С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 25

Глава 24

Едва не изгубих дъха си, когато Луцифер небрежно пристъпи напред с развеселено изражение.
Почти.
– Хубаво е, че сме толкова сърдечно посрещнати – казва той, сякаш без да се притеснява – но не е нужно да се притеснявате. Върнете се там, откъдето сте дошли, а аз ще помисля дали да ви оставя да си запазите главите.
Един самотен смел бездомник пристъпва напред. Той е потънал в мръсотия и е облечен в мръсни парцали, подобно на този, който Луцифер извади преди това. Но това не е човек, който казва:
– Вече нямаш тази власт. Ти не управляваш това царство.
– Моля? И кой го прави? – Устата на Луцифер се свива от едната страна, но всичко това е прикритие, за да скрие гнева си.
Демонът принуждава човешкия си носител да се усмихне в отговор, демонстрирайки почернели, счупени зъби.
– Той идва. Ще го видиш съвсем скоро. И ти и твоите скъпоценни смъртни ще паднете в краката му.
Луцифер цъка с език, преди да поиска с онзи ръмжащ тембър:
– Излез.
Изцапаният мъж, чиито очи са черни като въглен, се смее от сърце.
– Това вече няма да ни подейства. Той ни освободи.
– Кой ви е освободил? – Луцифер вдига любопитно вежди.
В отговор получава само поклащане на главата. Той или не знае нищо, или отказва да ни каже. И в двата случая сме прецакани.
Преглеждам тълпата от хора, очите ми са разширени от ужас. Хора от всички сфери на живота – просяци, униформени полицаи, лекари и медицински сестри, облечени в престилки, съпрузи, съпруги… това са тези, които не са успели да излязат навреме. Чикагци – точно като мен и сестра ми – които не са имали време или средства да избягат на безопасно място. А сега те са превърнати в нищо повече от кожени костюми за най-низшите, най-подлите същества, които съществуват на този свят.
Трябваше да забележа, че всичко изглеждаше твърде лесно за пробив в града. След първоначалното блокиране на пътя – което Андраш така находчиво отклони – улиците сякаш бяха опустели. Може би демонът, който ни нападна, е действал сам. Може би ни е предупреждавал. А може би се е надявал, че нападението му ще ни накара да завием на изток и да паднем право в капана им, което и направихме.
Миризмата на сяра е толкова отвратителна, че ми се гади. И въпреки че стоя изправена, с крака, застанали в отбранителна позиция до мен, Адриел също изглежда малко зелена. Как не забелязахме, че се засилва? Или бяхме станали имунизирани срещу мириса на смърт и огън?
Челюстта на Луцифер потрепва от гняв, докато маха прашинка от палтото си.
– Колко бързо забравяте последствията от това, че ми се противопоставяте. Мислиш, че твоето царство на Ада е било лошо? Опитай с мен. Осмелявам се. – Очите му пламват достатъчно ярко, за да хвърлят тъмнолилаво сияние върху заимстваното лице на демона.
– Говориш така, сякаш заплахите ти все още са ужасяващи. И все пак заставаш на страната на онези, които те предадоха. Които ни предадоха. Заговорничиш с нашите ангелски врагове. И защитаваш едно нефилимско момиче – момиче, в което си си позволил да се влюбиш – издава се той, а думата „любов“ звучи като злокобно съскане на гнилия му език. Но това не е достатъчно, за да ме разсее от скандалното му твърдение.
Любов. Той каза, че Луцифер се е влюбил в мен.
Ако това беше друго време и място и ако в момента не бяхме изправени срещу глутница демони, въоръжени с бейзболни бухалки, метални тръби и двуцевки, готови да ни откъснат главите, щях да се изсмея в мръсното му лице. Няма начин Луцифер да ме обича. Честно казано, дори не мисля, че ме харесва. Просто му харесва да влиза под кожата ми и да вбесява Легиона.
Луцифер сигурно вижда истината, защото вместо да отхвърли обвинението, той просто вдига длан, после я свива в юмрук. И с това просто движение тялото на обладания от демони мъж се смалява на купчина изкривена плът и счупени кости. Звукът от чупенето и разкъсването на тялото му, което се превръща в човешки кренвирш, е като от филм на ужасите. Той дори не е имал възможност да изкрещи. Гласните му струни бяха разкъсани в момента, в който вратът му бе смлян на каша върху паважа.
И макар че би трябвало да изпитвам някакво чувство за справедливост, не мога да не осъзная, че не само демонът е бил смазан в дланта на Луцифер. Този човек е бил невинен. Единственото му престъпление беше бедността и това, че не разполагаше със средства, за да избяга от града. Всички те са такива. Не тези хора искат да ни убият, така че как мога да стоя тук и да ги оставя да умрат за кауза, за която нямат думата?
– Той ще ги убие всичките – прошепвам на Нико. Той е нащрек, а проницателният му леденосин поглед се впива в глутницата демони, които съскат към падналите си братя.
– Какво?
– Луцифер. Той ще ги убие.
– Добре.
– Не, не е. – Поклащам леко глава, без да искам да привличам вниманието към разговора ни. Но с Адриел от другата ми страна, Феникс и Джин зад гърба ни, Каин и Тойол пред нас, а Лилит и Андраш по фланговете ни, съм сигурна, че всяка дума се чува. – Тези хора са невинни. Искаш да кажеш, че си готов да се свидетел на масово убийство?
Той се оглежда наоколо, разглеждайки обстановката, и, надявам се, вижда истината. Има стотици от тях, не мога да позволя да тежат на съвестта ми – смъртта на невинни. Трябва да има друг начин.
– Можеш ли да проникнеш? – пита той.
Намръщих се и разтворих устни, за да го попитам какво, по дяволите, може да има предвид, но после ми светна. Мога да проникна в съзнанието на Крисис, нещо, което изненада дори него. А сега, когато дарбите ми на нефилим са отключени, може би бих могла да разгърна тази сила и да се промъкна в умовете на всички тези демони. Има много от тях, повече, отколкото съм се опитвала някога. Но аз съм и много по-силна, отколкото някой е очаквал.
И все пак съм притеснена. Това не са гальовни задници на гангстери от „Грейт Уелт“ в някой бар. А и последния път, когато се опитах да проникна в съзнанието на демон, имах чувството, че мозъкът ми става на каша. Но не мога просто да стоя тук, без да направя нещо, защото ме е страх да опитам. Дори и да се проваля, може би това ще послужи като необходимо разсейване на останалите, за да се измъкнат. По дяволите, може би за да се върне всичко обратно, както беше преди да бъда създадена от Уриел. Ако съм мъртва, вече няма да съм оръжие. Той не може да ме използва. И каквато и сметка да има да урежда с Легион, ще трябва да почака или да се разплати сам.
Вдишвам глътка студен, застоял въздух и при издишването изпращам силата си, изстрелваща се към демона, който е най-близо до фронтовата линия. Отстрани изглежда така, сякаш е била учителка, а може би някога е работила в кафене като пиперлива барманка. Но когато влиянието ми се опира в челния и дял и мъртвешкият и поглед се размърда само за миг от нахлуването, знам, че която и да е била тя, вече я няма. Дори не знам дали тя или някой от тези хора може да бъде спасен. Всичко това може да се окаже напразно, но трябва да опитам. Ако това спасява човешки животи, трябва да направя каквото мога.
Успокоявам се, когато няма мъчителната болка и не ме поваля на колене, но не дишам. Очаква ме една рееща се чернота. Лепкава, подобна на катран утайка, която се вкопчва в невидимата ми ръка, опитваща се да я улови в обсидианова хватка. Сливам се, преди да успее да ме докосне, но държа единия си пръст на влияние здраво забит в мрака. После се изтласквам навън, протягайки се към следващия демоничен ум, в който да нахлуя, после още един, и още един. Не искам да се задържам прекалено дълго. Те знаят, че нещо е там, но не могат да разберат какво и как. И преди да разберат, че това съм аз, която заразява съзнанието им, искам да съм далеч, далеч от тази мрачна яма на неизвестността. Дори с докосването на влиянието, което е останало в черепите им, ги усещам как като черни паяци се протягат, опитват се да се вкопчат, за да забият отровните си нокти в мен.
Протягам се, докато напрежението не отеква в черепа ми и не започва да гори очите ми. Челюстта ме боли, докато се стягам, принуждавайки всеки грам от концентрацията си да се съсредоточи върху ордата пред нас, те са неспокойни, развълнувани. Няма да оставят смъртта на приятеля си ненаказана. Разполагам само със секунди, ако искам да избегна клане.
Държа само около двайсет от тях, може би най-много две дузини. Това не е много, но докато разтварям сухите си, треперещи устни, за да изрека думите, се моля да е достатъчно.
– Падни и спи.
Шокиран ужас изпълва за миг широко отворените им черни очи, преди да се сгромолясат на земята, принудени да изпаднат в омагьосан сън. Останалите вражески демони, зашеметени, се оглеждат в недоумение, което позволява на Луцифер и Седемте да отделят изненадан поглед в моя посока.
– Не можеш да ги убиеш. Те са хора – грача като обяснение, като принуждавам цялото си внимание да се съсредоточи върху приближаващата заплаха.
Планът ми проработи, слава Богу, но не беше достатъчен. Тълпата изглежда още по-развълнувана, когато осъзнава какво се е случило. Десетки и десетки обсидианови очи се впиват в мен, докато злобното ръмжене се разнася в нощта. Всички те знаят, че това съм била аз, а аз току-що увеличих залога на жаждата им за кръв.
Неестествено бързо Нико ме избутва зад себе си, като закрива тялото ми със своето. Той вдига ръце и те избухват в лазурни пламъци, които стигат до лактите му. С един замах на ръцете му редицата демони се отдръпва назад, като се преобръщат един през друг като кегли за боулинг. Но за секунди те се възстановяват и отново се изправят на крака, като бързо напредват към нас. По дяволите, дори ми се струва, че броят им се умножава. Откъде, по дяволите, са се появили всички те?
Нико отново ги взривява в гръб, а Луцифер се обръща, за да поеме към отсрещната страна. Хващам ръката му, преди да успее да вдигне дланта си.
– Моля те – умолявам аз. – Не ги наранявай. Те не заслужават да умрат.
Вихрените, металически изпъстрени очи на Луцифер притъмняват от кипяща сила.
– Не мога да дам никакви обещания.
Той се измъква от хватката ми и вдига двете си ръце, маневрирайки с тях, сякаш стиска невидима сфера. Демоните започват да викат, стискайки черепите си, докато се свличат на земята в агония, но нови бързо ги заместват, като просто стъпва върху гърчещите се тела.
– Излезте оттук! Вървете! – крещи Нико. Той изхвърля още една стена от сини пламъци, но тя няма същото въздействие като предишните. Има твърде много от тях. И докато се докосна до мозъците им, те вече ще са над нас.
– Не и без теб – крещя в отговор.
Останалите сме приклекнали с извадени оръжия в очакване на насилие, но аз не искам да се стига дотам. А и като се има предвид, че сме много по-малоко на брой, няма гаранция, че ще спечелим. Не сме планирали това. За убийството на по-малки демони или дори ангели се подготвяхме. Но не и за хората. Те не трябваше да са тук.
– Адриел, не можеш ли да направиш нещо? Да ги взривиш със свещена светлина? – Дори не ми пука за отчаянието в гласа ми. Имаме нужда от нея.
Тя поклаща глава, унищожавайки и последната ми надежда.
– Има твърде много от тях. И има голяма вероятност да не оцелеят.
– Дори няма да опиташ? – Извиквам.
– Съжалявам. – Устата ѝ изрича думите, но аз не им вярвам.
– Тогава защо, по дяволите, си тук? – Мърморя.
Стискам зъби, за да сдържа гнева си. Нямаме време да се караме помежду си. Тя не иска да помогне, добре. Но когато се стигне до размяната ѝ за майка ми, ще си спомням за нейното малодушие. Уриел може да я задържи.
Дълбок дъх, съсредоточи се, извикай онези емоции, които си затворила в себе си, откакто открих, че Легион ни е напуснал – страхът, болката, необяснимият срам.
Във всяка длан се появяват кълба светлина и без дори да се замислям, ги изстрелвам в тълпата. Те се взривяват, временно заслепяват всички ни и обезсилват по-малките демони достатъчно дълго, за да може Феникс да хване ръката ми.
– Хайде. Ще те измъкнем оттук – подканя той, дърпайки ръката ми.
Поглеждам към Нико и Луцифер, които все още се борят с разрастващият им брой.
– Какво ще стане с тях?
– Ще ни настигнат. Ако останем още малко, няма да имаме друг избор, освен да ги убием.
– Но аз не мога… – Поклащам глава. – Няма да ги оставя.
– Нямаме време за тези глупости – изръмжава Каин и вдига пистолета си. – Или те, или ние.
Но преди да успее да изстреля първия изстрел, в тълпата настъпва суматоха. Груби гласове, които лаят заповеди. Почти електрически звук. И демоните падат, телата им се схващат неконтролируемо, сякаш са оцелени с електрошок. Оглеждам се наоколо. Кой прави това? И как?
И в този момент ги виждам.
– Проклет ад – проклина Каин.
– Не… не може да бъде – отсича Феникс.
– По дяволите. Точно от това се нуждаем – изплюва се Андраш.
Тойол вдига двойните си катани. Лилит отдръпва чукчето на револвера си. Джин разкопчава две извити остриета.
Облечени изцяло в черна тактическа екипировка и въоръжени с високотехнологични оръжия, точно както на онази бензиностанция, когато се опитаха да ме отведат. Алиансът на посветените, враг на Седемте и на всяко присъщо зло, което не е от това царство, а те са много повече, отколкото ние.
О, по дяволите.

Назад към част 24                                                                 Напред към част 26

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *