С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 12

Глава 11

Тренировките за оръжията започват от сутринта и въпреки че все още съм малко разтреперана от предишната вечер, съм доста развълнувана да видя какво ми е подготвил Каин.
За щастие не ми се налага да чакам, за да разбера.
– Ще започнем с основните неща. Барета М9, стандартен военен пистолет. Елегантен, скрит, надежден като дявол. Той е като Тойота Корола на огнестрелните оръжия.
Каин взима зареден пълнител и го плъзга в пистолета, преди да дръпне затвора назад с обезкуражаващо щракване, патронът е зареден. Всичко това се случва за секунди. Движенията му са внимателни, умели. За демон, който е известен с груба сила и издръжливост, боравенето му с оръжието е странно педантично, ако не и грациозно.
– Сега, когато имаш малко по-голяма сила в ръцете си – започва той, като внимателно поставя М9, – имаш малко повече мускули. Той вдига пистолет, който изглежда дълъг колкото предмишницата ми. – „Пустинен орел“. Предпочитам .50 AE.
Разглобявам, презареждам и един патрон в патронника.
Той взима друг, а аз наблюдавам с широко очарование самата красота и великолепие на опита му. Досега Каин ми се струваше само страшен и дързък. Сега, когато той обяснява сложните детайли на всяко огнестрелно оръжие, виждам, че той е много повече, отколкото позволява на другите да видят. Той е адски умен, страстен, прецизен. Виждам защо е прав за Легиона.
– Сега това е любимата играчка на твоето момче, по очевидни причини – обяснява той, вдига стоманеносив пистолет и го поставя в ръцете ми.
– Моето момче? – Поемам тежестта на пистолета, като внимавам да не го изпусна. Той е ужасно тежък. Особено за компактния си размер.
– Sig Sauer P229 Legion.
Само звукът на името му кара бузите ми да се нагорещят от спомена за последния път, когато ръцете му бяха върху тялото ми, и от намека, че е мой по някакъв начин. Все още нося белега му на врата си, прекрасни малки белези от зъбите, които впи в тялото ми, докато изпразваше огъня си в утробата ми. Облизах сухите си устни и оставих пистолета на земята.
– Чух, че вчера е имало някаква тайна спешна ситуация при Седемте. Какво се е случило? – Питам. Това може би е единственият път, когато оставам насаме с Каин. И макар че той може да ми каже да се махам, струва си да опитам.
Каин поклаща глава, но отговаря:
– Ел не е толкова… сдържан… както преди. На полукръвния щяха да му изтръгнат гърлото след това, което ти каза. Трябваше всички ние да го успокоим.
– Чакай… какво? – Намръщих се.
– Не се прави на толкова изненадана. Ако не беше съгласието на Ирин, твоят приятел нефилим щеше да се задуши в собствената си кръв в момента, в който нагласи устните си да те обиди. Трябваше да знаеш, че тази глупост няма да отлети, особено сега, когато той е…
Каин сви рамене, изражението му е мрачно. Не му се налага да довършва мисълта си. Мога да кажа, че дори той се бори с прераждането на Легиона. Те са приятели… братя. И са били такива в продължение на векове. Може би не съм единствената, от която Легион се е дистанцирал.
– И така, сега добре ли е? – От нервна енергия прокарвам пръсти по хладната, полирана стомана пред мен.
– Добре, колкото може да се очаква – отговаря Каин. – Да кажем само, че е добре, че къщата на Ирин е шибано огромна.
Кимвам с глава, че разбирам, точно когато Каин се обръща към мен, а на върха на дланта му е сгушен чистовосив пистолет.
– Това хубаво нещо е за теб. Глок 43. Елегантен, компактен, но мощен. – Той го поставя в ръката ми и аз неохотно го хващам. – Приличен захват, така че не би трябвало да имаш проблем с боравенето с него. Как се усеща?
– Добре. Удобно. – Това е и самата истината. От всички пистолети, които ме е карал да държа, този сякаш ми пасва точно. Той си знае нещата.
Кимам, докато Каин изрежда спецификациите на „Глок“, като се преструвам, че разбирам за какво говори. За мен това е просто сюрреалистично. И невероятно плашещо.
– Отиди и го пробвай – предлага той.
– Какво?
Каин кимва към другия край на стаята, където от тавана е окачена мишена.
– Стреляй по нея.
– Хммм – започвам аз, а очите ми се стрелкат из стаята. – Съмнявам се, че това е безопасно.
– Защо не? Ние сме под земята. Стените са от солиден бетон. Именно за това е тази стая.
Той е прав. Знам, че не биваше, но бях повече от леко шокирана, когато Каин ме доведе тук. Бях виждала стълбището до спортната зала и преди, но нямаше как по дяволите доброволно да изследвам подземието на Наблюдателя. Майната му. За моя изненада нямаше никакви бесни зверове или оковани във вериги и белезници сексуални робини, а стрелбище с доста богата колекция от огнестрелни оръжия.
Каин поднася още два подаръка: предпазни очила и защитни наушници.
– Тъй като си начинаещ, ще ти позволя да се разминеш с тях. Все пак не свиквай.
Благодарна, аз ги нахлузвам, след което поглеждам към другия край на стаята, като мислено се подготвям за предстоящата задача. Тази глупост е толкова далеч от зоната ми на комфорт, че ръката ми трепери, докато я вдигам, за да се прицеля.
– Лесно е. Вдишай дълбоко – нарежда Каин и поставя дланта си върху ръката ми, за да успокои треперенето. – Просто се прицели, вдишай и натисни спусъка на издишване. Ще се справиш.
Затварям очи, като събирам смелост. Когато ги отварям, правя точно това, което казва Каин: прицелвам се, вдишвам, издишвам, стрелям.
Това е усещане, което никога преди не съм изпитвала. Усещане за освобождаване, за спокойствие, но в същото време вълнуваща тръпка трепти през мен, разтърсвайки костите ми. Като глътка кислород след задържане под вода. Чувала съм, че за някои стрелбата е катарзисна, но и в най-смелите си мечти не съм очаквала това. По върховете на пръстите ми кипи изтръпваща енергия, която ме съблазнява с нуждата да натисна спусъка още веднъж. Изстрелвам още един патрон, после още един, като гледам как куршумите прорязват въздуха и прогарят хартиената мишена.
– Чувстваш се добре, нали? – Каин се усмихва, след като съм изпразнила пълнителя и съм свалила наушниците.
– Да – признавам очевидното. Честно казано, чувствах се повече от добре. Беше опияняващо, дори завладяващо.
Той поглежда към мишената и за моя изненада действително съм успял да улуча повече от въздуха.
– Доста добре. Следващия път се прицели в главата. Изстрелите в главата със сребро са единственото нещо, което ще повали демона.
Кимвам, малко разтревожена от изказването му. Да стреляш в контролирана среда е едно, но да стреляш по демони? Той ме учи как да убивам собствения му вид.
– А какво да кажем за ангелите?
Каин занимава ръцете си с презареждането на пистолета, но отговаря:
– Също като демоните, има и по-малки ангели. Подозираме, че именно тях Уриел е успял да разколебае. – Когато вдига поглед, между веждите му е издълбана разтревожена линия. – Досега не ни е била нужна причина да ги убиваме.
В очите му бушува тъмна мъка и аз отвръщам поглед, без да мога да разчета корена на конфликта му. Не ми е приятна перспективата да убия когото и да било, особено ангел. Но ако съобщенията са верни, това изглежда като ситуация, в която трябва да убиеш или да бъдеш убит. Със сигурност демонът на убийството разбира това. Ако не друго, бих си помислила, че той с удоволствие ще съкрати фанатиците на Уриел.
След още малко тренировки по стрелба се връщаме обратно в залата и всички бодри чувства на победа бързо биват порицани, когато се изправям лице в лице с Крисис, който изглежда по-тъжен и потиснат, отколкото някога съм го виждала.
Майната му. Не бях готова за това. И заради него е добре, че оставихме оръжията в мазето.
– Идън, моля те. Позволи ми да ти обясня.
Бързо минавам покрай Крисис, челюстта ми е стегната от презрение. Каин се отдръпва, но усещам очите му върху мен. Ако това, което каза за Легиона, че се е преобразил, е вярно, вероятно се готви да се намеси, преди нещата да са ескалирали.
– Ще ме изслушаш ли? Не исках да кажа това, което казах.
– Значи си лъжец? – Изплювам се, без дори да си правя труда да се обърна към него. Насочвам се направо към тежката торба, като желанието да ударя нещо е толкова силно, че юмруците ми треперят от двете ми страни.
– Не. Но това, което казах… – Той застава от другата страна на торбата и я държи на място. Смел ход. Колко лесно би било ръката ми да се изплъзне случайно.
– Това, което каза, беше прецакано – завършвам аз, удряйки с юмрук в здравия чувал. Бих искала това да е лицето му, но няколко от Седемтеите са тук и тренират, а много от слугите на Ирин се разхождат в коридора. Не ми трябват свидетели. – Това, което каза, беше точно това, което винаги си мислил за мен. Нищо друго освен боклук, който е твърде отчаян и твърде жалък, за да разбере кога го разиграват.
– Не съм казал това. – Той леко се превива, докато поглъща удара от поредния удар.
– Не беше нужно. Видях начина, по който ме погледна. – Удар. Удар. Кука. – Усетих отвращението ти. – Джаб. Удар. Кука. – Наистина ли си мислиш, че някога ще ти простя след тази гадост?
– Ами ти ми прости, след като те нахапах.
Правя пауза и се изправям. Тежката торба се люлее напред-назад между нас.
– Напусни – изисквам, гласът ми е нисък и студен като лед.
– Не и докато…
– Казах, напусни, Крисис. Или темпераментът на Легион ще бъде най-малката ти грижа.
Той прави физиономия, сякаш заплахата го забавлява.
– Какво ще направиш, Идън? Да ме изхвърлиш?
– Напусни. Сега!
С цялата огнена ярост в себе си свивам ръката си в юмрук и удрям чувала. Около нея избухва изблик на ослепителна светлина, а самата сила на удара кара Крисис да отлети обратно към витрината с гирички на няколко метра разстояние. Тежката торба не е нищо повече от петна пепел, които се сипят около мен.
КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ БЕШЕ ТОВА?
Каин е при Крисис за миг и го вдига на крака. Феникс и Андраш се втурват от местата си, за да му помогнат.
Никой не смее да се доближи до мен.
– Какво… какво беше това? – Попита ме отзад Лилит. Не е нужно да се обръщам, за да разбера, че тя ме гледа със смесица от шок и ужас. Мога да го видя толкова ясно по лицата на всички останали.
– АЗ… АЗ… – Поглеждам надолу към ръката си и я свивам, като я обръщам. Не мога да обясня какво се е случило, както и те не могат. – Не знам.
– Идън… – Феникс прави несигурна крачка към мен, дланите му са вдигнати. Отново използва онзи глас, който звучи така, сякаш се опитва да успокои диво, озверяло животно. И това диво, злобно животно съм аз. – Добре ли си?
– Мисля, че да. – Кимвам.
Още една стъпка напред.
– Знаеш, че никога не бих те наранил.
– Знам. И аз никога не бих те наранила.
Очите му се стрелкат над рамото ми само за част от секундата и той кимва рязко.
– Това е добре.
Феникс бавно върви, докато ни разделят само шест метра. Зад него Андраш и Каин помагат на замаяния Крисис да седне на една пейка.
– Можеш ли да ми кажеш какво чувстваш? Физически? Емоционално?
Струва ми се, че вдигам рамене.
– Не знам. Обърканa?
– Някаква болка? Гадене?
– Не. – Поклащам глава.
– Ами когато удари чувала… когато ръката ти беше погълната от светлинни пламъци? Изгори ли те?
– Не.
– А преди това? Какво почувства?
Поглеждам към мястото, където Крисис се е свлякъл на пейката, подпрял лакти на коленете си и с наведена глава. Чувствам се ужасно за това, което съм направила, но все пак отговарям честно.
– Гняв.
И както винаги, го усещам, преди да го видя. Преди да чуя този грапав баритон. Преди да усетя аромата на чиста пот и среднощен жасмин по кожата му.
– Какво стана? – Въпросът е искане, но никой не говори. Всички погледи се стрелкат бясно наоколо, сякаш отговорите се крият някъде в падащата пепел.
Обръщам се и се изправям пред него – мъжът, който е източник на плътската ми слабост и най-големите ми страхове. Легион пристъпва към мен, без да спира, без да се съобразява със собствената си безопасност, и нежно ме хваща за раменете. Докосването му е горещо, но аз не го усещам. Не усещам нищо.
– Идън, говори с мен. Ранена ли си?
– Не – отговарям честно и поклащам глава.
Той поглежда към мястото, където Крисис все още се опитва да си възвърне стабилността, която беше изпусната от него, и между зъбите му се изтръгва ниско ръмжене.
– Не беше по негова вина. – Протягам ръка нагоре и стискам горната част на ръката му, придържайки го до себе си. – Удрях тежката торба. Сигурно… сигурно съм я ударила прекалено силно.
Той поглежда надолу към ръката на върха си и я обръща в дланта си, преди да я поднесе между нас. Драскотините на мазолестите му пръсти ме карат да настръхна, когато ги прокарва по кокалчетата ми. Не казва нищо, но погледът на лицето му говори за страхопочитание и почит. А когато доближава ръката ми до устните си и целува всяко кокалче, част от мен се изпълва с облекчение и неподправена радост. Каквото и да съм успяла да направя в тези мигове на неконтролируема ярост, не го е уплашило. Не, точно обратното. Накарах го да се гордее с мен.
– Всичко наред ли е?
Само при звука на гласа ѝ същата ярост започва да се промъква обратно.
– Да – вика Легион на Адриел, докъто все още държи ръката ми.
– Идън очевидно владее светлина – добавя Феникс. Бях забравила, че той изобщо е тук в момента, в който Легион сложи ръцете си върху мен.
– Това е невъзможно. – Скептицизмът звучи ясно и отчетливо в гласа на Адриел. Не е нужно да я виждам, за да разбера, че красивото ѝ лице е притиснато от недоверие. – Никога в историята не е имало нефилим, който да е бил способен да владее свещена светлина.
– И никога не е имало нефилим, създаден от серафим – контрира Феникс.
При това Адриел замълчава. Каин е този, който се изказва, напускайки страната на Крисис. Сигурен съм, че никой от тях не е бил във възторг от този сценарий.
– Аз го видях. Цялата ѝ ръка беше погълната от него. Съмнявам се, че дори е знаела какво прави.
– И изглежда, че способността ѝ е свързана с емоциите ѝ. Главно с гнева. Гняв – обяснява Феникс, рецитирайки единствената дума, която му дадох, когато ме попита какво изпитвам.
– Това ме кара да се чудя колко от себе си е дал Уриел на нея. Той не изглежда като човек, който споделя. – Каин подхвърля през смях. Легион свива очи в знак на предупреждение, но не оспорва думите му. Той знае твърде много за нежеланието на Уриел да споделя.
Феникс се приближава до мен, меденият му поглед се насочва първо към Легион, а после към мен.
– Бих искал да направя някои тестове, ако това не е проблем.
– Да, предполагам – свивам рамене.
За първи път, откакто сме тук, в очите на Феникс избухва нещо като вълнение.
– Ако можеш да владееш Неговата свята светлина, тогава може би има и други неща, които можеш да правиш с нея.
– Нека не изпреварваме нещата, Феникс – тихо наставлява Легион.
– Разбира се. – Извинителен поклон на главата му. – Моля, ела при мен в удобно за теб време, Идън.
Той бързо излиза от залата, с малко повече бодрост в крачка. Нямам представа какво е имал предвид под „други неща“, но ако Феникс е оптимист за новопридобитите ми способности, значи не може да е чак толкова лошо.
Все пак това не оправдава това, което направих с Крисис. Дори и да го е заслужил.
С нежелание се изплъзвам от хватката на Легион, което го кара да се намръщи объркано. Докато ме гледа как прекосявам стаята до мястото, където Крисис седи с Андраш, съм сигурна, че тази гримаса се е превърнала в презрение.
– Крисис?
Бавно красивият зеленоок нефилим вдига глава. Кичур вълнообразна руса коса пада върху изпотеното му чело.
– Крисис, съжалявам. Никога не съм искала това да се случи. Дори не знам какво беше.
Той рисува болезнена усмивка, която кара сърцето ми да се свие от съжаление.
– Това означава ли, че сме равни? – изсумтява той.
– Има сделка – кимвам, преди нежно да сложа ръка на рамото му.
Помагам му да се изправи на крака, когато Лилит се появява на вратата със зачервени бузи. Не съм сигурна кога се е измъкнала, но сигурно тя е отишла да предупреди Легиона.
– Ирин поиска аудиенция.
– Кажи ѝ, че ще поговорим по-късно – отвръща Легион рязко и следи всяко затруднено дишане на Крисис, докато ние с Андраш му помагаме да куцука към изхода.
– Тя поиска да говори с нас сега. – Погледът ѝ се насочва към мен и в него проблясва нещо като тревога. – С всички нас.
– По дяволите – проклина Легион. Думата до голяма степен олицетворява мрачните изражения на лицата на всички, освен на Адриел, разбира се. Не мога да кажа дали нарочно се опитва да излезе самодоволна или превъзходна. И в двата случая тя изглежда като задник.
– Какво става? – Прошепвам на Андраш над отпуснатата глава на Крисис.
– Ирин има едно правило – отговаря той. Обръща се към мен, а сините му очи са докоснати от скръб. – И ти го наруши.

Назад към част 11                                                                 Напред към част 13

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *