С.Л. Дженингс – Падналото царство ЧАСТ 25

Епилог

Зашеметяващият, ефирен мъж изглеждаше не на място в белия си костюм. Като начало, беше необичайно топло. Освен това се намираше в обрулено гробище, което беше обявено за опасно и нехигиенично за широката публика. Светлият костюм, шокиращата руса коса, особените сини очи – всичко това го караше да се откроява сред руините и отломките. Но никой не му каза нищо, защото не можеше да контролира това, което не можеше да обясни.
Той заобикаляше парчетата бетон и разцепеното дърво, като внимаваше да не изцапа новите си обувки. И когато стигна до поляната, отцепена с полицейска лента, той елегантно седна на стъпалата на гробницата, която се почиташе като най-специалната от всички. Така беше, преди цялата и предна страна да се превърне в прах.
Хората и техните суеверия. В продължение на десетилетия те се покланяха на една каменна плоча, запленени от мистиката на легендата. Разбира се, той знаеше, че гробницата е била празна през цялото време. Е, празна, докато не сложи в нея момиче. Винаги е имал усет към драматичното.
Великолепното русо създание мълча дълги минути, докато седеше на прашното стъпало и се взираше в ясно изразената форма на звезда, която беше изпепелена в земята. Хората я определиха като дело на окултизма, някакъв вид сеанс за възкресяване на мъртви вуйчовци. Както обикновено, те бяха напълно погрешни. Малките им, недоразвити умове дори не можеха да проумеят какво е изгорило тази звезда в земята. И точно неговата работа беше да гарантира, че те никога няма да разберат.
– О, скъпи братко, доста бъркотия си забъркал – изрече той към овъглената земя. – Винаги си бил толкова упорит, дори в твоя вреда. А сега погледни се. Погледни какво е останало от наследството ти. Трябва да призная, че бях скептично настроен. Не мислех, че си способен на такава самоотверженост. Да се откажеш от всичко… да се откажеш от нея… – Той поклаща глава. – Не спираш да ме изненадваш. За човек, който твърдеше, че е непоправим, ти със сигурност доказа обратното.
С движение, което беше твърде елегантно, за да изглежда естествено, той прокара пръсти през косата си, разбърквайки късчета злато и платина, които се разнесоха от хладния облекчаващ бриз.
– Направих каквото поискахте. Адриел се върна у дома и беше възнаградена за приноса си. Магьосникът и човешкото момиче ще се оженят. Това беше любезно от твоя страна. Добро, но глупаво. Тяхното потомство може да рестартира цикъла на Първия. А всички знаем колко добре се получи това за теб първия път.
– Въпреки това се гордея с теб, братко. При всичките си недостатъци си проявил голяма смелост и лоялност и си защитил това кралство и неговия народ. Иска ми се само да не се е налагало да бъде така. Дори след всичко, което си направил, ти все още си мой брат. Прощавам ти. И ти желая мир.
– Може би ще мога да намеря покой, ако престанеш да бълнуваш свястно.
Друг великолепен, ефирен мъж пристъпва около съседната гробница, изглеждайки също толкова не на място в костюма си с цвета на безоблачно среднощно небе и с педантично оформената си от слънцето коса.
– Закъсня – изрече русокосият.
– Ти си от тези, които говорят. Поднасох ти Уриел на сребърен поднос. Всичко, което трябваше да направиш, беше да го убиеш по мой сигнал, но ти със сигурност не бързаше. Трябваше да се бавя, докато нашият звяр брат почти изравни целия град със земята.
Пренебрежително махна с ръка.
– Свърших си работата, нали? Освен това не се преструвай, че не ти е било приятно.
– За какъв болен, извратен мазохист ме смяташ?
Блондинът сви рамене.
– Хм, от най-лошият вид.
Шокиращо красивият непознат отвърна на чувствата.
– Достатъчно справедливо.
– Между другото, представянето ти беше доста впечатляващо. Смъртта ти беше еднакво ужасяваща и обезпокоителна. Браво. Особено ми хареса малката ти прочувствена рутина с момичето нефилим.
– Не говорим за нея, Михаил. – Във виолетовите очи на мъжа започна да се заражда тъмна буря.
– О, хайде, Луси. Не бъди рязък. Никога не съм предполагал, че си толкова талантлив актьор. Дори аз бях убеден за момент.
– Това не беше игра. И както казах, не става дума за Идън.
С това той се обърна, за да си тръгне, насочвайки се към изхода на гробището. Михаил беше по петите му.
– Тогава какво беше това? Не ми казвай… Не ми казвай, че си бил честен. Ти… я обичаш?
Онзи, когото Михаил наричаше Луци, сви устни. Това не беше потвърждение, но не и отказ. Но Михаил знаеше какво казва брат му. Вече повече от хилядолетие той не беше влюбен в нищо повече от това да трупа колкото се може повече нечовешка власт и да се противопоставя на баща им. И все пак това полукръвно момиче бе успяло да го разсее. Тя беше слабостта на брат му. А до този момент Дяволът се смяташе за неуязвим.
Ето защо трябваше да я пусне.
Михаил знаеше всичко това, разбира се. Това беше и неговата работа.
– Така че просто така. Точно така, ти си готов да си тръгнеш. Твоята империя, твоите животи, това момиче. Ти си Луцифер, владетелят на всяко зло и кралят на подземния свят. Наистина ли мислиш, че можеш да оставиш всичко това зад гърба си?
– Засега. Освен това светът се променя. Време е да се променим заедно с него.
– Какво имаш предвид?
Ъгълчето на пълната, почти женствена уста на Луцифер се сви, хвърляйки усмивка, която беше еднакво зловеща и съблазнителна. Красотата му беше дар и проклятие, което беше полезно, като се има предвид какво му предстоеше. Щеше да му се наложи да използва всичките си дарби, особено висцералните.
– Това е нова зора за човечеството. Може би е време да им дадем нова религия.

Назад към част 24

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *