С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 26

Глава 25

Това не е добре. Преди шансовете ни за оцеляване бяха в най-добрия случай малки, но сега… може би трябва да се предадем на жестоката съдба, която ни очаква, и да приключим с това. Нико става все по-слаб, а след като Луцифер не е в състояние да контролира по-малките си демони, не виждам как можем да спасим тези хора и в същото време да спасим и себе си. Накой ще умре и имам предчувствието, че това ще сме ние.
Изглежда обаче, че Алиансът не е тук, за да ни предизвика. Те се бият срещу демоните, сякаш са дошли да ни помогнат. Сражават се със Седемте, тези, които са смятали за свои противници, откакто съществува Алиансът на посветените, вместо да седят и да ни оставят да бъдем нападнати в засада.
Давам си само част от секундата, за да се възхитя на развоя на събитията. След това, чувствайки се внезапно изпълнена с енергия, формирам още две кълба светлина и ги изстрелвам към демоните, като внимавам да не засегна някой от агентите. Една група пада, зашеметена и вероятно ранена, но не и мъртва. Мога да живея с това.
– Ставаш доста добра в това, момиче – изкрещява познат глас при приближаването ми.
Обръщам се и очите ми почти се пълнят със сълзи, когато съзирам човека или съществото довел на помощ Алианса.
– Крисис – изтърсвам, докато той тича към нас. Дори Седемте изглеждат облекчени, че го виждат, като му кимат бързо в знак на благодарност.
– Не изглеждай толкова шокирана. Мислиш, че ще си тръгна без подобаващо сбогуване?
– Какво…? Как…? – Заеквам, опитвайки се да свържа точките. Мислех, че това съм аз. След кавгата ни си мислех, че именно моят нрав го е отблъснал… че го е принудил да изостави сигурността и безопасността и да ги замени за непознатите болести на града. И като знаех, че не съм го загубила, че не съм прецакала напълно приятелството ни… можех честно да го целуна точно сега.
Той се прицелва и уцелва бързо приближаващ се по-малък демон право между очите. Куршумът не го пронизва, но се забива в челото му, излъчвайки токови удари, които го повалят за секунди. Значи така го правят.
– Ще ти разкажа всичко по-късно – Цел, стреляй. – Но знаех, че все още има добри хора, които не са участвали в плана на Уриел. Имах представа срещу какво се изправяме и бях прав. Трябваше само да ги накарам да се включат. Не можех да направя това, затворен в имението със Седемте. И нямаше да седя и да оставя теб или някой друг да пострада, ако имаше нещо, което можех да направя.
– Благодаря ти – кимвам, обзета от емоции. Преди пет минути си мислех, че със сигурност сме приключили. Тогава Крисис нахлува и буквално ни спасява задниците. И колкото и незначително да изглежда, като се има предвид какво се случва около нас, аз съм щастлива, че си върнах приятеля.
– Ако вие двамата сте приключили с крясъците – крещи Каин иззад гърба ни, а на и без това зловещото му лице се появява злобна усмивка, – мисля, че е крайно време и ние да се включим в забавлението.
Думите му задействат някакъв вътрешен ключ и точно в този момент останалите от Седемте се събират, за да свалят хладното си поведение и да събудят зверовете в себе си. Бях зърнала само малко от чудовищата, които се криеха под човешките им форми, и това ме ужаси до дъното на душата ми. Виждайки ги обаче сега, когато телата им се извиват и гърчат, докато отприщват вътрешното си зло, никога не съм се радвала толкова много, че съм в компанията на шестима от най-страшните и почитани демони в историята.
Бях си подготвила домашното по легендите и митовете за Седемте, така че не би трябвало да се изненадвам колко наистина страшни могат да бъдат те, когато отпуснат юздите на истинската си природа. Но дори и по-малките демони спират и зяпат, когато шестимата убийци се изправят пред тях – жадни за клане и вбесени до смърт.
– Не се приближавайте – казва Крисис под носа си. – Започнат ли веднъж, няма да могат да спрат.
Дори Алиансът знае добре, че не трябва да застанва на пътя им. Благодарение на тяхната помощ тълпата от по-малки демони значително е оредяла, но все още сме с числено превъзходство десет към едно за тях. Очевидно Седемте нямат нищо против тези шансове.
Начело на атаката застава Каин – грамадна маса от мускули, усукани рога, които израстват от черепа му, и широки, черни, подобни на прилепови криле. Той все още е той, но определено е повече звяр, отколкото човек. Впуска се в битката с ужасяващ рев, който разтърсва земята под нас, и започва да разкъсва демоните, като ги мята наоколо като парцали. По-малките демони не могат да се мерят с невероятната му груба сила и умения и след секунди вече се опитват да избягат, за да се спасят от гнева му. Но с Тойол точно зад Каин те не стигат много далеч.
По време на една от първите ни срещи Тойол ми разказа, че е изобразяван като гротескно бебешко същество с червени очи. Сега виждам от какво са се родили тези легенди. Той е отвратителен, стърчаща черна коса върху луковидна глава, болнавожълта кожа и кътници, които се простират почти до брадичката му. Катаните му вече не са мечове, а продължение на ръцете му, сякаш са прикрепени към пръстите му. Макар да не се е смалил до бебе, в червените му светещи очи има нещо странно детско, сякаш в тях са се появили искрици на пакост.
Бях опитала само от вътрешната демонична същност на Лилит, когато Седемте за първи път ме взеха в дома си, благодарение на гладката уста на Каин. Но когато виждам пълната ѝ трансформация, не само ме побиват тръпки, но и се изумявам. Наполовина змиеподобна, наполовина с човешка форма и изцяло ужасяваща, Лилит е богиня на всичко, което е нечестиво и злокобно. И все пак, дори когато костите и ставите ѝ се изкривяват по най-неестествения начин, в нея има нещо странно чувствено. Тя е съблазнителка – кралица, обвита в кръв и огън. Сега осъзнавам, че съм я виждала и преди. Не и когато притисна Каин към мраморната маса в трапезарията, защото ме обиди. Фреската – искрата, която създаде човечеството. Тя беше там.
За да не остане по-назад, нейният спътник и довереник се съблича, за да разкрие истинската си същност, и макар че определено има нещо гротескно в крилатия мъж с глава на бухал, той все пак запазва грацията и красотата на демона, за когото бях започнала да се грижа. Андраш е изпъстрен с оттенъци на блестящо злато и крила в същия тон, напомнящи по-скоро на ангел. Достатъчно умна съм, за да знам, че това е илюзия – фасада, използвана, за да улови и убие жертвата си. И макар че предпочита да пирува с плътта на хората, гладът му се простира и до разпръснатите по-малки демони, които търсят начин да заобиколят членовете на Алианса, стоящи на стража и заключващи ги.
Феникс е точно толкова лъчезарен, колкото си го представях. Там, където формата на Андраш е по-скоро като на сова, прекрасният махагонов демон носи блестящи огнени криле. Лицето му е като на хищна птица, но в медените му очи проблясва замислен блясък, сякаш в тях все още съществува човекът, когото познавам. Насилието е необходимост, макар да имам чувството, че той никога не се е наслаждавал на него като останалите. Но това не му пречи да се присъедини към тях, улавяйки плячката си с крилата си. Той също е бил там, в началото – птицата, която е запалила небето. Някога е бил ангел, а падането му от небето подпалва света.
И накрая, но не на последно място, Джин, смъртоносно мълчаливият убиец, мутира в разпалващ черен дим и светещи, осветени от пламъци очи. Всяка негова стъпка към тълпата от по-малки демони оставя след себе си следа от сажди. Във филмите и телевизията той е изобразяван като това, което познаваме като джин, но чудовището, което бавно крачи към враговете ни, не е нищо от приказките. Той е техният най-голям кошмар.
Седемте се впускат в действие, обезвреждайки по-малките с експертна прецизност, докато останалите от нас гледат със страхопочитание. Всъщност това е детска игра. Има причина, поради която те защитават това царство от зли врагове в продължение на векове, и съдейки по чистия ужас, отразен в ониксовите очи на по-малките демони, репутацията на Седемте ги предшества.
Лилит и Андраш, рамо до рамо, както винаги, се хвърлят към групата, насочена към офицерите на Алианса. Преди да успеят да направят и две крачки, бившето русо дуо се нахвърля върху тях, поваляйки ги на паважа и правейки човешките им тела безполезни. Феникс и Джинн се заемат с тълпата в съседство с тях – онези, които току-що са открили, че това е идеалният момент да нападнат онези от нас, които са в центъра на хаоса, докато сме разсеяни. Те ги отрязват, като Феникс ги катапултира обратно с размаха на крилата си, докато Джин плюе пламъци, за да създаде периметър около нас. Костите се чупят. Кожата е посинена и окървавена. Но никой не е мъртъв.
Направихме го, спечелихме за сега. Когато шансовете бяха насочени срещу нас, успяхме да се измъкнем невредими, като в същото време спасихме човешки животи.
Но преди да успеем да изречем и една дума с облекчение, нещо, което звучи като хеликоптер, се завърта около нас. Земята трепери под краката ни. И ослепителна светлина избухва отгоре, сякаш небесата са се отворили и са изсипали свещена светлина върху нас.
Силен гръм и земята се разкъсва около нас, като прашинки и отломки се разпръскват по лицата ни. Седемте се втурват към мястото, където стоим, изоставяйки плячката си, и създават щит от огън и мрак около нас. Превръщат се отново в човешките си форми и разкопчават оръжията си, като подтикват и останалите да направят същото. Сред нас има заплаха, а грубата сила и мистичните сили няма да ни помогнат. И, честно казано, това ме плаши.
Първата ни линия на защита са Седемтеите, като се има предвид, че те са най-подготвени. Втората ни линия са Николай, Луцифер и Крисис. А в центъра, сгушени като крехки порцеланови кукли, сме аз и Адриел. Ние сме тези, които те са сметнали за най-слаби. Или тези, които трябва да бъдат защитени най-много.
– Какво става? – Прошепвам сурово.
Тя изрича единствената дума, от която по гръбнака ми преминават паякообразни тръпки.
– Серафим.
Звучи като поредица от звукови удари, които се удрят в земята, когато всеки от тях се приземява. Има пет, които са толкова силни, че зъбите ми тракат. Но след това следващите три… усещам спускането им в черепа си. Ушите ми звънят, мозъкът ми пулсира, сякаш са ме удряли с ковашки чук. Опитвам се да затисна главата си с ръце, опитвайки се да спася тъпанчетата си, и усещам как по врата ми капе влага. Не е нужно да гледам, за да разбера, че е кръв.
Когато прахът се уталожи, настъпва зловеща тишина, или това или съм оглушала. Но започвам да различавам формите им, които ни заобикалят от няколко метра разстояние. Шокиращо бели крила, които се простират почти до дължината на бейзболен диамант, ни приближават, правейки невъзможно бягството ни. На това са се надявали. Да ни разсеят достатъчно с демоничните похитители на тела, за да ни изолират. Всеки от тях е по-красив от предишният, с дълги коси, които се спускат по гърбовете им на вълни, които сякаш са оживели от призрачен вятър. Очите им са пленителни и ярки и мога да кажа, че телата им са набраздени от мускули дори под девствените им костюми, това обаче са само ангелите. Серафимите, от друга страна, са по-красиви и хипнотизиращи, отколкото бих могъла да си представя. Гледайки ги с главата напред, буквално ме болят очите и не знам дали да плача, или да се покланям в краката им.
Този вляво има безупречна кожа от слонова кост и богата на цвят кафява коса, която се спуска по раменете му. Спомням си го от партито… онзи, който крачеше към мен, а любопитство изписваше красивото му лице. Той поклаща глава на една страна, сякаш също ме помни, но не може да определи точно от къде. Може би магията на Николай все пак е била достатъчно силна, за да скрие истинската ми самоличност. Въпреки че не отблъсна напълно архангела.
Този, който стои вдясно, е великолепен, както и очаквах, но има един детайл, който определено ме хвърля в недоумение. Това… е тя. Жена серафим. Тя е също толкова величествена като останалите и изглежда така, сякаш би могла да доминира на всеки подиум в Милано. Руса коса, оформена на къдрици, които падат до върховете на перверзните ѝ гърди. Дори прилепналият бял костюм, с който е облечена, я кара да изглежда красива и женствена. Лицето ѝ е меко, чертите ѝ са перфектно подредени. Тя е образът на красотата. Мислех, че Адриел и Лилит са изискани. Те едва ли могат да задържат свещта на ослепителното създание пред нас.
– Селафиел – изсъсква с пренебрежение Адриел. Остротата на това име на езика ѝ би могла да пререже стъкло. Обръщам се към нея за повече информация, но тя не предлага нищо, фокусирайки се върху Серафим, който стои високо и гордо в средата.
Уриел.
Бронзова кожа и добри, кафяви очи, както си спомнях, макар че сега, когато разкри истинската си същност, е по-славен. Искам да се ужася от него, но единственото, което мога да направя, е да гледам. Как е възможно да произхождам от нещо толкова неестествено поразително? Когато го познавах като Рев, всъщност можех да видя себе си в него. Или може би съм си представяла всичко това, защото сега… сега той е твърде велик за човешките думи. На никой език няма термин, който да определи огромната му красота.
Мрачен кикот открадва вниманието ми само за миг, когато веселият Луцифер поклаща глава.
– Разбира се – промълвява той. – Вторник, сряда и четвъртък. Шибани овце. – Отново с арогантно поведение, той пресича редицата на Седемте и небрежно се разхожда напред, за да застане пред бившите си братя и сестра. – Е, какво имаме тук? Рафаел, Уриел, Селафиел. Шокиран съм да те видя тук, сестричке.
Жената Серафим е с каменно лице, макар че гласът ѝ звучи като вятърни камбанки.
– И защо е така, Белиал?

Белиал. Луцифер беше Белиал.
Точно както Легионът някога е бил Самаил.

– Мислех, че имаш собствен разум. Жалко, че съм грешал. – Той насочва виолетовия си поглед към Рафаел. – Сега Раф… Раф винаги е бил подмазвач. Присъствието му не ме изненадва ни най-малко.
Рафаел ръмжи, макар да виждам как сянка на раздразнение помрачава погледа му.
– Ти просто никога не си вярвал в нищо и никого, освен в себе си.
– А защо да вярвам? – Луцифер свива рамене. – Сляпата ти вяра те прави слаб. Тя те прави глупав. Защо да вярваш безрезервно в нещо, за което знаеш, че е лъжа?
– Ако не ме лъже паметта, лъжата е по-скоро твоята силна страна, Белиал. – Рафаел се усмихва и макар да е ослепителен, в жеста има нещо зловещо.
Уриел е този, който вдига ръка, за да сложи край на препирните им.
– Дошли сме да вземем моята приятелка. Никой не трябва да бъде нараняван. Не е необходимо кръвопролитие – произнася той, гласът му е богат и дълбок като топъл мед.
– А ако искаме кръвопролития? – Луцифер отправя предизвикателство, а в думите му прозира усмивка.
– Тогава ще го получите. Но не е нужно да жертваш приятелите си заради егото си, Белиал. Това не е тяхна битка.
– Глупости – изплюва се Каин и пристъпва напред. – Вие отвлякохте и измъчвахте нашия брат – нашия лидер. Това е по-скоро наша битка, отколкото на когото и да било.
– А вие взехте дъщеря ми – отвръща Уриел. – А той беше мой брат много преди ти да блеснеш в очите на създателя си. Освен това всички знаем как се отнасяш към брат си Каин, демона на убийството.
Ниско ръмжене разтърсва гърдите на всеки член на Седемте. Дори аз се озовавам със скърцащи зъби при думите му.
– И така, искаш своя партньор, но не говориш за собствената си плът и кръв? – Луцифер се намесва, насочвайки разговора. – Ужасно небрежно от твоя страна. Знае ли татко за твоите прегрешения? Не бъди баща на мъртъвци, това трябва да е една от заповедите.
Не мога да пренебрегна болката, която осъзнаването му предизвиква в гърдите ми. Всичко това… всичко това заради ангела, когото обича. Той ме е създал, изостави ме, измами ме и ме захвърли. За какво? Защо изобщо ме е заченал?
– Дъщеря ми избра страната си – отговаря Уриел, сякаш не стоя тук. – Въпреки че ме боли, не мога да отхвърля избора ѝ с риск за собствената ми вярност.
– Ти обаче не приемаш избора на Адриел. Тя те предаде, напусна и все пак, ти копнееш за нея като за изгубено кученце. – Луцифер поклаща глава в знак на учудено забавление. – Звучи доста лицемерно, Уриел. Дори за теб.
Изражението на баща ми е безизразно, когато той заявява:
– Момичето не може да бъде спасено. Адриел може.
– Ами ако тя не иска да бъде спасена?
– Тя няма избор по въпроса.
Оскърбителен шибан задник. Нищо чудно, че Адриел е избягала от рая. Сигурно я е измъчвал заради аферата ѝ с Легион. Майната му на размяната ѝ с майка ми. Не искам да доставям удовлетворение на този нещастник.
Свърших с този разговор. Свърших с това да ме обижда, сякаш не съм нищо повече от отпадък, който е трябвало да бъде събран в презерватив. Свърших с мислите, че Уриел има някаква власт по отношение на това дали ще живеем, или ще умрем, той играе игри. И сега е време някой да предизвика блъфа му.
– Тя няма да дойде с теб – изричам аз, като се придвижвам в началото на формацията. Не е изненадващо, че не съм сама. Всички се движат с мен. – Но ти знаеше това, нали? Адриел знаеше какъв садистичен тип си, затова те остави. По дяволите, сигурно затова ти е изневерила. Така че защо не направиш услуга на всички ни и не ни кажеш защо всъщност си тук. Вече ми е скучно.
Уриел се усмихва, показвайки бели, блестящи зъби.
– Донесох подарък за теб, скъпа дъщеря. За всички вас.
Той все още се опитва да ни подлуди, но аз съм твърде упорита, за да устоя на желанието да отговоря:
– Какво? Какво бихте могли да имате, което да искаме? – Изкупителят. Майка ми. Неговото изселване от човешкия свят. Самата аз малко блъфирам.
Сякаш точно този момент е бил планиран, Селафиел измъква черна чанта, не по-голяма от баскетболна топка. Развързва я и я протяга към Уриел, който пъха ръка вътре. След като хваща съдържанието, той я хвърля към нас, където тя се приземява в краката на Луцифер.
Не искам да знам какво е това.
Не мога… не мога да погледна.
Но дори и да се опитвам да убедя себе си, че това не може да бъде… все пак се оказва, че пристъпвам напред, за да го разгледам отблизо. Андраш и Феникс обаче ме хващат за ръцете, преди да успея да се отдалеча.
– Не искаш да го видиш – настоява Феникс.
– Какво е това?
– Идън… не искаш да…
– Просто ми кажи какво е! – Крещя.
Луцифер се навежда и вдига какъвто и да е „подаръкът“, който Уриел ни е подхвърлил. Казвам си, че не искам да гледам, но все пак се напъвам да видя. Просто трябва да знам дали подозренията ми са верни.
Луцифер се обръща, а ръката му е обагрена в наситено малиново. В дланта му е пулпиращият източник на кървавата каша. Погледът му е мрачен, когато се свързва с моя, и аз знам… знам…
– Идън, това е сърце.

Назад към част 25                                                                Напред към част 27

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!