С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 14

Глава 13

Ако бях човек, нямаше да мога да се доверя на очите си. Щях да го обясня с делириум – резултат от липса на сън, храна и твърде много алкохол. Но аз не съм човек. И все пак това, което се случва пред мен, все още е необяснимо. Защото подобни неща не се случват. Такива глупости дори не съществуват.
В един миг всички стоим там и зяпаме самия Дявол, който се усмихва лениво, а слънчевите лъчи в ранния следобед разнасят целувки по гордото му чело.
А в следващия миг се разразява истинският ад.
Легион избухва в шлейф от мастиленочерни пера и нажежени въглени, като напълно изчезва от мястото, където стоеше точно пред мен. И за част от секундата се дематериализира в плът и кости от въздуха. Непосредствено пред Луцифер.
Легион грубо го сграбчва за реверите на тъмното му сако и буквално го вдига на два метра от земята, след което го блъска в мраморния под с отвратително пращене, от което стомахът ми се свива. Всичко се случва толкова бързо, че трябва да се принудя да мигна, за да се уверя, че не си въобразявам.
Луцифер е тук и точно в този момента е притиснат под смъртоносната хватка на Легиона.
– Какво, по дяволите, правиш тук? – реве той, само на сантиметри от лицето на Луцифер.
Разбира се, Луци изглежда невъзмутим. Нито един косъм не е не на мястото си. Нито една гънка вурху перфектният му костюм.
– Приятно ми е да видя и теб, братко. Изглеждаш добре. Почти като нов човек. Как се отнасят към теб всички тези заблудени души?
Поднася го той. Знае, че Легион се е преобразил в звяра, който е избягал от Ада, за да се спаси. И сега най-сетне осъзнавам какво трябваше да видя в момента, в който съзрях онзи ужасяващ медальон: Луцифер искаше той да го има.
Това беше уговорка. Трябваше да е така. Вероятно Луцифер е разкрил на Николай местонахождението на силата на Легион по време на някоя от бурните им вечери, когато пиеха и правеха Бог знае какво, знаейки, че Нико играе само роля. Луцифер е знаел, че щом се окаже твърде разсеян, Нико ще се заеме с това.
Точно както знаеше, че Легион ще дойде за мен.
Точно както знаеше къде да ни намери.
Всичко това е игра. Всичко е една шибана игра. А аз съм просто пешка.
– Имаш секунди – изригва Легион. – Какво искаш? Говори или ще бъдеш изкормен.
– Всичко това звучи странно познато. – Луцифер се преструва на прозяващ се. Легион е готов да разкъса гърлото му, а всъщност има смелостта да звучи отегчено. – Наистина трябва да се поупражняваш в играта на страшен демон. Знам, че нямаш практика и всичко останало, но имаш нужда от нов материал.
– Смъртта ще бъде любезна, когато свърша с теб. Дори татко няма да може да разпознае какво е останало от тялото ти.
– Говориш, глупости братче. Целуваш ли Идън с тази уста? Или тези дни е Адриел? А може би и с двете? – Той се опитва да седне, но Легион го блъска обратно в земята още по-силно, а звукът от удара на черепа му в мрамора отеква във фоайето. Подготвям се за кръв, но изненадващо такава не се появява.
– Легион… – Погледът на Феникс е трескав, докато той се приближава предпазливо. – Моля те.
Каин го следва.
– Хайде, Ел. Не тук. Не можеш…
После Тойол, Андраш и Лилит. Дори Джин се придвижва напред, мълчалив, но умоляващ. Те се страхуват. Страхуват се, че той ще извърши нещо нечувано на свещена земя. Но Легион е твърде далеч, за да ги чуе, погълнат от ярост, толкова голяма, че задушаващата ѝ топлина полепва по кожата ми като мокро одеяло. Дори всички да го подканят, дори физически да го дърпат, Легион не помръдва. Сякаш дори не ги усеща.
– По-добре слушай подчинените си, братко – подканя го Луцифер. – Не бих искал да им се налага да изстъргват от пода това, което е останало от безстрашния им лидер. Колко неловко.
В гърдите на Легиона се разнася животинско ръмжене, а той оголва зъбите си, разкривайки остри като бръснач кътници, които допреди секунди не бяха там. Пръстите му се превръщат в нокти върху врата на Луцифер, пронизвайки направо плата на сакото му.
Той ще го убие. А в замяна ще бъде убит.
Нико говореше за оръжие, което е достатъчно силно, за да убие Луцифер. Легион е и винаги ще бъде това оръжие. Той е единственото нещо, което е достатъчно силно, за да го унищожи.
Във вените ми нахлува студен ужас.
– Легион – викам аз и се втурвам напред. Крисис се изпречва на пътя ми, преди да успея да измина и пет метра. Почти се блъскам в гърдите му.
– Недей, Идън.
– Махни се от пътя ми, Крисис.
Той поклаща глава.
– Сериозно, моля те, послушай ме. Не искаш да попадаш в центъра на това.
– Защо да не се намеся?
– Защото това няма нищо общо с теб.
– Какво? – Подигравам се. – Това има всичко общо с мен.
Той поклаща глава още веднъж.
– Тази вражда е продължила векове наред, много преди ти да си била дори проблясък в окото на Уриел. Ти беше само един от няколкото катализатора. Повярвай ми… присъствието ти само ще налее масло в огъня.
Той е прав. Проблемите им далеч надхвърлят дребната ревност към мен. Ако не друго, те започнаха с червенокосата ангелска красавица, облечена в бяло, която мълчаливо ме гледа с изражение, което не мога да разгадая. Всичко започва и свършва с Адриел.
– Стига! – Ирин извиква, а единствената дума отеква в пространството. Тя тръгва напред с ръка на изящното си бедро. – Стани. Сега.
Думите ѝ са наситени с принуда и някак си, някак си, Седемте успяват да откъснат Легиона от Луцифер. Но едва-едва.
– Това ли искаше? – реве той. Нужни са всичките шест демони убийци, за да го задържат. – Това ли е нещото, което те измъчва? Невинни да умират по улиците? Кога това ще ти е достатъчно?
Луцифер се изправя на крака и небрежно изтупва костюма си.
– Не знам за какво говориш.
– Много добре знаеш! – Избухва Легионът. Той съска, сякаш самата тежест на думите му е бреме. – Ти знаеше какво прави Уриел. Знаеше какво представлява Идън и не направи нищо, за да го спреш! Просто видя още един начин да подхранваш предателството си.
Луцифер просто оправя копчетата на ръкавелите си, като дори не поглежда в посока на Легион. Ъгълчето на устата му обаче потрепва с милиметър.
– Направих това, което трябваше да се направи.
– Трябваше да се направи? Ти обрече едно невинно момиче, за да задоволиш собствените си болни желания, извратен шибаняк. Измъчвал си я, оставил си я да живее в болка и бедност. За какво? За да се разпореждаш с нея, както намериш за добре? За да я задържиш като скъпоценен домашен любимец? Или може би си се хванал на въдицата на Уриел в опит да влезеш в благоволението на баща ни…
– Не.
Легион започва да се откъсва от хватката на Седемте. Всеки от тях прави гримаса, докато се бори да си възвърне контрола над масивното му тяло.
– Тогава какво? За да ме измъчваш? За да ми вземете още веднъж нещо, както вземаш всичко останало?
– Не.
Легион се ухилва, а очите му светят по-ярко, отколкото съм виждала.
– Просто трябва да направиш така, че всичко да се върти около теб. Толкова си шибано нещастен от собственото си съществуване, че не можеш да го понесеш. Просто си признай… признай защо си я повикал. За да ми отмъстиш за това, че съм си тръгнал? За да докажеш веднъж завинаги, че не си нищо друго освен студен, егоистичен козел, който винаги ще бъде извън изкуплението? Мислейки, че няма да прозрем лъжите и измамите ти и няма да те забележим като жалък, самотен кучи син, какъвто си?
Думите му сякаш прорязват спокойната външност на Луцифер и твърдият му поглед се насочва към Легион. Устните му са стегнати, кокалчетата му са бели и той изсъсква:
– Ти не знаеш нищо.
– Тогава защо? Кажи ми, страхливецо!
– Искаш да знаеш защо…
– Кълна се в…
– За да я убиеш!
Отговорът на Луцифер е като кофа ледена вода и Легион се спъва, но юмруците му остават стегнати отстрани.
– Какво каза?
В очите на Луцифер избухва електрическа буря. Той загребва с ръка през косата си и изплюва проклятие.
– Извиках Идън… за да я убиеш. Точно както те манипулирах да паднеш от Рая, преди братята ни да те убият. За да те защитя. За да те спася. Всичко, което съм направил, е за теб. Идън беше създадена, за да бъде оръжие, но не по начина, по който си мислиш. Тя беше създадена, за да те направи слаб – да те разсее. И точно това и направи. Надявах се, че ако усетиш влиянието ми върху нея, ще я преследваш, преди да успее да изпълни предназначението си, но това така и не се случи. Ти попадна право в капана на Уриел, затова се опитах – отново – да спася задника ти, когато я взех. Но ти знаеше това, нали? Просто не искаше да го повярваш – че можеш да станеш жертва на едно на пръв поглед безпомощно момиче. Затова направих това, което трябваше да се направи.
Погледът на Луцифер падна към земята, към прясната пукнатина в мрамора, единственото доказателство за вековния гняв. Когато поглежда отново нагоре, изражението му е мрачно, тлеещо.
– Изненадан ли си? Толкова ли ти е трудно да повярваш, скъпи братко? – Той изплюва последната дума, сякаш е замърсена с отрова. – Че въпреки че ме предаде – изостави ме – все още мога да намеря способността да ми пука за теб?
В пространството настъпва тежка тишина, сякаш всичко е заглушено. Звукът, цветът, дори емоциите ми са задушени. Аз… не знам какво да чувствам и дори как да чувствам. Луцифер не е искал да ме използва. Той дори не искаше да ме съблазни.
Той искаше да ме убие.
Искаше да спаси този, когото обичаше повече от всичко – брат си.
И това е най-човешкото нещо, което някога съм чувала.
Дори когато сега стоя тук, той не признава присъствието ми, сякаш животът ми никога не е означавал нищо за него. Може би не съм достойна за неговото внимание. Или може би съм просто напомняне за неговия провал.
Мълчанието се простира като безкрайно море от смут. Без да каже нито дума, Легион се обръща и излиза от стаята. Седемте го следват, като остават плътно зад него.
За мен тук не е останало нищо.
– Нека всички да си отдъхнем и да се съберем отново…
Вече съм се запътил към отсрещния коридор, преди Ирин да успее да довърши изречението си. Усещам Николай и Крисис по петите си, но не забавям ход. Не мога. Ако видя съчувствието по лицата им, няма да мога да се сдържа повече. Ще се разбия на милион назъбени парчета и ще разкрия колко безвъзвратно разбита съм наистина. Колко съм повредена още от деня, в който бях изрязана от утробата на майка си. Защото напуканите и развалените се изхвърлят. Колкото и да се опитваш да ги закърпиш, отдолу те винаги ще са грешници. Те никога не могат да бъдат поправени.
Когато стигам до вратата на спалнята си, се вмъквам, затварям и заключвам, преди някой от двамата да прекрачи прага.
И тогава се разпадам, оставяйки парчетата си да паднат на пода.
Бях толкова сигурна… толкова сигурна, че той не е чудовището, за което светът го смяташе.
И бях права.

Назад към част 13                                                                 Напред към част 15

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!