С.Л. Дженингс – Разрухата ЧАСТ 29

Глава 28
Луцифер

Той се разхожда по пода пред вратата на спалнята ѝ и обмисля какво да каже. Но думите са откраднати, изтръгнати от езика му и заменени с горчивия вкус на съжалението, срама. Чувства се засрамен от това, че притежава тези мисли… тези емоции. И странно. Човешките чувства нямат смисъл в неговото съществуване. И все пак те са тук, заразяват го, променят го. И това сериозно го подлудяваше.
Луцифер не можеше да се измъкне от това. Не можеше да щракне с пръсти и да приключи с неудобството от чувствата. Идън беше влязла под кожата му и колкото и да му харесваше да натиска всичките ѝ симпатични копчета, не можеше да понася да я вижда как я боли.
Тя не каза нито дума по време на пътуването до къщата на Ирин. Николай успя да събере последните си сили, за да върне Джин обратно, така че пътуването обратно беше меко казано напрегнато. Знаеше, че тя се обвинява за това; мислеше, че може да спаси неспасяемото. А той и Седемте бяха толкова отчаяни, че й позволиха да опита. Позволиха ѝ да пожертва сърцето си и разума си, защото вярваха, че тя е ключът към неговото спасение.
Но той знаеше по-добре.
Знаеше и все пак и позволи да опита, защото имаше нужда тя да се убеди в това. Какво чудовище беше той? Как можеше да я разбие на милион парчета заради собствените си егоистични желания, защото беше твърде упорит, твърде уплашен, за да я загуби?
И сега е тук, превърнал се в жалък, подсмърчащ страхливец пред вратата ѝ, който се чуди какво би могъл да каже, за да подобри положението ѝ. Чуди се дали някога ще види в него нещо повече от архитекта на всичко лошо и грозно в живота си. Би била права да го мрази, но на него не му пукаше. Всичко беше по-добре, отколкото да я вижда как се разпада. Предпочиташе да гори в огнения ад хиляда години, отколкото да я остави да изтърпи още една секунда болка.
Той си пое дъх. Изплю проклятие. И почука на вратата.
Не очаква тя да отговори. Когато се връщат в имението, тя все още не е проронила нито дума. Останалите се втурнаха към лазарета, четейки глупави молитви към един безгрижен Бог, но тя отиде направо в стаята си. Очите ѝ бяха оцъклени, раменете – отпуснати… сякаш беше изпаднала в транс.
Луцифер нямаше защо да я следва. Беше все едно да си помисли, че тя иска да е близо до нея след онова, което току-що бе преживяла. Но когато вратата на спалнята ѝ се отвори със скърцане, той затаи дъх и благодари на баща си, че му е дал това малко чудо.
– Идън…
Тя не казва нито дума. Просто се отдръпва, за да го пусне да влезе. Иронията на този прост жест не остава незабелязана. Преди двадесет и четири часа не би си направил труда дори да почука. Вземаше си каквото искаше и когато искаше. Не му пукаше за социалните норми, защото тези глупости не важаха за господаря на шибания подземен свят. Но сега… сега студеното ѝ посрещане е подарък. И той е твърде нетърпелив да я приеме.
В стаята цари безпорядък, дрехите са разхвърляни навсякъде. Тя е измила кръвта от кожата си и е сменила ризата си, но отново е с бойните кожени дрехи и ботуши от по-рано.
– Как си? – пита той, затваряйки вратата след себе си. Глупости. Що за въпрос е това? – Ранена ли си?
– Не. – Гласът ѝ е достатъчно леден, за да накара Луцифер да настръхне. Тя слага раница на леглото и започва да я пълни с дрехи и оръжия. Бързо се запътва към банята, взима няколко предмета за първа помощ и ги пъха вътре също.
– Отиваш ли някъде? – пита Луцифер, като се опитва да звучи непринудено.
– Отивам да го намеря.
– Кого?
– Легиона.
– Идън, той е изчезнал. Той няма да се върне.
Тя захлупва раницата и поглежда с кинжали в ръце по посока на Луцифер.
– Не мислиш ли, че знам това?
– Тогава защо искаш да го намериш?
– Защото… – Тя поклаща глава, без да може да довърши мисълта си. Знае, че е твърде болезнено да се върне в онзи двор, да стане свидетел на тази марка неописуемо зло.
Луцифер познава това зло твърде добре, той го е създал, подхранвал го е. И в дребнавостта и отегчението си е пуснал това зло на света.
Какво ли щеше да си помисли Идън, ако знаеше, че именно той е манипулирал чудовището, в което се е превърнал Легион? Как би се почувствала, ако знаеше, че всичко това е негово дело?
Разбира се, всичко това беше преди да опознае Идън, светлинни години преди да се загрижи за нея – чувство, което все още се опитваше да преглътне. Но ако тя узнаеше за злодеянията му – ако знаеше, че тя е най-важната част от коварния му план – тя никога нямаше да му прости, камо ли да му говори отново. И колкото и шибано дребнаво и човешко да беше това, той не можеше да рискува. Вече беше загубил брат си. Не можеше да загуби и нея.
– Идвам с теб.
Идън прекъсва опаковането, поглежда го и се намръщва.
– Какво?
– Идвам с теб. Искаш да го намериш. Вярваш или не, кексче, аз не съм просто красиво лице.
Тя поклаща глава.
– Нямам време за игри, Луцифер.
– Кой е казал нещо за игри? Знаеш, че Седемте няма да ти помогнат, а и кой би ги винил? Аз съм всичко, което имаш.
– Кризис?
– Той вече се върна в Алианса, за да помогне за възстановяването на града.
– Николай?
– Аз… го освободих. Той си го заслужи. Трябва да бъде със семейството си.
Тя свива съвършената си уста, обмисляйки възможностите си. Тя няма никакви.
– Добре. Но ако идваш с мен, няма да е смешно. Няма да ме лъжеш. Няма да се опитваш да ме натопиш. И няма да ме разпитваш за нищо, което може да ми се наложи да направя. Ясно ли ти е?
– Ясно
Луцифер се обръща към вратата под претекст, че ще опакова собствената си чанта. Честно казано, няма нищо, от което наистина да се нуждае. Само от нея.
– Луци? – Идън извиква, преди да е пеминал през рамката на вратата.
– Да? – Той се обръща с лице към нея, по-нетърпелив, отколкото възнамерява.
– Уриел… той каза, че съм част от застрахователния ти план. Най-важното парче от твоя пъзел, което ще донесе разруха на Земята в случай, че Легионът се провали. Какво изобщо означава това? И каква роля имам аз във всичко това?
Виолетовите очи на Луцифер падат на пода, изражението му е безизразно, а брутално студената му физиономия се стяга. Той никога не е искал да протака това толкова дълго, но ето, че се случи. И както и да го изиграе, тя може да го мрази до края на дните си, колкото и дълги да са те.
И все пак тя ще разбере. Тя би направила всичко за хората, които обича. Може би един ден и той ще бъде включен в тази категория.
Може би.
Той оправя лицето си с крива усмивка – онази, за която знае, че кара дъха ѝ да спре и бузите ѝ да се нагорещят против волята ѝ. След това я поглежда през миглите обримчващи очите му, в които се въртят хиляди малки галактики.
– Ще ти кажа по пътя.

Назад към част 28

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *