С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 28

Глава 27

Легионът на изгубените души вдига острието и го претегля в ръката си. И на устата му пропълзява бавна, змийска усмивка.
Струва ми се, че викам, молейки ги да спрат, но не чувам гласа си. С ушите ми, които все още звънят, всичко звучи така, сякаш съм потопена във вода. Отново се давя. Точно както го направих като дете в ръцете на майка ми. Точно както го направих в онази църква в ръцете на баща ми.
В следващото заекване на препускащото ми сърце Легион завърта острието, за да направи дълбока прорезна рана върху гърдите на Уриел, точно над пространството, което би съдържало ангелското му сърце. Ужасът изкривява ефирното му лице, когато поглежда надолу, за да стане свидетел на първите струи ослепителна светлина, изтичащи от разкъсаната му плът. И все пак по някакъв начин той се хваща за Селафиел и двамата изчезват, оставяйки след себе си не повече от струйка бял дим.
Но Легионът не е приключил. Ние сме заобиколени от врагове – врагове, които те са насочили към нас. Петима ангели все още стоят в периметъра и преди да успеят да размахат белите си криле и да избягат, Легион изхвърля мрак, сенки и адски огън, превръщайки телата им във факли. Ангелите плачат от мъчителна агония, докато кръвта им кипи и вътрешните им органи буквално се пекат в тях. Миризмата на горяща плът… Трябва да преглъщам жлъчка и да притискам главата си към хладния бетон, за да остана в съзнание. Не мога да ги гледам. Дори и да са се заблудили, че Уриел върши Божията работа, дори и да са дошли с намерението да убият всички ни, не мога да гледам как ги изгарят живи.
Казвам си, че ще стана, щом виковете спрат, но това така и не се случва. Въпреки това не ангелите са тези, които крещят от мъка. Отварям едното си око, за да открия, че Легионът е преминал към по-малките демони, разкъсвайки ги крайник по крайник по-бързо, отколкото те могат да осъзнаят какво се случва. Той ги убива. Всички. Легионът убива хората.
Опитвам се да се изправя на треперещи крака, крайниците ми са превърнати в желе. Тогава една топла ръка хваща моята, за да ми помогне да се изправя, и ме придърпва към гърдите си.
– Трябва да го спрем – казва Луцифер. И за първи път в живота си изглежда… уплашен.
Седемте, Адриел, Нико и Крисис също са на крака, борейки се с болката в черепите си и миризмата на смърт, която все още се носи във въздуха. За щастие, Алиансът беше достатъчно умен, за да избяга, докато всички бяхме разсеяни от Серафимите. Слава Богу. Легионът щеше да ги разкъса на парчета, без значение за коя страна се бият.
– Той си отиде… – Адриел прошепва, а в гърлото ѝ се появява прелюдия към ридание. – Този път си е отишъл завинаги.
– Не, не е – ръмжи Каин. Той поглежда към братята и сестра си и кимва твърдо, авторитетно. – Обградете ги. Придвижвайте се внимателно, но без резки движения.
– Позволете ми да помогна – предлага Николай. От ушите му капе кръв.
Каин поклаща глава.
– Ти не си един от нас. Ще те убият при вида ти.
– Те? – Нико се намръщва объркано.
– Това не е един демон – обяснява Каин. – Това е всяка изгубена душа, която Легионът някога е събирал. Те са Легионът.
Поглеждам към Луцифер. Може би – само може би – те ще го послушат.
– Трябва да направиш нещо. Моля те. Трябва да ги спреш, преди да са убили всички тези хора. За мен… направи го за мен.
Луцифер поглежда към двора, към касапницата и кръвта, които са размазани по цялата територия на това, което някога е било сърцето на центъра на Чикаго. Изглежда неохотно, но за щастие кимва.
– Ще направя каквото мога.
Той затваря очи, съсредоточавайки силата си. Уплътнява цялата си тъмнина, за да може да я хвърли над стълпотворението, покривайки хаотичната сцена с влиянието си. Всеки останал по-малък демон пада, принуден да заспи. А после един по един започват да изчезват, носени от вятъра на тъмната магия.
Легионът се завърта с лице към нас, лицето му е обляно в кръв, ръцете му са изцапани с пурпурно. Седемте се придвижват към тях с бавни, отмерени стъпки, за да ги уверят, че нямат намерение да ги наранят. Въпреки това всяко оръжие е извадено и всяко острие е разперено. Със сигурност Легионът няма да ги нарани, но те все още имат Изкупителя. А това не е Легионът, който познавам. Не знам дали той изобщо е там.
Но ако има шанс… ако има някаква надежда, че мога да помогна за връщането му, ще го направя. Той никога не би искал това. Дори когато трябваше да убие онези членове на Алианса на бензиностанцията, това не му доставяше никакво удоволствие. Това прецака главата му. Караше го да се чувства като чудовище, лишено от всякакъв шанс за изкупление.
Може и да не се върне при мен, но аз му го дължа – да му помогна да намери пътя към вярата си. Преди мен всичко, което искаше, беше да намери изкупление и да спечели Божието благоволение, както когато бил на небето. Знам, че той си мисли, че сега цялата надежда е изгубена, как може един паднал ангел да намери пътя обратно към дома? Но аз познавам сърцето му и то е най-красивото, най-чистото нещо, което някога съм имала удоволствието да обичам.
Седемте се приближават, надявайки се да хванат Легиона, преди да успеят да се дематериализират и да избягат. Съмнявам се, че тогава ще успеем да ги проследим, така че има голяма вероятност никога повече да не получим подобен шанс. Те са приклекнали, очите им се стрелкат из пространството като на диво животно. Страх ги е. Дезориентирани са. Те не знаят какво се случва повече от нас.
– Хей – казвам тихо, вдигнала длани, за да покажа, че не съм заплаха. – Чуваш ли ме?
Безжизненият поглед на Легион пада върху мен, изпълнен с любопитство и наслада.
– Чуваме те. – Техните обединени гласове ще играят в най-мрачните ми кошмари до края на дните ми. Различни тонове и височини, някои изкривени. Като влачене на нокти по тебеширена дъска. И все пак те говорят като един.
– Добре. – Кимвам, за да покажа задоволството си. Не искам да бъда снизходителна, но искам да знаят, че не съм враг. Приемам ги. – Ще говорите ли с мен?
– Ще говорим. – Десетина паяка пропълзяват по гръбнака ми.
– Благодаря ви. Имам нужда да ми позволите да ви помогна – на всички вас. Знам, че всички сте ядосани и може би малко уплашени. Всичко, което искам да направя, е да подобря нещата. Ще ми помогнете ли да го направя?
Легионът прави пауза за миг, като се вглежда в стоящия зад мен Луцифер, преди да каже:
– Няма да се върнем. Никога няма да се върнем.
– Не е нужно да се връщате – уверявам ги аз. – Не съм тук за това, обещавам.
Седемте се приближават. Не знам какво искат да направят, но аз им отвличам вниманието с удоволствие. Не мога да си представя, че Легионът ще си тръгне тихо, дори и да го помолят.
– Какво искаш тогава, момиче? – подиграват се те.
– Искам да говоря с онзи, който някога се е наричал Самаел. Можеш ли да го намериш за мен?
– Самаел го няма.
– Не вярвам да е така. Мисля, че може да се е изгубил. Можеш ли да го намериш за мен? Моля?
– Никога няма да се върнем.
– Обещавам – ще направя каквото мога, за да не ти се налага да го правиш. Само те моля… позволи ми да говоря с него. Само веднъж. Просто… искам да се сбогувам.
Седемте са почти на една ръка разстояние. Това може да проработи. Може би ще успеем да го спасим.
– Добре – казва Легионът. – Можеш да говориш с него. Но той вече няма да управлява това тяло. Не се връщайте за него.
Примигвам от мъчителните сълзи и кимвам, без да имам намерение да спазя това обещание. Бърз поглед надясно, после наляво, за да се уверя, че всички са на мястото си.
Легионът примигва и за миг си мисля, че са задрямали. Но когато очите им отново се отварят, виждам сребърни звезди и лунна светлина. Чувам крилете на гарвана и аромата на целунатия от жасмин нощен въздух, който шепне по кожата ми. Усещам как огън разпалва кожата ми, отблъсквайки ухапването на зимните ветрове.

Той е тук. Моят Легион. Той се върна при мен.

Втурвам се към него противно на всички свои преценки и се хвърлям в прегръдките му въпреки кръвта, която покрива кожата и дрехите му. Не ми пука. Трябва да го почувствам, да го усетя. Трябва да знам, че не е изгубен завинаги.
Неуверено той ме обгръща с ръка и ме притиска към себе си. В другата ръка е Изкупителят, който той държи отстрани, сякаш се страхува да го има близо до мен.
– Легион… – Големи, дебели, грозни сълзи се стичат по бузите ми.
– Всичко е наред, бейби, вече съм тук – прошепва той в косата ми между целувките. Гласът му отново е негов – грапав и дълбок. Това е най-красивият звук, който някога съм чувала.
– Мислех, че… мислех, че съм те загубила. Ти ме остави.
– Трябваше да го направя. Не исках да те нараня отново. Предпочитах да умра, отколкото да те докосна.
Откъсвам лицето си от топлината на гърдите му и вдигам поглед към измъченото му изражение.
– Но ти не го направи. Тогава не беше ти. И… и аз съм добре…
– Можех да те убия.
– Нямаше да го направиш. Вярвам ти.
Той поклаща глава, преди да отклони погледа си към окървавената земя.
– Не биваше.
Вдигам ръка, за да притисна лицето му в дланите си, принуждавайки го да ме погледне. Той трябва да види, че съм искрена. Трябва да повярва в нас, както аз вярвам в него.
– Ти си по-силен от тях. Виждала съм го – усещала съм го. Имам нужда от теб. Седемте се нуждае от теб. И вярваш или не, този свят се нуждае от теб. Ти си посветил съществуването си на борбата за по-голямо добро. Моля те, умолявам те… бори се за нас. Бори се за теб и за мен. Обичам те. Чуваш ли ме? Обичам те, Легион. И няма да спра да се боря. Никога няма да спра да се боря, за да те върна при мен.
Не знам какво се случва, но очевидно съм казала нещо погрешно. Защото земята започва да се тресе и отровната миризма на сяра изпълва ноздрите ми. И ги чувам… шепот. Хиляди гласове, много от тях говорят на език, който не разбирам, и са гневни. Изгубените души са се завърнали и искат да си го върнат.
– Не! – Моля, държейки се по-силно за него.
Очите на Легион се разширяват, когато сребърните звезди започват да умират в ужасения му поглед.
– Идън, трябва да тръгвам.
В далечината чувам Каин и останалите да ми крещят да се отдръпна… да се махна от него, но не мога, не мога да го пусна. Никога няма да го пусна.
– Моля те, остани с мен – викам в гърдите му и го стискам по-силно. – Не мога да направя това без теб. Имам нужда от теб. Моля те.
– Не мога. – Той повдига брадичката ми, така че съм принудена да видя, че са останали само няколко блещукащи звезди. – Обичам те. Толкова много. Толкова много, че бих преместил небето и земята, за да те опазя. Толкова много, че бих предпочел да умра, отколкото да те подложа на живот, изпълнен с болка и разруха.
Задъхвам се, когато той вдига Изкупителя и го протяга към мен.
– Искам да го използваш. Да ме убиеш. Ти си наполовина Серафим. Ако някой тук има шанс да ме спре, това си ти. За това си създадена, Идън. Трябва да сложиш край на това страдание.
Поклащам глава и се опитвам да се отдръпна, но той не отслабва хватката си върху мен. От секунда на секунда става все по-безумен, все по-тревожен. Гласовете съскат все по-силно, искайки кръв в замяна на измамата ни.
– Ела с нас – крещя над рева на изгубените души. – Ние можем да ти помогнем. Ще намерим друг начин.
Легион поклаща глава. Още една звезда се взривява в стъклените му очи.
– Няма друг начин. Не мога да променя това, което съм. И това царство никога няма да бъде в безопасност, докато съм жив. – Той отново се опитва да прокара острието в ръцете ми, отчаяно молейки: – Направи го. Убий ме. Моля те. Убий ме.
Всичко около нас започва да притъмнява, сякаш сме обвити в пашкул от мрак. Силни ветрове вият и се блъскат около нас, опитвайки се да ни отдалечат един от друг. Опитвам се да се държа още по-здраво, но те са по-силни, отколкото съм си представяла. Не мога да се справя сама.
– Изведете я оттам! – Каин вика. Той вече е по-близо, но е трудно да се чуе през виещия въздушен тунел. Все още не съм готова. Никога няма да бъда готова да кажа сбогом.
Легион ме гали по бузата с обратната страна на ръката си.
– Идън… – Една-единствена сълза се търкулва по красивото му измъчено лице.
Последната звезда се отличава. Воят на ветровете не стихва. И пада мрак.
– Сега! – Каин реве.
Седемте намаляват разстоянието, атакувайки от всички страни. Но вече е твърде късно. Твърде късно е за тях да измъкнат Легион обратно от мрака. Твърде късно за мен да се изтръгна от лапите им.
Демоничните убийци не се доближават дори на сантиметър от тях, преди изгубените души да изпратят взрив от изпепеляваща енергия, който да ги отблъсне няколко метра назад. Седемте се изправят на крака за секунди и се втурват напред още по-бързо, с готови оръжия. Опитвам се да се измъкна от хватката на Легиона, но те изглежда имат намерение да ме задържат, вероятно за да ме накажат за измамата ми.
– Моля ви, пуснете ме. Съжалявам. – Дланта ми изтръпва, тъй като вече се оформя светещо кълбо.
– Такова хубаво момиче – подиграват се те с онези неестествени, пълзящи по кожата гласове.
Сферата става все по-гореща, излъчвайки свещена светлина. Не искам да я използвам, но ще го направя.
– Какво искаш от мен? – Не искам да знам – по дяволите, не. Но трябва да ги разсея достатъчно дълго, за да могат Седемте да намерят вход. Достатъчно дълго, за да ги хванат и да мога…
Твърде късно.
Това се случва нечовешки бързо. Толкова бързо, че дори не мога да повярвам, че изобщо се случва. Но когато Седемте се приближават, Легионът завърта тялото си и ме взима със себе си. Не видях какво правят. Дори не успях да открия движението. Но докато осъзная какво са направили, вече е твърде късно. От това няма връщане назад.
Навсякъде около мен се чуват писъци, жестоки, агонизиращи викове, но аз съм твърде зашеметена, за да издам звук. Не… Не…
Тъмните очи на Джин се разширяват от ужас, когато той поглежда надолу, където дръжката на Изкупителя стърчи от торса му. После бавно, сякаш от движението го боли, вдига глава, за да се изправи пред онова, което някога е било негов брат, водач, приятел. А сега – негов убиец.
Джин, чиято прекрасна кафява кожа е почерняла, когато Изкупителят е изтръгнал живота от тялото му, разтваря бледите си устни. И с акцентиран тон, който звучи като красива мелодия, немият демон изрича:
– И ако той съгреши срещу теб седем пъти в един ден и седем пъти в един ден се обърне отново към теб, казвайки: Разкайвам се, ти ще му простиш. Аз… ти прощавам… братко.
Феникс, с разярено и обляно в сълзи лице, хваща най-близкия си приятел отзад, като го издърпва от по-нататъшна вреда. Легионът е разбил всички тях. Тези непокорни души трайно са пречупили Седемте.
И точно така, както дойдоха, Легион се взривява в шлейфове от лъскави, черни пера, сенки и дим.
Той изчезна. Майка ми е мъртва. Джин е паднал. А Седемте никога няма да бъдат същите.
Аз бях създадена с определена цел. И когато го срещнах, мислех, че целта ми е Легион.
Но не за да го обичам. Дори не за да го спася.
Целта ми е била да го убия.
И се провалих.
Поглеждам надолу към Джин, моя приятел, който се дави в собствената си кръв, докато братята и сестра му плачат над неподвижното му, безжизнено тяло.
Сега разбирам. Сега ми е толкова ясно, колкото онези звезди, които някога ме хипнотизираха под среднощната луна.

Убий един, за да спасиш милион.

За Седемте, за безопасността на цялото човечество, се заклевам в живота си, че няма да се проваля отново.

Назад към част 27                                                                 Напред към част 29

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!