С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 13

Глава 12

Никой не говори, докато чакаме Ирин в покоите ѝ. Дори саркастична забележка от страна на Николай, който седи неподвижно до мен. Повечето от обикновено веселите слуги са освободени, а тези, които са останали, са замислени и мълчаливи, докато чакат господарката си в задната част на стаята. Дори ярките тонове на скъпоценните камъни изглеждат приглушени и скучни.
Не ми се иска да го призная, но се страхувам. Не за себе си, а за хората, които съм изложила на опасност с непредсказуемия си нрав. Сестра ми – какво ще стане с нея, ако я изхвърлят? Не мога да я заведа в обикновена болница. А приятелите ми – Седемте, Николай, дори Крисис – всички те имат мишени на гърба си. Докато не разберем кой и какво ги преследва, те ще са като ходещи мъртъвци по улиците на Чикаго. Бихме могли да избягаме от града, от щата, може би дори от страната, но ще последва разруха. Не можеш да избягаш от съдбата си.
Когато инкрустираните със скъпоценни камъни врати се отварят от порив на парфюмиран вятър, не съм сигурна дали трябва да стана и да се поклоня, или да остана седнала. Следвам примера на Легион и просто кимам глава, с брадичка към гърдите. Никога не съм го виждала да се отнася към Ирина с такава формалност и уважение. Това е сериозно.
– Е, добре – разсъждава тя, докато се разхожда към мястото си на извитата секция. – Изглежда, че цялата банда е тук. Радвам се, че успяхте да дойдете.
Легион започва:
– Ирин, какво се случи…
– Не вярвам да съм говорила с теб – прекъсва тя, а тонът ѝ е остър като нож. – Доколкото ми е известно, ти не си присъствал. А като се има предвид, че съм всезнаеща, моите знания са евангелие между тези стени.
Легион кима с глава в знак на примирение, но температурата в стаята се повишава с поне десет градуса.
– Умереност, умереност – промълви Ирин. След това се обръща към мен, а очите ѝ са черни като нощта. – Скъпа моя, Идън. Бях сигурна, че съм се изразила ясно при пристигането ти.
Поглеждам през стаята и срещам погледа на Феникс, който накланя глава, подканяйки ме да отговоря.
– Направи го, Ирин. Извинявам се. Наистина… това беше инцидент.
– Вярвам ти. Но все пак… Правилата са си правила. – Тя допря до устните си заострен червен нокът, обмисляйки думите, които вече знае, че ще изрече. – Въпреки това те харесвам, Идън. Всъщност много. И макар действията ти да са породени от ярост, не вярвам, че си имала намерение да нараниш нашето мило малко нефилимско момче. Освен ако… освен ако той не чувства друго.
Всички погледи се насочват към Крисис, който изглежда много по-добре, откакто е напуснал залата, с изключение на лек оток на скулата. С мрънкане блондинът сяда прав, като движението е малко неловко, сякаш ребрата му са възпалени.
– Това беше инцидент. Идън тренираше. Тя няколко пъти ме помоли да си тръгна, а аз не я послушах.
Едва съм си поела облекчено дъх, когато Ирин пита:
– А защо тя те помоли да си тръгнеш? – Тя знае защо. Знае всичко: просто иска да се изгаври с нас.
– Защото беше ядосана. Бях я обидил. Не беше готова да ми прости, а аз се опитах да я принудя.
– Значи тя те е ударила от гняв?
– Не – поклаща глава той. – Тя удари чувала от гняв. Това, което се случи след това, беше напълно извън нейния контрол.
Ирин въздъхва, обмисляйки обяснението на Крисис. Тя вече е взела решение какво ще се случи с мен. Просто й харесва да ни вижда как се гърчим.
– Благодаря ти за откровеността. Съгласна съм – Идън не е имала контрол над светлината, която е владеела в повишеното си емоционално състояние. Така че ето какво е решението ми: ти, Нефилиме, ще продължиш да и помагаш в обучението. Въпреки това Идън ще се нуждае от човек, който има преки познания за манипулирането на свещената светлина. – Тя поглежда към червенокосата до себе си и се усмихва. – Адриел, бих искала да помогнеш на Идън да овладее новопридобитата си способност. Дори и само за да избегнем още едно нещастие.
– Какво? – Почти изкрещях. – В никакъв случай.
– Няма начин – отвръща Ирин. – Ако искаш да продължиш да бъдеш гост в дома ми, ще имаш нужда от някой, който да ти помогне да овладееш силите си.
– Не, не ми трябва. И най-вече не се нуждая от помощ от нея. Не. Няма да го направя.
Със следващите си думи гласът на Ирин отеква с тембъра на милиарди години, разтърсвайки самата земя под краката ни.
– Ти, сестра ти и всички, за които се грижиш, живеете, защото аз го позволявам, момиче. Не си ли благодарна за дъха в дробовете си в момента? Защото още в секундата, в която наруши моето правило, можех да те накарам да умреш там, където си стояла. Можех да направя така, че никога да не се родиш, да изтрия съществуването ти от историята.
Твърде шокирана, твърде уплашена и твърде смутена, за да отговоря, аз просто гледам невярващо дребното създание, което ме гледа с черни кинжали вместо очи. Знаех, че Ирин е стара и е същество, което не прилича на никого от нас в тази стая, но не подозирах колко далеч се простира нейната сила. Дори Легион, в пълната си сила, не оспорва властта ѝ. Николай дори не иска да я погледне.
Какво е тя?
– Сега – изчурулика тя, като цялата тъмнина от тона ѝ бе изтрита. Щраква с пръсти и напереният ѝ персонал се подава с чинии с пресни плодове и чаши вино. – Сега това е уредъно… Легион? Какво става с вашите разузнавачи в града?
Легион пристъпва напред с високо вдигната глава, но мога да кажа, че под сребристия му поглед все още кипи огън.
– Престъпността се увеличава. Правителството се намеси, обявявайки извънредно положение. Изпратени са военни части.
– Има ли следи от Уриел?
– Не, но по-малките демони… те са станали смели. Показват се дори през деня. Получени са безброй съобщения за зверове и гули. Тойол е успял да проникне в системата на полицията и да изтрие по-голямата част от дигиталните доклади, но те постъпват с тревожна скорост. Болниците са препълнени с психиатрични пациенти. Казват, че мистериозно изтичане на газ е причина за масовата истерия.
Феникс се придвижва напред, скръстил ръце под брадичката си.
– Трябва да установим контакт с Луцифер. Ако той успее да омотае по-малките демони, може би ще успеем да облекчим разрушенията в града.
Всички се обръщат към Нико, бившят лакей на Луци. Той поклаща глава в отговор, знаейки точно какво си мислят.
– Не ме гледайте. Бях изпратен тук под условие. Нямам никакво влияние върху него.
– Той така или иначе не може да направи нищо – отбелязва Ирин, откъсвайки грозде от предложената чиния. – Никога не би позволил на домашните си любимци да излязат от клетките си в тази величина. Някой друг ги пуска навън.
И ми хрумва.
Освобождаването на Нико. Причината, поради която той искаше да остане в лимбото и да не се върне на Земята…
– Ставрос – прошепвам аз, а очите ми се разширяват от ужасяващо осъзнаване. – Той е свързан с Нико. Ако Нико се измъкне, и той може да се измъкне. И ако Ставрос е бил този, който е помогнал на Уриел да ме прикрие през всичките тези години, може би… може би той все още работи за него и пуска по-малките демони.
– Наистина ли мислиш, че Ставрос има тази сила? – Каин се подиграва.
– Някога той е бил най-могъщият магьосник на Земята – отговаря Николай. – А единственото нещо, което е по-лошо от могъщ магьосник, е такъв с вкус към отмъщението. Повярвайте ми. Веднъж вече съм усещал тежестта на неговото отмъщение.
– По дяволите – проклина Каин. – И какво от това? Луци просто ще остави бездомните си кучета да се разхождат свободно?
– Знаеш какъв е – изпъшкава Андраш. – Ако няма нищо общо с него, не му пука.
– Но това има нещо общо с него – добавя Феникс. Погледът му пада върху мен. – Той иска Идън. Искаше я, когато я повика. Искаше я, когато я открадна в подземния свят. Кой може да каже, че той не я иска и сега?
– Но той ме пусна – обяснявам аз. Поглеждам към Легион, за да открия, че и той се е върнал в онази спалня, когато дойде да ме търси. Мислех, че е трябвало да си пробие път вътре, а всъщност Луцифер е оставил вратата отворена за него. – Да?
– Той играе игра – отговаря Ел. – Луцифер е горделив, иска да дойдеш при него по собствена воля. Той не може да те вземе против волята ти, затова те изнудва. И когато все пак не се поддаде на ухажванията му, той те освободи. Това може да е начин той да се опита да те спечели обратно.
Вкусът на истината е толкова горчив на езика ми, че трябва да устоя на желанието да се изплюя. Защото за няколко мига, докато Луцифер ме въртеше из онази голяма бална зала в огромния си дом, докато лъскавият му двор го гледаше със завист, почувствах нещо различно от чиста омраза и презрение към него. Видях в него нещо, което ме накара да искам да остана още малко, да се държа по-здраво. И в тези мъчителни минути, когато ме омагьосваше с чара и властта си, започнах да осъзнавам, че човекът – чудовището, което беше почитано като най-големия злодей, изобщо не беше злодей. Неразбран егоист – това видях. Но на света имаше и по-лоши същества от него. Освен това неговата марка – чиста злоба – беше такава, че можех да я разбера. В някои моменти тя много приличаше на моята.
Луцифер никога нямаше да се промени, а и нямаше нужда да го прави. Именно това ме плаши най-много – без съмнение го приех – това кой и какъв е той. Показа ми тъмнината си. Той ми се показа, като слабоумен и извратен. И аз седях там и гледах, без да помръдна, без да се обърна. Защото беше направил това, което Легионът не беше успял да направи. Той ми показа истинската си същност и не се извини. Не криеше грозотата си. Показваше я гордо, без капка съмнение или срам.
И, странно, това ме накара да се чувствам по-комфортно, да приемам по-добре своята собствена тъмна страна.
И все пак това не е достатъчно. Никога не е достатъчно, за да ме накара да се откажа от Легиона. Без значение какво е било изобразено в среднощните ми заблуди.
– И какво сега? – Тойол ме попита, като ме изтръгна от осъдителните ми мисли.
– Андраш, Лилит, до къде сме с подготовката на партито? – пита Легион.
Андраш отговаря:
– Почти готови.
– Имате два дни. Ирин, с твое позволение бихме искали незабавно да придвижим напред нашия план.
Наблюдателят кимва.
– Разрешението е дадено. Ще изпратя покани. Сигурна съм, че всички се чудят защо тук е толкова тихо.
– Благодаря – казва Легион с наведъна глава, преди да се обърне обратно към Андраш и Лилит. – Какво можете да ми кажете за подготовката?
Лилит се усмихва радостно, по същия начин, по който се усмихваше, когато се натъкнах на планирането им.
– Темата е венециански маскарад. Блясък, блясък, с нотка тъмнина и сексапил. Освен това е идеалната възможност да останем скрити, което ни дава допълнителен слой защита.
– Маскарад? Но ако всички са с маски, как ще разберем кой кой е? – питам, а веждите ми са свъсени от объркване.
– Ще ги усетя – отговаря Легион, без да ме погледне, той е в режим на лидер. – Трябва да пуснем наблюдението в действие до 24 часа. Тойол?
– Работя по въпроса. Работих и по устройства за проследяване, които трябва да са готови в рамките на деня.
– Добре. Джин, Феникс, и двамата ще бъдете на етажа и ще следите тълпите. Включвайте се, слушайте разговорите, отбелязвайте всяко подозрително поведение. Серафимът няма да се чувства комфортно в тази обстановка. Те ще бъдат сковани, най-вероятно ще се държат в периферията на тълпата. Няма да ги видите да пият алкохол или да се държат неприлично.
– Така че в общи линии те ще бъдат на гигантска дрямка – пошегува се Каин, като завъртя очи.
– Повече от това – намесва се Адриел. – Серафимите смятат себе си за по-висши същества, а Всемогъщият е единственият, който превъзхожда силата им. Ако за тях хората не са нищо повече от мравки, то другите, по-малки същества са самата мръсотия под краката им. Според тях вампирите, магьосниците и други подобни са отвратителни.
– Тогава защо, по дяволите, изобщо ще си правят труда да дойдат? – Каин се изплюва.
– Защото, колкото и да са арогантни, няма да оставят камък върху камък – отговаря Легион. – Те смятат, че вършат Божието дело, дори и сега. Мое е отмъщението и възмездието, В подходящото време кракът им ще се подхлъзне; Защото денят на бедствието им е близо и предстоящите неща бързат към тях. Серафимът е Божията ръка. Те са отмъщението.
Поклащам глава и питам:
– Но това е сметка на Уриил, която трябва да се уреди, а не на Бога. Останалите трябва да видят това.
– Уриел е имал хилядолетия, за да разказва приказки за богохулство. Кой знае в какво е накарал останалите да повярват.
Чудесно.
Значи не само че Серафим иска да си отмъсти, но най-вероятно е убедил много от ангелските им събратя, че това е Божията воля. Защото имахме нужда от повече ангели след нас.
Седемте продължават да обсъждат плановете за маскарада, като Ирин се включва от време на време, а Крисис напълно ги заглушава. Нико ме побутва, забелязвайки, че умът ми е другаде.
– А аз си мислех, че Тъмните и Светлите имат проблеми – коментира той с полуусмивка. – Серафимите звучат възхитително.
– Сериозно – съгласявам се аз.
– И така… готова ли си за утре вечер? – Той повдига вежди.
– Утре вечер?
– Ритуалът с дишането. Ще трябва да събера сили, преди да ви забуля.
– О. – Преглъщам. – Да. Напълно.
Забелязвайки несигурността по лицето ми, Нико ме уверява:
– Ще се постарая да го направя възможно най-удобно, обещавам. В началото може да е неловко, но се надявам, че ми имаш достатъчно доверие, за да не престъпвам границите.
– Разбира се, че ти имам доверие. – По дяволите, той е единственият човек, на когото вярвам. Което говори за нещо.
– Ще отговоря на всички въпроси, които може да имаш предварително. В началото може да се почувстваш малко слаба, но с твоите регенеративни способности това би трябвало да продължи само няколко часа.
Поставям ръка върху тази на Нико.
– Всичко ще бъде наред. Ще се оправя. От каквото и да се нуждаеш, аз съм твоето момиче. Правиш огромна услуга на мен… на всички нас.
– Сигурна ли си, че всички страни ще го възприемат по този начин?
Не е нужно да поглеждам през стаята, за да знам, че Легион е проследил всяко наше движение. Така че не е изненада, когато той се впуска:
– Николай, имаш ли всичко необходимо за заклинанието за забулване?
Нико се премества с лице към него, съвършена картина на спокойствие.
– Заклинанието изисква много магия. Ще трябва да я извлека от източник на енергия. Идън любезно се съгласи да бъде този източник.
– Сифон? – Гласът на Легион е спокойствието преди бурята.
– Ще трябва да я вдъхна. Освен Крисис, тя е най-добрият ми залог. Процесът би бил твърде рискован по друг начин.
– Не.
И ето го. Алфата слага пословичния си крак.
За негово нещастие аз не съм ничий домашен любимец.
– Не? – Намесвам се аз. – Вече съм се съгласил. Ще направя това.
– Казах не.
– Е, това не зависи от теб, нали?
Цялата стая се подготвя за пламтящия му нрав, когато той става страшно неподвижен, а проницателният му поглед не мига. Той не е свикнал да бъде предизвикван, поне от подчинените си. Е, аз съм всичко друго, но не и подчинена. Може би някога щях да го послушам, но това време дойде и отмина. Вече не съм някакво безпомощно човешко момиче. Не съм негова пленница. И няма да бъда държанка.
Осъзнавайки, че отказвам да одстъпя под кипящата му ярост, Легион неохотно се обръща, освобождавайки ме от интензивността на тлеенето му. Обръщам се обратно към Нико, с малка победоносна усмивка на устните си.
– Какво искаше да кажеш?
Срещата продължава още половин час, докато Седемте обсъждат стратегията и сигурността. Изкушавам се да се оттегля, като виждам, че Легион напълно ме игнорира, говорейки за позицията ми, сякаш дори не съм там, но съм решена да докажа, че съм актив и съм също толкова заинтересувана от този план, колкото и всички останали. По дяволите, може би дори повече. Баща ми е този, който иска да убие всички ни.
Излизаме от спалнята на Ирин и се насочваме към трапезарията, след като Кайро влиза, за да ни съобщи, че обядът е приготвен за всички нас. Изненадващо, като се има предвид, че откакто сме пристигнали, не е имало никакви „семейни“ ястия. Но при положение че все още съм в списъка с гадовете на Ирин, не съм от тези, които ще спорят. Когато в коридора отекна странен звън, всички спират на място.
– Какво? – Питам, като гледам от лице на лице с широко отворени очи.
– Боже, дали не сме нервни. Това е само вратата – въздъхва Ирин, профучавайки покрай нас с преувеличено поклащане на бедрата си.
Вдигнати коси и свити юмруци, никой не диша, докато я следваме към фоайето. Откакто сме пристигнали, не е имало външни посетители и макар че един разумен човек би се скрил, докато не се размине, любопитството и натрупаната енергия ни карат да се надяваме да видим кой ще бъде достатъчно луд, за да се появи без предупреждение. Някой със самоубийствена мисия, това е адски сигурно.
– Застани зад мен – нарежда Легион под носа си и се приближава до мен. Мисля да възразя, но улавям погледа на Феникс, който ми кимва.
– Слушай го, Ид – казва Нико, като нежно ме хваща за ръката. Той се разполага на гърба ми. Каин и Тойол са от двете ми страни. Останалите от Седемте се разпръскват, разполагайки се в джобове от празно пространство, така че дори самият Христос да не може да премине през редицата им. Дори Крисис е нащрек.
Един от служителите на Ирин вече е на входната врата и чака нейния сигнал. С едно движение на ръката ѝ вратата се отваря.
Времето спира.
Движението се прекратява.
И всяко око се втренчва невярващо в този, който стои пред нас, небрежно с прорязано от съблазнителна усмивка лице. Тъмен костюм без вратовръзка. Копчетата са разкопчани на гърлото му, за да разкрият проблясък на гладка, мраморна кожа. Косата му е слънчева светлина и земя, а очите му са блестящи галактики, които се вълнуват от веселие и мистерия.
Никога не съм виждала нещо толкова опустошително. Толкова красиво.
Луцифер небрежно се обляга на рамката на вратата и издава ниско подсвиркване.
– Сега със сигурност не можеш да организираш парти без мен.

Назад към част 12                                                                 Напред към част 14

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *