С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 21

Глава 20

Легион ме чука като обладан. Като човек, който е свалил кожата си и е позволил на вътрешния си звяр да си пробие път и да поеме юздите на тялото и душата му.
Стоновете ми са заглушени от покривката на леглото до степен на задушаване. Но всеки път, когато вдигам глава, за да си поема въздух, или дори се обръщам, за да го погледна, той натиска лицето ми обратно надолу. Сякаш не иска да го виждам. Сякаш е стигнал толкова далеч, че се страхува да не го позная.
Той събира китките ми в ръцете си и ги закрепва зад мен, като използва хватката си, за да ме язди по-силно и по-дълбоко с всеки удар. С огъня му, който разпалва вътрешностите ми, и с докосването му, което разпалва кожата ми, аз съм изгубена за него. Напълно изгубена и безпомощна под неговия контрол. Част от мен се страхува от грубия начин, по който ме обладава, без грам нежност, но плътската част от мен е толкова възбудена, че мокрите ни удари на вкочанена плът се чуват с ехо дори над измъчените ми стенания и ридания.
Приключвам толкова силно и трагично, че коленете ми се подкосяват под мен. Но дори когато викам името му, молейки го да намали атаката си върху увисналото ми тяло, той не спира. Ако не друго, той ми го дава още по-силно и стиска китките ми още по-здраво, за да се увери, че не мога да се измъкна. Опитвам се да запазя равновесие, но когато удоволствието се слива с болката, затъналият ми в секс мозък започва да изтрезнява. Той няма да спре. Дори когато го моля, дори когато викам да ме пусне, той сякаш дори не регистрира, че съществувам.
Ръцете му са като ленти от разтопена стомана около китките ми, докато членът му ме пронизва все по-бързо и по-дълбоко, разрязвайки ме с всеки тласък. Разбирам, че съм увлечена от момента, но нещо в това не е наред. Той се чувства зле. И фактът, че не спира, независимо, че сълзите ми вече не са сълзи на екстаз, е толкова шибан.
– О, Боже. Моля те – изреждам, а гласът ми е дрезгав от викане. Вече нямам сили да го отблъсна. Напълно безсилна съм пред него. – Моля те, пусни ме.
После, сякаш взривен от невидима енергия, тялото му се откъсва от моето и той е захвърлен през стаята с достатъчна сила, за да разбие на парчета един от гардеробите. Обръщам се, придърпвайки одеялото около голото си, възпалено тяло, точно когато той се изправя. Очите на Легион са широко отворени от ужас, а цветът е изчезнал от лицето му. Отваря бледите си, сухи устни, за да проговори, но дивият му поглед казва всичко.
Това не беше той.
– Идън – успява да изреве той. – Идън, съжалявам. Аз…
Поклащам глава. Няма нищо, което той да каже и което да направи това нормално. Нищо не може да направи, за да ни оправи. И двамата го знаем. Това не е просто поредната пукнатина в и без това разбитата ни връзка. Това е кратер, широк и дълбок като най-тъмните ями на ада.
С очи, пълни със сълзи, гледам как Легион оправя дрехите си и излиза от спалнята, затваряйки вратата след себе си. Веднага щом се изгуби от погледа ми, се освобождавам от целия страх, болка и унижение, които ме задушаваха, откакто той беше изгубил контрол. В раздиращи гърдите ридания плача в сатенената завивка, мразейки го за това, че ме е наранил. Мразя себе си за това, че лежах там безпомощна, твърде увлечена от неговата жестока лудост, за да се боря с него. Не знам какво означава всичко това, но несъмнено знам, че е можел да направи много по-лошо. Можеше да ме убие тази вечер и ако не се беше върнал при мен, щеше да го направи.
Сега въпросът е кой е виновен за това? Легион? Или извратеният шибаняк вътре в него, който е обладал душата му и го е откраднал?
Не знам колко време лежа там и плача, а голото ми тяло е покрито с аромата на потта и секса му. Но когато най-накрая вдигам поглед, виждам, че имам публика. Откачайки се, издъхвам звучно и притискам по-силно завивките към гърдите си, надявайки се, че не съм изложила на показ повече кожа, отколкото вече е била на показ. Не знам от колко време той седи там, небрежно облегнат, с един свит крак, чийто глезен се опира на коляното му. Но той знае какво се е случило. Виждам как съжалението затъмнява звездните му виолетови очи.
– Как… как попадна тук? – Няма начин да е влязъл през вратата. Щях да го чуя, дори и през риданията си.
– Опитах се да те предупредя – промълви Луцифер, игнорирайки въпроса ми. – Мислех, че имаме повече време – поне докато заплахата отмине. Трябваше да съм тук.
– Ти знаеше, че това ще се случи? – Гласът ми се пречупва, все още суров от емоции.
Луцифер поклаща глава.
– Отклонилите се души са пълни със злоба и обида. Те се хранят с мъката и нещастието на другите. Това ги подхранва. А съпротивата на Легион само ги примамва да го измъчват още повече.
– Но ти знаеше, че той ще стане такъв. Знаеше, че ще се превърне в чудовище. – И ти все пак го остави да се случи. И не само това, ти го създаде. Искаше Легион да се превърне в това, което някога е бил.
– Идън, мисля, че не разбираш. Това, което се случи тази вечер… това, което видя… Това беше нищо.
– Нищо? Нищо? – Подигравам се. – Той… той… – Дори не знам какво е направил. А дори и да можех да го опиша, със сигурност нямаше да мога да го кажа на глас. Не и пред Луцифер.
– Той е такъв, какъвто е. Това, което се преструваш, че не виждаш. Дивак. Убиец. Демон. Признавам, че по време на краткия ти престой в моето царство разчитах на шока. Но Легион… това не е за шоу. Това не е игра, за да видиш докъде може да прекрачи границите ти. Той е такъв, какъвто е.
Той се изправя на крака, движенията му са леки, но има неочаквано напрежение, което се е настанило в раменете му и по очертаната му, изсечена челюст. Пристъпва към леглото и сяда пред мен, достатъчно близо, за да може ароматът на смъртоносна беладона почти да затъмни остатъците от секс, които се задържат по кожата ми. Когато той е тук – в моята спалня, на моето легло, където само измачканата завивка закрива голото ми тяло – се чувствам неспокойна, нервна, изплашена, но не и уплашена от него като такъв. Просто съм притеснена от самото му присъствие.
– Идън – започва той, като тези две блестящи галактики търсят лицето ми, преди да се спрат на устата ми. – Никога не съм искал това за теб.
– Знам. Ти искаше да ме убиеш.
Той кимва тържествено.
– Отначало исках, но само защото знаех на какво е способен Уриел. Не те познавах. А щом го направих… Е, щетите вече бяха нанесени. Адриел вече те беше намерила. Беше въпрос на време и Седемте да те открият.
– И те щяха да свършат мръсната ти работа.
Той свива рамене.
– По-добре те, отколкото аз. Уриел е гадняр, но е находчив гадняр. Ако е имал план за теб, аз не съм щял да бъда този, който ще го осуети. Но нямаше да позволя да те наранят. Това мога да ти обещая.
Но той го направи. Той стоеше и гледаше как страдам от ръцете на майка ми. Гладна, мръсна и забравена, аз бях оставена да загина, преди дори да се науча да си връзвам обувките. И когато не успях да умра от пренебрежението на майка ми, тя взе нещата в свои ръце.
А Луцифер не направи нищо.
Толкова много нощи лежах будна и тихо се молех някой да ме откъсне от жестоката реалност на живота ми. Толкова много нощи се надявах на някого да му пука – да му пука достатъчно за мен, за да се отбие при нас. Щяха да видят, че тя е болна, че умът ѝ е разяден от употребата на наркотици и истерията, точно както искаше Уриел. А аз можех да знам нещо различно от гниенето и разрухата, страха и унищожението, които вярвах, че са мое рождено право.
И все пак Луцифер не направи нищо.
– Това трябва ли да ме накара да се почувствам по-добре?
Луцифер обработва чувствената си уста, търсейки подходящите думи, и ме връхлита споменът за устните му върху моите само преди часове. Но когато заговаря, тонът му е остър.
– Това трябва да те накара да разбереш. Да, животът ти е бил гаден, но си оцеляла, точно както знаех, че ще стане. Точно както беше предсказано.
Предсказано? Защо моето съществуване да си струва да бъде пророкувано?
Преди да успея да го помоля да поясни, той се отдръпва от леглото. Забелязвам сенки около очите му, когато ме поглежда надолу.
– Това няма да те убие. Ще те нарани, да, но няма да те унищожи. Той няма тази сила.
Нямам сърце да го попитам дали има предвид Уриел или Легион.
Хвърлям поглед надолу към възлестите си пръсти, стиснали завивката около голите ми гърди. Но когато вдигам поглед, Луцифер е изчезнал, незабелязано напускайки пътя, по който е дошъл. Оставам да се чудя дали изобщо някога е бил тук. Или може би присъствието му е било просто плод на въображението ми, извикана утеха насред отчаяната ми скръб. Така или иначе, не мога да отрека истината, която ме гледа отгоре: Радвах се, че е тук. И се радвах, че Легион го няма.
Скоро след това изпадам в неспокоен сън, а сънищата ми са само фрагменти от цветове и проблясъци на светлина. Когато се събуждам, все още изтощена, влача умореното си тяло покрай останките от гардероба си към банята, за да се накисна и да изчистя от кожата си изминалата нощ. Лицето ми все още е изцапано с размазан грим и солени следи от сълзи, очите ми са кървясали и подпухнали. Не знам какво се е случило снощи. Дори не знам кой беше този, който ме държеше на земята и ме чукаше. И сега, след като съм го проспала, изпитвам непреодолимо чувство на отвращение – от насилието и от това, че съм намерила подобие на удоволствие в насилието. Доверих на Легион тялото си и въпреки че той нямаше контрол, предаде това доверие. Не знам как ще се върнем от това. И докато той не се справи с демоните, които сеят хаос отвътре, не знам дали трябва да го правим.
Не си правя труда да се гримирам и едва имам достатъчно енергия, за да прибера косата си на небрежен кок, преди да се облека с първите ежедневни дрехи, които намеря. Външният ми вид наистина отговаря на мрака в душата ми. Изглеждам сива. Уморена. Но след случилото се предната вечер на маскарадното парти не мога да си позволя лукса да се скрия в стаята си и да плача във възглавницата си като някоя разбита тийнейджърка. Сега повече от всякога е очевидно, че трябва да бъда обучена и готова. Така че, ако това означава да отложа настоящата си криза и да си налепя малко изкуствена увереност, ще го направя.
Но цялата тази твърда решителност изчезва в момента, в който вляза във фитнеса и всяка душа – демон, ангел или нещо друго – спира и се обръща да ме погледне, прекратявайки всякаква предишна дейност.
Свикнала съм да получавам насмешливи погледи – това никога не ме е притеснявало. Но това е различно. И те не ме гледат с изражение на любопитство или дори презрение. В очите им чета съжаление, смущение дори шок. Сякаш са преживели този момент с мен в спалнята ми, когато Легион отстъпваше контрола на най-тъмните, най-измамните части от себе си. Сякаш усещаха същата болка, която ме прониза право в сърцето, когато осъзнах, че не съм достатъчно силна, за да му помогна да се пребори с тези демони. Че не бях достатъчна, за да го накарам да се бори за нас. Те знаят. Всички те трябва да знаят. И колко жалка трябва да съм, за да се чувствам благодарна, че той не е тук точно сега, свидетелствайки за тяхната присъда. Дори и сега искам да го спася, макар че снощи ясно показах, че не мога.
– Идън? – Гласът на Лилит е тих и почти ме плаши, когато тя бавно се приближава. – Как си?
Опитвам се да свия рамене, но не мога да се преструвам.
– Добре.
– Чу ли… чу ли нещо?
Намръщвам се.
– От кого?
Лилит имитира изражението ми.
– Никой не ти е казал?
– Какво да ми е казал?
– Легион… си е отишъл.
Чувствам как кръвта се оттича от лицето ми, докато чета болката, изписана в нейното.
– Какво?
– Той си тръгна… някъде късно снощи. Не знаем къде е. Не можем да го проследим. Дори не можем да го… усетим. Той си е отишъл. – Тя се оглежда в залата, като погледът ѝ попада върху останалите членове на Седемте. – Ще излезем да го намерим. Той никога не би ни напуснал, без поне да го обсъдим. Нещо трябва да не е наред.
Нищо не е наред – искам да кажа, но думите се задържат в бързо стягащото ми се гърло.
Трябваше да разбера, че нещо не е наред, когато Каин не седеше покорно до сестра ми тази сутрин. Вместо това е тук, с братята и сестра си, и ме гледа с проблясък на скептицизъм в черните си очи. Може би те не знаят какво се е случило между мен и Легион снощи, но съм сигурна, че поне Каин подозира нещо. Особено ако знаят какво се е случило с Луцифер на партито. Може би си мислят, че аз съм виновна. Може би смятат, че тази целувка е предизвикала бушуващ мрак в Легион. И честно казано, не бих могла да оспоря това, не и когато сама съм изпитала този мрак.
– Тренираме за последен път, преди да си тръгнем. Не знаем срещу какво ще се изправим – казва Лилит.
– Аз идвам с теб.
Тя се колебае, преди да кимне в отговор.
– Адриел, Николай и Луцифер се съгласиха да се присъединят към нас. Сигурна ли си, че си готова?
Истината е, че никога няма да бъда готова за това, което предстои да се случи. Няма как да се подготвиш за това, което е предназначено да бъде твоята екзекуция.
Но все пак лъжа. За нея и за себе си. Защото истината е твърде болезнена, за да я призная, дори в затвора на собственото си съзнание.
– Да.

Назад към част 20                                                                  Напред към част 22

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!