С.Л. Дженингс – Падналото царство ЧАСТ 21

Глава 20

Оттам нататък всичко е хаотично размазано.
Луцифер нахлува в стаята ми, гол до кръста, с разширени от недоверие очи.
– Ти я видя – казва той и се приближава до леглото ми. – Ти видя Габриела.
Кимвам яростно.
– Ти също я видя?
– Да. На гробището. Мръсна, окървавена. Тя бягаше, опитваше се да избяга.
– Бягство от Легиона.
– Да. Той беше там.
Отдръпвам се малко назад, объркана.
– Как го видя? Искаш да кажеш, че и на двамата ни е дал един и същи сън?
– Не съм сънувал – отговаря той и поклаща глава. – В един момент чета, а след това всичко се разиграваше точно пред мен. Сякаш бях там.
– Аз също. Сякаш… бях до нея, тичах с нея.
Почиваме в зашеметено мълчание, преди и двамата почти да изскочим от кожата си, когато от хола се чува непознат звън.
– Какво за…
Не съм сигурна дали е аларма или какво, но се втурваме към произхода му, за да открием, че идва от якето, което нещастно съм наметнала върху любезното кресло. Претърсвам джобовете и изваждам мобилния телефон, който Тойол пъхна в ръцете ми точно преди да изскоча от колата.
– Ало?
– Току-що видяхте ли това?
Кимвам, въпреки че знам, че Тойол не ме вижда.
– Това беше Габриела на гробището. Ти също я видя, нали?
– Всички видяхме. Трябва да стигнем дотам възможно най-скоро. Ще бъдем там след 10 минути.
Той затваря, а аз се втурвам обратно в стаята си и навличам панталоните си от снощи. В рамките на следващата секунда съм в банята, мия си набързо зъбите и замятам косата си на небрежна конска опашка. Луцифер ме гледа със строг, но замислен поглед.
– Трябва да се облечеш. Те ще дойдат скоро.
– Не съм сигурен, че това е добра идея. Може да е капан.
– Или пък това може да е единственият ни шанс да спасим Габриела, така че трябва да се възползваме от него. Сам видя – тя е там. Или е била там. Така или иначе, няма да седя и да чакам.
– И видя кой беше с нея. Което означава, че Легионът е тук. В Ню Орлиънс. Не си подготвена за това.
– Не ми казвай за какво съм подготвена.
– Идън, просто спри и помисли върху това за момент.
Удрям четката си за коса в знак на неудовлетвореност.
– Спираме и мислим от няколко дни. Това е нашият шанс, Луцифер. Аз се възползвам от него.
Той издиша раздразнено.
– Добре. Ако това е, което искаш.
Кимвам.
– Трябва да извикаш Нико. Той и Дориан трябва да са там.
– Не бива да ги въвличаме, докато не разберем срещу какво се изправяме.
Спирам това, което правя, и най-накрая се обръщам с лице към него. Той изглежда очевидно разтърсен – кой не би бил? Това е моментът, на който сме се надявали, но и от който сме се страхували. Предстои ни да се изправим лице в лице с Легиона. И дори в тази секунда не съм сигурна дали ще потеглим, за да го убием, или ще го спасим.
И все пак тук на карта е заложено нещо повече от разбитите ни сърца и съдби. Габриела, Тъмната кралица, не само е в опасност да бъде убита от Многото, но и да бъде активирана като Война, Червения ездач. А като се има предвид опустошението, което неволно е нанесено на Европа, Ню Орлиънс със сигурност ще бъде изтрит от картата, без съмнение отнасяйки със себе си и околните градове. Милиони хора ще загинат, а те дори няма да видят, че това се случва.
– Ако това беше жената, която си обичал – започвам аз, надявайки се да го вразумя. – Ако това беше жена ти и нероденото ти дете, нямаше ли да искаш да си там? Нямаше ли да направиш всичко по силите си, за да я спасиш, да я насърчиш да остане силна и да продължи да се бори? Когато всичко изглежда безнадеждно, ние се нуждаем от семейството си. Габриела има нужда от семейството си. А те се нуждаят от нея. Не им отнемайте това.
Той примигва и аз дори не мога да съм сигурна, че ме е чул, докато не отговаря:
– Дай ми две минути.
Той излиза от стаята ми, оставяйки ме да довърша подготовката си за битката. И в рамките на това време нервите ми се засилиха.
Ще го видим. Ще се изправя лице в лице с демона, на когото бях предала сърцето и тялото си, само за да ми го откраднат посред нощ. Мислех, че съм подготвена за това, но дали наистина съм? Мога ли аз да бъда тази, която да забие кинжал в сърцето му? Мога ли да пожертвам себе си, за да може той да живее?
Както беше обещал, Луцифер се връща минути по-късно с Нико по петите, като и двамата са напълно облечени и готови.
– Седемте са долу – заявява той.
– Дориан е там долу с Александър и Ларс – заявява Нико. Очите му са диви и бледи от очакване. – Ще ги заведем на гробището. Нямаме време за губене в колата. – После, преди още да успея да го поздравя, той се разпада на кълба тъмносив дим.
– Готова ли си? – Луцифер ме пита, като протяга длан.
Поглеждам надолу към ръката му, като за кратко се чудя дали наистина съм. После преплитам пръстите си с неговите.
– Да го направим.
Да не се подчиняваш на пространството и времето и да пътуваш през джобовете на мрака с Луцифер е различно, от това което беше с Нико или дори с Габриела. В силата му има топлина, която е почти позната, и откривам, че не толкова той ме дърпа, колкото ние се движим през невидимите тунели на магията заедно, като равни.
Когато пристигаме пред портите на гробището, четирима от Седемте – Дориан, Нико, Александър и заклинателят на светлината Ларс – вече са там и всеки от тях носи различно лице, изпълнено с решителност и ярост. Макар да знам, че сигурно са разстроени от мен, аз се приближавам до Лилит и Андраш и ги прегръщам.
– Толкова съжалявам за Джин – промълвявам, надявайки се да усетят искреността ми. Обръщам се към Лилит. – Казаха ли ти? За… заразата?
Красивата, стройна руса убийца кимва само веднъж, а сините ѝ очи са оцветени от срам.
– Казаха ми. – Тя започва да клати глава. – Не съм имала предвид това. Не съм искала да направя нищо от това.
Преди да успея да се спра, я прегръщам отново. Знам, че нямаме време за това, нито пък това е подходящото място, но искам тя да знае, че не е сама в това. Това не е нейна вина. И ако падне, ще има три сестри, които ще я държат за ръка и ще я издърпат обратно нагоре.
– Чувате ли това? – Пита групата Каин. Той е облечен досущ като останалите членове на Седемте: черни кожени панталони, черно яке и повече оръжия, отколкото мога да преброя.
Отдръпвам се от Лилит и се оглеждам, като не виждам нищо друго освен нощта, която ни заобикаля.
– Какво?
– Тишина. Мъртвешка тишина – отговаря той.
Прав е. От различните барове и ресторанти не се чува музика. Никакъв смях и весело пеене от страна на посетителите им. Дори не се чува и звук от двигател на кола. Градът спи. Не. Не спи. Градът умира.
– Тук има зло – заявява Дориан, пристъпвайки, а сините му очи са ярки, тъй като мистичният му поглед прорязва мрака. Той, заедно с останалите магьосници, е облечен в плътно вълнено палто и панталони. Няма оръжия. Нямат нужда от тях.
– Отвори очи – заповядва Луцифер, като застава до мен. – Това е трик.
– Откъде знаеш това?
– Защото аз бях този, който ги научи как да го правят.
– Влизаме вътре – осмелява се Дориан. – Със или без теб.
– Тогава ще влезнеш право в ръцете им.
– Жена ми е там – настоява той. – Чувствам я. Магията ѝ отслабва и тя има нужда от мен. Няма да стоя тук като страхливец, когато знам, че тя е в опасност.
– Прав е – съгласява се Тойол. Към окото му е прикрепен някакъв вид оптичен прибор. – Не влизаме вътре, тя е почти като мъртва. Усещам миризмата на кръвта ѝ.
Изражението на Дориан се смалява до агония, но това трае само секунда, преди да смени маската си на решителен гняв.
– Добре. Но знай, че отвъд тази порта има десетки демони – обяснява Луцифер. – И те не са просто нисши скинари. Те са тук за битка.
Нико поема фланга на брат си.
– Тогава ние ще им дадем такава.
Всички разменяме напрегнати погледи, преди Каин да ни даде знак да продължим напред. Лилит и Андраш автоматично застават отдясно и отляво на мен. Каин води, а Тойол е на крачка зад него. След тях магьосниците се приближават към портата, като всеки от тях е приклекнал в котешка стойка, която изглежда почти елегантна в сравнение с демоните, които разчитат повече на груба сила и огнева мощ. Лилит ни побутва напред след тях.
– Сигурни ли сте, че искате да повторим това?
Кимвам, след което прошепвам:
– Не си единствената, който има кръв по ръцете си. Не мога да върна назад онова, което съм направила, и онова, което ми е писано да направя, но мога да се опитам като дявол да поправя това.
Напредваме напред, с извадени оръжия. Въпреки че не го виждам, знам, че Луцифер е точно зад мен, следи всяка моя стъпка и брои всеки ускорен сърдечен удар. Изненадана съм, че той не поема ръководството на този процес, особено след като познава демоните по-добре от всеки друг. Но и той не е въодушевен от този план. Голяма част от мен е любопитна защо. Ние сме десет и повечето от нас са най-смъртоносните същества на планетата. Трябва да има и друга причина, поради която той е толкова нерешителен. Това е пукнатината в случая, в който умираме. И макар че, да, тя е по-неочаквана, отколкото ни се иска, не можем точно да очакваме Легион да изпрати покана по пощата.
Решаваме да останем заедно, вместо да се разделим на отбори, което е разумно, като се има предвид, че нямаме представа какво може да ни чака. Не бяхме подготвени в Чикаго, а сега сме още по-малко подготвени, особено след като Седемте са почти съкратени наполовина. Освен това, освен Нико и Луцифер, малцина от нас познават терена, когато става дума за Ню Орлиънс. Като прибавим и факта, че това е територия на вуду вещици, всички влизаме на сляпо.
Каин мълчаливо посочва в тъмнината, след което се обръща, за да кимне на Дориан. Оттук нататък магьосниците поемат инициативата, а Каин и Тойол отстъпват назад.
– Уловили са миризмата ѝ – прошепва Андраш с ъгълчето на устата си, като продължава да гледа съсредоточено напред.
Миризмата ѝ.
Не исках да мисля за това, но миризмата на кръв във въздуха стана по-силна, откакто минахме през портите на гробището. Което означава, че Габриела е в сериозна беда. Или пък вече сме закъснели.
Някой ме хваща за ръката отзад и във всяка друга ситуация щях да изкрещя достатъчно силно, за да събудя мъртвите, или първо да ударя, а после да задавам въпроси. Но още при контакта разбирам, че това е Луцифер, който ме дърпа назад.
– Запази спокойствие – шепне в ухото ми.
Обръщам се към него и виждам, че очите му са ярки, светещи кълба от виолетово и обсидиан. Дори нямам време да го попитам какво има предвид с предупреждението си, преди отпред да се чуе първият вик.
Смразяващ кръвта писък.
Светкавица от ослепителна светлина.
Електрическо синьо течение от неразредена магия.
И после… анархия.
Всичко се случва толкова бързо, че не успявам да направя нито един завой, преди Луцифер да се завърти и да ме постави зад себе си. Той изхвърля силата си и аз чувам само отвратителния звук от чупене на кости и разкъсване на сухожилия. Чуват се писъци, но не мога да разбера дали идват от нашата група, или от онова, което ни атакува там. Не мога да видя. Майната му. Дори когато извиквам подобреното си нефилимово зрение, не мога да видя откъде идва заплахата. Нападателите ни сякаш са навсякъде и никъде, на практика невидими, докато не се окажат точно над нас.
Опитвам се да маневрирам около Луцифер, за да се включа в битката, но той отново ме отблъсква, преди да форсира поредната атака на зловеща сила. Бързо след това се чуват отчетливи звуци на разкъсваща се плът и бълбукаща кръв и аз зървам около дузина изкормени тела на метри от нас. Обръщам се да погледна напред, където Тъмните се сражават с орда приближаващи се демони, и виждам още повече осакатени трупове. Изстрелите от оръжията се разнасят като фойерверки, а празните гилзи и пръските кръв се сипят около мен като умиращи метални искри.
Клането ме вика, дразни ме, съблазнява ме. То се плъзга по тялото ми и вибрира във вените ми като бурен, хипнотичен военен барабан. Ритъмът му ме привлича и аз съм напълно омагьосана. Колкото повече се приближавам към него, толкова по-малко съм аз. Не съм изгубена. Сякаш колкото повече ме поглъща, толкова повече изчезвам напълно, сякаш никога не съм съществувала. Пулсът се превръща в мой пулс, а крайниците му – в мои крайници. Свързва ни не само кръвопролитието. Ние сме едно цяло в нея. То е в мен, защото то съм аз.
Смърт.
Това е смъртта.
Аз съм Смъртта.
– Отстъпете! Сега!
Грубата заповед на Каин ме отърсва от омагьосания поглед на Смъртта и тя забързано се отдалечава. Аз обаче все още я усещам… все още я виждам да се крие в тъмните кътчета на моето същество. Гледа с очакване. Замисля как да ме примами отново към себе си.
Гърбът ми се удря в една рушаща се гробница на метри от мястото, където току-що бяхме. Поглеждам нагоре, за да открия изпъстреното с кръв лице на Луцифер и ярко лилавия му поглед, див от пресни убийства.
– Какво ти се случи? – изисква той, като грубо ме хваща за раменете.
Не чака отговора ми, преди да се завърти точно навреме, за да удари със силата си още три приближаващи се демона. Очите им светнаха в яркочервено, преди Луцифер да изтръгне живота от тях. Андраш, Лилит и Нико са на метри от нас, борейки се с ужасните зверове, които сякаш идват от всички посоки. Те не забавят ход. Сякаш се втурват към нас жертвоготовно, знаейки, че ще бъдат избити.
– По дяволите, струва ми се, че съм загубила съзнание. Къде… къде са всички? – Заеквам.
– Разделихме се – отсича Луцифер. Той хвърля поредния удар на мрака, който поваля петима наведнъж. – Превъзхождат ни по брой. С много. Тези шибаняци просто продължават да се множат, завличайки ни все по-навътре в гробището.
Сърцето ми спира.
Всичко това е било подготвено. Легионът искаше да сме всички тук, на едно и също място, в гробището на огромния грях. И вътрешно знам, че той няма да ни остави да си тръгнем живи оттук.
– Те ни тласкат към него – промълвявам на глас. – Легион. Те ни водят към него.
Луцифер кимва, след което се приближава толкова близо, че сме почти гърди до гърди.
– Той знае, че си тук. Можеш да го усетиш, нали? Усещаш как се гърчи в теб.
Поглеждам към него, очите ми са разширени от ужас.
– Какво се случва с мен?
Дори под тъмния покров на нощта виждам как той се усмихва, давайки ми отговор.
– Той се опитва да те накара да се превърнеш в конник.
Луцифер удря с юмрук в гробницата, в пространството точно над главата ми. Бетонът се пропуква и рухва, като дъжд от камъчета се сипе върху раменете ми.
– Знаех, че това ще се случи. Знаеше, че няма да можеш да се съпротивляваш, но трябва да го направиш. Идън, послушай ме. – Той стиска ръцете ми още по-силно. – Трябва да се бориш с това. Не му позволявай да те завладее. Не върви към него, дори да те боли да отричаш съблазънта му. Чуваш ли ме? Бори се, Идън. Бори се с всичко, което имаш в себе си.
Кимвам, но движението ми се струва погрешно. Как мога да се боря с това, което вече е в мен? Как мога да разрязвам вените си и да усуквам органите си на възли, за да не се превърна в това, което вече съм?
– Има твърде много от тях! – Лилит крещи към нас. – Трябва да намерим останалите, преди да…
Твърде късно.
Преди да е станало твърде късно.
Това искаше да каже, но думите се задавиха в гърлото ѝ.
Вече е твърде късно.
Четири демона настигат Андраш и го повличат на земята. Преди някой да успее да се хвърли, за да го спаси, демоните падат върху него и започват да го… изяждат.
– Не! – Крещи Лилит, като изстрелва целият си пълнител в тях.
Нико ги удря с мощна струя тъмна магия, но те едва помръдват. Дори Луцифер не може да ги накара да прекратят нападението си, дори след като е отървал кожата от костите им със силен изблик на ярост.
Дланите ми не са мои, когато ги вдигам навън към потресаващата сцена пред нас, и впрягам всеки грам от волята си, задвижвайки поток от ослепителна светлина, който се стича от върховете на пръстите ми като вода. В мига, в който светлината докосне демоните, сгърчени над агонизиращото тяло на Андраш, те се разпадат пред очите ни, без да оставят след себе си никаква следа, освен определени купчини пепел. Другите вражески демони бързо се разбягват, оттегляйки се обратно в сенките.
Лилит и Нико се втурват на помощ на Андраш, но аз оставам замръзнала, зашеметена от това, което току-що успях да направя. Поглеждам надолу към ръцете си и свивам пръстите си. Те все още пулсират от енергия.
– Какво беше това? – Просъсквам, без да мога да сдържа объркването си.
Това не беше кълбо от свещена светлина, което изисква време и концентрация, за да се предизвика. Усещането беше… различно. Чувствам се различно. Енергична и силна, докато умората би трябвало да изтръгва издръжливостта ми. И все пак, честно казано, сега бих могла да пробягам една миля.
– Аз… – Луцифер е до мен. Той протяга ръка към моята, но не я докосва. – Не знам.
Поглеждам към него и се мръщя.
– Не мислиш ли, че това е… – Смърт. Не мога да го кажа, но той знае, че думата е на върха на езика ми, и поклаща глава.
– Не. Не мисля.
Лилит вика за помощ, като ме изтръгва от размислите ми. Андраш е паднал, но е жив. Виждам, че кърви, но той отхвърля опитите на Лилит да му помогне, нетърпелив да се изправи на крака и да се включи отново в битката. Пристъпвам към мястото, където са се скупчили тримата, и очите ми едва не се насълзяват при вида на разкъсаната му плът и изтичаща кръв. Красивото му лице е разкъсано на парчета, а от крайниците му липсват парчета сухожилия, които оголват костите.
– Добре съм – измъква той през болезнена гримаса. – Само ми помогни да се изправя на крака. По-късно ще го закърпя.
– Дотогава ще загубиш твърде много кръв – подхваща Нико, оглеждайки раните му. – Трябва да те измъкнем оттук.
– Няма начин да се измъкнем оттук – изсумтява Андраш. – Твърде далеч сме от изхода, а онези червенооки шибаняци ще се върнат всеки момент. Трябва да се движим, иначе някой от вас ще е следващият.
Точно както преди, не знам какво ме обхваща. Сякаш някой друг нарежда стъпките ми и направлява движенията ми, а аз съм просто марионетка за по-голяма цел. Съд за нечия чужда воля. При клякам на колене и поставям ръце върху опустошеното тяло на Андраш и усещам как изтръпналата светлина се пързаля по дланите ми и танцува по върховете на пръстите ми, преди да отскочи от кожата ми и да го измие. Първоначално той помръдва, а изражението му е също толкова объркано, колкото и на всички останали. Лицето му обаче се превръща в учудено и облекчено, когато тялото му започва да се възстановява. Кръвта по дрехите му се връща в раните, които мистично се затварят и запечатват, а кожата му изглажда обичайния си алабастров цвят.
– Как…? – Лилит се задъхва. Тя прави крачка по-близо, а широко отвореният ѝ поглед се стрелка от мен към Андраш. – Ти го излекува?
Поглеждам русокосия демон, който опипва ново излекуваното си тяло, докосвайки всяко място, където някога е имало зееща рана, и свивам твърдо рамене.
– Предполагам, че да.
Другата половина от групата ни се втурва иззад ъгъла, точно когато Нико помага на Андраш да се изправи на крака. Те спират рязко, докато разглеждат сцената пред себе си: земята, опръскана с прясна кръв, разкъсаните дрехи на Андраш и четири отделни купчини пепел, съчетани с отровната миризма на изгоряло месо.
– Чухме писъците – казва Тойол, очевидно разтревожен. Лицето му е изпъстрено с червени петна, но не изглежда да е ранен. – Опитахме се да те намерим, но те бяха твърде много. Какво стана?
Поглеждаме се един друг, петимата не сме сигурни как да обясним необяснимото. Не знам какво беше това. Не беше нищо подобно на усещането, което изпитвах при владеенето на свещената светлина. Беше по-чисто, по-съсредоточено. И много по-силно от всичко, което някога бях изпитвала. Едно е да унищожиш напълно демоните в пепел, но да излекуваш Андраш? Дори не мога да си го обясня, а и съм прекалено разтреперана, за да се опитам да съчиня прилична лъжа.
Но, за щастие, Андраш ме спасява от препъване в истината.
– Нападнаха ни, но ги отблъснахме и те избягаха.
Каин кимва.
– Да. Ние също. Мислехме, че ще можем да ги изведем от гробището, но на портите има някакво заклинание.
Нико се измъква, а дълбока бръчка издълбава челото му.
– Какъв вид заклинание?
– Сякаш се въртяхме в кръг. Входът е изчезнал. Няма изход. Дори не можахме да прескочим шибаната ограда!- Той поклаща глава и прокарва ръка, покрита с мръсотия и засъхнала кръв, по бръснатата си глава. – За щастие, те просто… си тръгнаха. Паднаха назад, сякаш ги викаха, призоваваха или нещо подобно. Има нещо сериозно прецакано, което се случва тук.
По грубото му поведение мога да кажа, че Каин е по-малко контролиран от обикновено. Дори Дориан и другите магьосници изглеждат разчорлени, което е поразително, като се има предвид, че никога не съм ги виждал дори с кичур коса не на място. Нещо не е наред тук. Нещо зловещо, черно и ужасяващо.
– Легион – прошепвам аз, като извиквам гласа си и реалността, в която всички се бяхме пързаляли. – Той е тук. Демоните бяха само отвличане на вниманието, за да ни хванат в капан. Той не ни изпрати този сън, за да спасим Габриела. Изпрати го, за да дойдем и той да може да ни хване всички наведнъж.
Настана тишина, докато всички усвоявахме откровението, което цяла нощ си проправяше път към повърхността. Толкова много исках да повярвам, че Легион все още е там, че все още може да бъде изкупен. Надявах се, че това е той, който се протяга към нас, точно както го е правил през всички онези времена преди. Защото алтернативата би означавала само едно: той не е достатъчно силен, за да се бори. А аз не съм сигурна, че мога да се боря с Многото, докато се боря и със собствената си съдба.
Първият, който проговаря, е Каин, който пристъпва напред, а погледът му е втвърден с непоколебима решителност.
– Той ни иска тук? – подсмихва се той, без да усеща в гласа си нито нотка на скръб или съжаление. Тогава да отидем да го намерим.

Назад към част 20                                                                   Напред към част 22

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!