглеждаме нагоре. Там е тихо и спокойно, но присъствието, което усещам, става все по-силно, призовавайки ме едновременно да ми се подиграва и да ме съблазнява. Нещо има там горе. Само че не мога да разбера дали е това, което се надяваме да е.
– Има ли нещо? – питам телепатично.
Габриела поклаща глава. По дяволите.
Тръгваме нагоре колкото се може по-тихо, сетивата ни са включени, готови да доловят и най-малкото присъствие на живота. След като стигаме до върха, заобикалям първия ъгъл с пистолет и кинжал в готовност, а Габриела е зад гърба ми. Първата стая е подобна на останалите – пълна с изоставени мебели, покрити с прах. Не се изненадвам, когато и останалите са почти идентични. Когато обаче спираме пред последната стая, стомаха ми веднага се надига. Присъствието е по-силно. Онова шесто чувство, че някой е зад тази врата, е толкова силно, че почти усещам пулса му. Габриела сигурно също го усеща, защото очите ѝ се разширяват и тя минава покрай мен, за да завърти дръжката, преди да успея да я спра. Опитвам се да я прекъсна, докато се втурва вътре, но…
Усещам го още щом влизам в стаята. Магия. Не е стряскаща като тази на Нико или натежала от натиск като тази на Габриела. Нещо изцяло тъмно и изначално зло. То се плъзга по кожата ми като мазна змия, опитвайки се да намери начин да се промъкне вътре. Дъхът му се носи над мен, като въздушно вълшебство, което раздвижва косата на тила ми. Това е грозен, отровен вирус, който краде дъха ми и притиска дробовете ми.
– Никога не съм била в тази стая – казвам на глас. Времето за предпазване на мислите ни е отминало. Няма да има полза.
Габриела също го усеща.
– Какво имаш предвид?
– Искам да кажа, че тази стая не е била в тази къща преди един ден.
Тя изплюва проклятие.
– Това е капан.
Едновременно с това се обръщаме към вратата, за да си тръгнем, но тя… е изчезнала. На мястото, където някога е била, няма нищо друго освен стена. А точно в средата ѝ е символът на демонския бунт в Демори Шеол.
– Майната му! – Извиквам. Вдигам ръкава на якето си и се щипя – силно. Не е сън. Това не е шибан сън.
– Какво е това? – Пита ме Габриела.
– Това е древен демонски език, който означава: Падналите ще царуват. Те са знаели, че ще дойдем.
Погледът на Габриела се стеснява, а челюстта ѝ се стяга.
– Е, просто не са знаели с кого се ебават.
Тя вдига ръце, за да излъчи опустошителен ток към стената, но неоновото електричество угасва на върха на пръстите ѝ. Опитва се отново, но магията ѝ се превръща в искри.
– По дяволите. По дяволите! Има нещо, което обезсилва магията ми. Нещо, което е по-могъщо от мен. А на Земята няма друга магия, която да е по-мощна от моята.
– Освен ако не е подсилена с кръвта на архангел – коментирам, събирайки всичко заедно. Тъмна магия плюс Демори Шеол. Това е дело на могъщ магьосник, който работи с демони. – Можеш ли да ни измъкнеш светкавично оттук?
Тя хваща ръката ми и се стяга, а веждите ѝ са набръчкани от концентрация. Образът ѝ трепва пред очите ми, но тя остава на същото място.
– Не. По дяволите! Нещо ме закотвя тук. Магията ми… е безполезна.
Насочвам пистолета си към стената. Ако магията няма да ни измъкне, може би огневата сила ще го направи. Но куршумите рикошират право в нея, сякаш са направени от гума, което ни принуждава да се прикрием, за да не бъдем улучени.
– В капан сме – казва Габриела, а гласът ѝ трепери от нарастваща паника. – Не мога… – Тя се задъхва, сякаш не може да диша, сякаш мракът я задушава. Стискайки гърлото си, тя пада на земята, борейки се за въздух.
Знам какво трябва да направя.
Страст. Желание. Желание.
Затварям очи и ги привличам, предизвиквайки всичко, което почувствах снощи. Всичко, което бях блокирала от паметта си от страх да не се превърна в това, което винаги съм знаела. Целунах го, сякаш устните му бяха балсам за болната ми душа, позволявайки на езика му да успокои самотата и отчаянието, които ме измъчваха. Намерих изцеление в докосването му, когато ме погали по гърба и ме приближи. А когато засмуках дебелия му член в устата си, усетих сладкото успокоение в малките струйки прекум, които се плъзнаха по гърлото ми. Той зарови лицето си в сърцевината ми, сякаш тя беше жизненоважният ключ към несравнимия мир. Той ме обладаваше толкова добре, че намерих свобода от демоните, които преследваха кошмарите ми. И в тези тихи моменти, с бузата му върху корема ми и пръстите ми, играещи в косата му, открих себе си. Знаех къде трябва да бъда, сякаш отговорът беше заложен в мен още преди раждането ми. Сякаш е бил издълбан на ребрата ми, когато съм била още в утробата на майка ми.
Спомням си.
Помня.
Луцифер, помня.
Свещената светлина изригва във върховете на пръстите ми, по-гореща и по-смела, отколкото някога съм я усещала, и образува две светещи кълба. Притискам дланите си, за да ги кондензирам в една гигантска топка от чиста, неоспорима сила, която обгръща и двете ми ръце, и поемам дълбоко въздух. Извиквам цялата си сила, цялото си съсредоточаване и с напрегнат рев я запращам към стената, точно в средата на демоничните символи, гравирани в боя и мазилка. Светлината се сблъсква с Тъмната магия, която защитава стената, с оглушителен гръм, точно преди мълния да я разкъса и да я разцепи на две, сякаш е направена от порцелан. Протягам ръка, за да предпазя Габриела от праха и отломките, които се издигат към нас, като същевременно предпазвам и собственото си лице от падането.
– Получи се – изреждам, когато прахът се разсейва и разкрива зейнала дупка в стената. – Габриела, сработи!
Посягам назад, за да ѝ помогна да се изправи, но ръката ми улавя само въздуха. Промушвам я през остатъците от прахообразна мазилка, за да разчистя полезрението си.
Но тя е изчезнала.
Тежките стъпки се превръщат в предизвикано от страха стълпотворение и след секунди Нико, Дориан и Луцифер се появяват в полезрението ми, а собствените им коси и дрехи са покрити с мръсотия и прах.
– Слава богу – издиша Нико. Раменете му падат с облекчение, когато се приближава и ме придърпва в прегръдките си. – Не можехме да стигнем до теб. Магията ми – всички ние…
– Това място е закърмено с мощна тъмнина – довършва Луцифер. Очите му са наелектризирани, докато ме гледа отблизо, но запазва дистанция.
– Да открием в коя стая е попаднала Габриела и да се махнем по дяволите оттук – изръмжава Дориан, а яркосините му очи оглеждат пространството. Паника изписва красивите му черти.
Не знам какво да кажа, за да облекча очевидното му притеснение. Не знам какво да направя, за да оправя положението. Дори не мисля, че мога. Така че стоя там, очите ми са широко отворени от съжаление, а долната ми устна трепери от неизказаната истина.
– Хайде – подканя ме Дориан, когато не успявам да направя крачка към отвора в стената.
Луцифер и Нико просто ме гледат, усещайки корена на тревогата ми.
– Не – извиква Луцифер след Дориан, който вече е в коридора.
– Нямаме време за това.
– Не – повтаря Луцифер.
Дориан се завърта и пристъпва към мястото, където все още стоим тримата, като всяка стъпка е удар в гърдите ми.
– Кълна се в Божественото, ако не се…
– Тя си е отиде – изричам, без да мога да сдържа треперенето в гласа си.
– Какво? – изригва той.
Преглъщам, но това не помага да се разсее буцата в гърлото ми.
– Казах, че си отиде. Тъмната кралица не е тук. Изгубих я.
Назад към част 16 Напред към част 18
