С.Л. Дженингс – Падналото царство ЧАСТ 6

Глава 5

Събуждам се, задушавайки се от писък, а ръцете и краката ми треперят яростно, сякаш се давя и се боря да изплувам на повърхността. Дори това би било по-добре от моята реалност. Защото съм потопена до брадичката в луксозна вана, пълна с червена, кипяща кръв, и ме готвят жива.
Едва регистрирам светкавично движение, преди да бъда вдигнат от ваната с едно бързо движение. Луцифер притиска суровото ми, голо тяло към твърдите си гърди, притиска тила ми, за да зарови лицето ми в ризата си.
– Какво се случи? – изисква той, а дишането му е почти толкова учестено, колкото и моето.
– Аз… заспах – ридая. – Събудих се и…
Не мога да го кажа. Онова, което видях в банята, се е запечатало в предната част на съзнанието ми, където може да ме тормози всеки път, когато затворя очи. Дори и в този момент, когато се опитвам да разсея образите, които ми се въртят в главата ми, то е там. В очакване. Подигравателно. А кръвта, която се е впила в кожата ми… не знам дали някога ще се отмие.
– Ще те измъкна оттук – казва той и в рамките на един миг ме вдига на ръце и ме измъква от банята.
Очаквам да ме сложи на леглото ми, но той бързо прекосява апартамента и отива в стаята си. След като сме на сигурно място, той ме слага на леглото, като дори има благоприличието да покрие голото ми тяло с одеялото.
– Видя ли… видя ли го? – Питам. Може би всичко е било в главата ми – просто остатъчен ужас от съня. Може би не съм се събудила просто потопена във вряща кръв.
– Видях – отговаря той.
Не знам дали трябва да изпитвам облекчение, че не съм си въобразила всичко това, или още повече да се притеснявам, че подобно нещо изобщо може да се случи. Как е възможно? Сънят беше достатъчно обезпокоителен. Кръвта, бръснарските ножчета, името ми, размазано с плътно червено върху стената на душа. Знам какво означава. Знаех го в Грант Парк, когато погледнах в очите на Легиона и видях Мнозината да ме гледат в отговор.
– Той ме беляза – прошепвам аз. – Те ме отбелязаха.
Луцифер поклаща глава, но пита:
– Откъде знаеш това?
– Бях в друг сън. Имаше дълъг коридор с осем врати. Само една беше отворена. Трябваше да мина през нея.
Луцифер сяда до мен на леглото. Не ме докосва, но топлината му сякаш ме намира, прогонвайки натрапчивия хлад.
– Какво видя?
Засмуквам треперещ дъх. Не искам да се връщам там, но трябва да го направя.
– Дъжд от кръв. А на вратата в дървото бяха издълбани онези демонични символи. Но не с нож или инструмент. Изглеждаше… сякаш е надраскано с нокти. А по пода, водещ към ваната, имаше бръснарски ножчета.
Потръпвам, а Луцифер се приближава, сякаш знае, че имам нужда от топлината на тялото му и от неговия комфорт.
– Какво имаше във ваната, Идън?
Поклащам глава, като отчаяно се опитвам да спра сълзите. Аз съм по-силна от това. И все пак единственото, което искам, е да избягам обратно в крепостта на Ирин и никога да не изляза. Там поне ще знам, че съм в безопасност. Те могат да ме намерят в сънищата ми, но там не могат да ме наранят.
– Плъзнах завесата на душа и ваната беше пълна с кръв – изреждам, а гласът ми трепери. – Галони и галони, гъста и пареща, сякаш беше прясна. А на стената името ми… името ми беше размазано на нея. – Обръщам се към Луцифер, а очите ми са разширени от ужас. – Те знаят коя съм аз. Знаят, че съм била там – че съм наблюдавала. Сякаш са искали да отида.
– Възможно ли е Легион да ти е дал подсказка?
– Не, многото. Каза, че не е бил той.
– Бил е там? – Ангелското лице на Луцифер се трансформира в лице на необуздана ярост, когато той се откъсва от леглото. – И той не се опита да ти помогне?
– Не мисля, че е могъл. Сякаш беше там, но и не беше. Или може би просто си го представях, че е. Може би просто исках да е там и подсъзнанието ми го беше извикало.
– Той е по-силен от това. – Луцифер грубо прокарва ръка през косата си. – Той е по-силен, отколкото дори знае.
Гледам как той прокарва ръка по лицето си, осъзнавайки, че за първи път, откакто си проправи път в живота ми, Луцифер е разтревожен. Не знам дали е от това, че е чул разказа ми, от кървавата баня или от разочарованието заради Легион, но нещо определено е изплашило Дявола. А сега аз съм още по-притеснена.
– Ще отида да се справя с бъркотията – промърморва той. Но преди да успее да се отдалечи, аз протягам ръка и го хващам за ръката.
– Не. Моля те. Не… не ме оставяй. Моля те.
Жалка съм и да моля Луцифер да остане противоречи на всичко, в което вярвам, но да бъда сама точно сега ми се струва десет пъти по-лошо от това да преглътна гордостта си. Все още усещам кръвта по себе си – гъста, лепкава и гореща. Металният оттенък все още смразява ноздрите ми, а гаденето се блъска като вълна в стомаха ми. Объркана съм, очите ми не спират да текат, а ръцете ми не спират да треперят. Този сън ме сломи. Мнозината ме разбиха. И докато не успея да събера сили да се сглобя отново, имам нужда той да остане.
Той ме поглежда, а на челото му се появява лека бръчка. Устните му се разтварят, но вместо това той поклаща глава.
– Аз трябва да се справя с това.
– Но аз… – Започвам да умолявам.
Той вдига ръка, за да ме прекъсне.
– Няма да бъдеш сама.
Луцифер си поема дъх и затваря очи. Въздухът около него започва да трепти и да вибрира, а силата, която се излъчва от тялото му, е осезаема. Той издава бавно, провлачено съскане и прошепва: „Николай“.
Объркването ми трае само секунда, преди да чуя почукване на вратата. В следващия миг Луцифер се дематериализира и приветства нашия гост. Той е раздразнен, чудейки се защо, по дяволите, е бил повикан. Луцифер му казва, че скоро ще види. Дори с частица от увереността си, възстановена с присъствието му, не дишам. Не и докато не се появява красивото лице на Нико.
– Идън – изсумтява той, когато тези ледено сини очи попадат върху мен, а изражението му е смачкано. Знам какво вижда той – мен, гола в леглото на Луцифер, мокра, кожата ми е прошарена с кръв. Сълзите падат още по-бързо, но аз бързо ги отблъсквам.
– Тя е сънувала Легион – Многото – обяснява Луцифер и аз съм му благодарна. Не мога да говоря за това отново. Не и точно сега. – Той… те… те са ѝ показвали разни неща… указания. Когато се е събудила, е била във вана, пълна с кръв. И тя беше вряла.
Нико се втурва към мен, приближавайки се колкото се може по-близо, за да прецени евентуалните наранявания. Той не се страхува да ме докосне и за това се радвам. Дори когато ледените му пръсти преминават по голите ми рамене, нежната му ласка ми напомня, че това е истинско. Кошмарът ми е свършил.
– Ранена ли си? Позволи ми да се погрижа за изгарянията ти – настоява той, като внимава да не дръпне завивката надолу, за да не разкрие голата ми плът.
Поклащам глава.
– Няма… нищо. Кожата ми е малко чувствителна, но не боли, заклевам се.
Той не изглежда убеден и продължава да оглежда участъците от кожата, които не са скрити от одеялото.
– Месото ти трябва да се топи от костите ти – промълвява тихо, а в гласа му се долавя страхопочитание. Поглежда към Луцифер. – Беше прав да ме повикаш. Аз ще се погрижа за нея.
Луцифер кимва веднъж.
– Трябва да се справя с това.
После, без да ме погледне си тръгва.
Нико се обръща обратно към мен и нежно хваща ръката ми.
– Хайде, да те изчистим.
Той ме води към банята, като настоява, че през цялото време ще бъде до мен. Повече от неохотно пускам чаршафа си пред него, въпреки че само преди седмица бях готова да се измъкна от костюма си и да му предложа свръхестествената си същност и тялото си по време на ритуала за дишане. Аз съм такава глупачка. По-силна съм от това, но въпреки това му позволявам да се грижи за мен като за дете. Като кротко момиченце, което се страхува от тъмнината. Все пак не го моля да си тръгне, дори след като той включва душа и предлага да изчака пред вратата на банята, за да мога да вляза. Времето за скромност е дошло и отминало, а аз предпочитам да се срамувам за няколко секунди, отколкото да погледна нагоре и да установя, че отново вали кръв.
– Добре ли си? – пита той от другата страна на душ кабината, след като съм влязла под прозрачната, топла струя.
Поглеждам надолу към краката си, докато водата с розов оттенък се стича в канала, и лъжа:
– Да.
– Ако знаех, че това ще се случи, нямаше да си тръгна. Знаеш това, нали?
– Знам.
– Мислех, че си в безопасност. Бяхте се върнали при Ирин. Имахте Седемте и Луцифер и… мислех, че си в безопасност.
– Знам – казвам отново, благодарна съм за загрижеността му.
Бързо измивам кръвта от косата си с шампоан, преди да затворя водата. Продължавам да чакам… продължавам да чакам тя да стане червена. Продължавам да чакам Нико да изчезне и Легион да бъде от другата страна на този душ. Луцифер му беше ядосан. Смята, че е можел да се пребори с Множеството, че е трябвало да направи нещо. На този етап дори не мога да си представя на какво са способни.
Когато плъзгам стъклената врата, Николай е опънал голяма пухкава кърпа за мен. Учтив както винаги, той не поглежда, дори когато я увива около мокрото ми тяло. Когато отново влизаме в спалното помещение, леглото е оправено и чаршафите вече не са изцапани с кръв.
– Ето. Облечи ги – казва той и от нищото измайсторява купчина чисти, свежи дрехи. Усмихвам се благодарно и той се обръща, за да ме остави да се облека.
– Готово – казвам тихо, след като нахлузвам меките клинове и огромния суитчър. Той дори е включил бельо и уютни чорапи. Понякога се кълна, че може да чете мислите ми.
Николай се завърта бавно, сякаш се страхува да не ме изплаши.
– По-добре ли е?
– По-добре е. – Кимвам. – Благодаря ти. Радвам се, че си тук.
– Уморена ли си?
– Не. Не мога да заспя, дори и да искам. Просто продължавам да мисля за… – Поклащам глава. – Чувствах го твърде реално. Сякаш не го бях сънувала, сякаш бях тук, но бях и там.
– И мислиш, че Легионът или Множеството са тези, които са те отвели там, където си била?
– Не знам. Първия път, когато се случи, си помислих, че може би аз бях тази, която мислено се протягаше към него, опитвайки се да го намери.
– Чакай… това се е случвало и преди?
– Да. Но този път… беше много, много по-лошо.
Той ме води в дневната и нахлуваме в мини хладилника, който за щастие е зареден с алкохол и закуски на пре-високи цени, и аз описвам бара в съня си. После, някак си, след недостатъчно храна и малка бутилка Джак, му разказвам за онзи коридор с грозните жълти тапети с розови цветя.
– Седемте си мислят, че сме в Детройт. Онзи демоничен символ се появява навсякъде, затова се разделихме с надеждата, че ще се появи. Легионът го няма само от два дни. Няма начин да е направил всичко това сам.
– Но може би има по-малки демони, които действат от негово име – разсъждава Нико. Той разкъсва пакетче с фъстъци M&M и ги изсипва на огледалната масичка за кафе.
– Точно това си мислим. Но това би означавало, че той може да е заговорничил с тях през цялото време. Наистина ли мислиш, че е способен да предаде всички ни? – Стомахът ми се свива, докато се чудя за времето, когато бяхме заедно. Това наистина ли беше той? Или нещо друго?
– Трябва да помниш – Легион най-вероятно не е знаел какво се случва. Не вярвам, че би постъпил така със Седемте или с теб. И ако по някакъв начин Мнозината са замисляли заговор, без да знае за него, това не би могло да е за дълго.
Избирам синьо M&M и го пъхам в устата си.
– Какво имаш предвид?
– Легионът на изгубените души беше събуден в нощта, когато Алиансът те взе. Преди това Множеството е било потиснато. Те не бяха достатъчно силни, за да изпреварят Легиона, дори и без неговата сила.
– Така че, ако Мнозина са заговорничели с някой от по-малките бунтовници, това е трябвало да стане, след като той си е възвърнал силата от амулета.
– И къде бяхме ние след тази нощ? – Нико вдига вежди, подканяйки ме да осъзная онова, което трябваше да знаем от самото начало.
– Ирин. Мислиш ли, че тя би подкрепила бунт на демони? Като се има предвид позицията ѝ по отношение на насилието? – Не се осмелявам да спомена защо убежденията на Ирин противоречат на теорията, че тя би участвала.
– Не. Но тя има много членове на персонала си, които лесно биха могли да бъдат съблазнени да изпълнят заповедите им. Всички видяхме как те се хвърлиха към Луцифер. Кой може да каже, че не са се интересували от нещо повече от удоволствие?
Поклащам глава.
– Той никога не би се замесил в нещо подобно. Той иска да сложи край на това толкова, колкото и Седемте.
– И ти му имаш доверие?
– Всъщност нямам голям избор, нали? – Повдигам рамене. – Всичко, което знам, е, че той е бил там. След Грант Парк, след сънищата ми… той беше там.
Нико тържествено хвърля лазурния си поглед надолу към пода, затова бързо добавям:
– Точно както ти щеше да си там, ако знаеше какво се случва.
Той не ме поглежда, когато промълвява:
– Затова ли си тук с него? Защото аз не бях?
– Не – отговарям искрено, надявайки се да повярва. – Ти си ми приятел, Нико. Грижа ме е за теб. Луцифер е… Луцифер е необходимо зло.
– Разбирам. – Той отваря малка бутилка уиски и я изпива на една глътка. – Просто… просто бъди внимателна, момиче. Може да е хубав на вид, но под фасадата му има само гнилота и смърт.
Усмихвам се и за пръв път от много време насам усмивката ми е истинска.
– Ти също си хубав за гледане.
Той се смее, след което се навежда напред, за да остави целувка на челото ми.
– Ще остана близо. Имам къща наблизо, така че съм само на едно обаждане разстояние. Габс и Дориан са в Скоатос, но може да ги повикам. Ако нещо се случва в моя град, трябва да бъда тук.
– Твоят град?
Той се усмихва криво, а в погледа му проблясва носталгия.
– Някога беше. Управлявах го десетилетия, докато… е, да кажем, че напускането ми не беше по желание. Но в много отношения сърцето ми все още е тук.
– Амели. – Кимвам, разбирайки.
Усмивката му се разширява.
– Тя произхожда от дълъг род вещици от Ню Орлиънс, които някога са контролирали цялата магия в града. Баща ми смяташе, че техният завет е станал твърде силен, и ме изпрати тук, за да го премахна. Бях добър в работата си и добър в това да вземам каквото искам от тях и от всеки, който се изпречи на пътя ми. Докато не срещнах Амели. – Светлината в очите му угасва за малко. – Обвиняват ме за смъртта ѝ и аз не им се сърдя за това. Затова им предадох Ню Орлиънс обратно. Засега.
Решаваме да пуснем телевизора, за да насочим разговора към други, по-малко сърцераздирателни теми, и аз съм благодарна за разсейването. Разговорът с Нико ме кара да се чувствам отново себе си. И преди съм се страхувала – знам какво е истинският страх. Но това, което се случи в онази баня, не може да се забрави лесно. И ако трябва да направя невъзможното и да се изправя пред всеки ужасен, обезпокоителен акт на насилие, който Мнозината са планирали за нас, тогава трябва да се вглъбя и да продължа напред.
– Това е странно – отбелязва Нико.
Увеличавам звука на националния новинарски канал и се включвам. Толкова дълго не бях в течение, че бях забравила за обичайната поквара, с която вече е изпъстрен нашият свят. Политическа поквара, скандали за сексуални посегателства, войни с цел печалба… човечеството вече е обречено само от себе си. Може би Многото не може да ни навреди повече, отколкото вече сме си навредили сами.
Слушаме внимателно историята за нов грипен щам, който е обхванал западното крайбрежие. Хората умират. Училищата се затварят от страх да не се разпространи още повече. Противогрипната ваксина е обявена за безполезна, а Центърът за контрол на заболяванията (CDC) не знае какво да направи, за да се пребори с него.
– Майната му – изплювам. – Демоните буквално вилнеят и сега хората трябва да се притесняват от грип?
– Това е сбъркано – отбелязва Нико. – А ангелите не се намесват.
– Нима това ще е по-добре? Колкото по-далеч са от Земята, толкова по-добре. Доказали са, че имат свой собствен дневен ред, когато става въпрос за човечеството.
– Да, но тези хора са невинни. Децата умират. Някой трябва да поеме отговорност.
– И някой ще го направи.
Гласът му е толкова натрапчив, че буквално подскачам от уплаха, преди да се обърна и да открия Луцифер, който стои точно зад нас.
– Свята работа! Откъде дойде?
Той пренебрегва въпроса ми и се запътва към седалката, а очите му са залепени за екрана. Дрехите му са чисти, както винаги, изобщо не са изцапани с кръвта, която се беше пренесла върху бялата му риза от моята кожа. Нито един косъм не е не на мястото си и няма следи от нараняване. Не мога да си помогна, но въздъхвам с облекчение. Нямаше го от часове и не можех да не се запитам какво го е извикало. Каквото и да е било, каквото и да е, то все още го измъчва.
– Започва – промърморва той, като все още не среща очите ми.
– Какво започва? – Питам го. – Какво се случва?
Той бавно се обръща, за да ме погледне най-сетне, и виждам, че виолетовият му, искрящ поглед е размътен от вихри на обсидиан, а алабастровата му кожа е станала пепелява.
– Луцифер… – Прошепвам, а страхът се прокрадва отново. – Какво започва?
Тонът му е студен и мрачен като смъртта.
– Заразата.

Назад към част 5                                                                  Напред към част 7

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!