П.С.Каст, Кристин Каст – Проклятието на Неферет-новела 10,5 – Част 11

* * *

Избягването на баща ми през следващата седмица се оказа много по-лесно, отколкото очаквах, благодарение на финансовите терзания на Колумбовото изложение. Банката на баща ми беше в смут заради финансирането, което г-н Бърнам настояваше да бъде одобрено от Комитета по изложението в последния момент. Във вторник и сряда той бързаше да приключи с вечерята и веднага след това си тръгваше, мърморейки мрачно за архитекти и нереалистични очаквания. Въпреки че се върна у дома чак след изгрева на луната, не избягах в градината си. Не откъснах лилия и не рискувах да бъда открита. Но в четвъртък вечерта, когато Карсън съобщи, че баща му се е прибрал само за да се преоблече в по-официално облекло и да замине за вечеря и среща на управителния съвет в университетския клуб, знаех, че ще имам часове на уединение, преди да се върне.
Вечерях в личния си салон и освободих Мери часове преди обичайното, като я насърчих да отдели вечерта за себе си и да посети сестра си, която живееше на другия край на града в квартала на месопреработвателите. Тя беше благодарна за свободното време и както знаех, че ще стане, слухът, че господарят и госпожата на Уилър Хаус са заети с нещо друго, се разпространи сред прислугата. Къщата беше мълчалива като смърт, преди слънцето да е напуснало напълно небето, и ми беше все така трудно да дочакам истинския мрак и скриващите се сенки на нощта. Бях се разхождала и тревожила, докато луната, почти напълно пълна, не се издигна в небето. След това се измъкнах от стаята си, движейки се много по-бавно, отколкото сърцето ми искаше краката ми да вървят – но разбирах, че сега трябва да бъда по-внимателна от всякога. Свободата ми се виждаше. Да бъда разкрита сега, дори и само от някой от нашите слуги, можеше да изложи на риск всичко, за което бях работила толкова усилено.
Може би трябваше да остана в стаята си и да вярвам, че Артър няма да излъже в думата си към мен, но истината беше, че трябваше да го видя. Жадувах да бъда докосната от неговата доброта и сила и чрез докосването му отново да усетя по-топли, по-нежни емоции. Напрежението в мен се увеличаваше с всеки изминал ден и с наближаването на понеделник, въпреки че баща ми до голяма степен отсъстваше, започнах да изпитвам все по-силно чувство на тревога. Понеделник трябваше да сложи край на страха и страданието ми, но не можех да се отърва от предчувствието, че ме очаква нещо толкова ужасно, че дори въображението ми не можеше да му даде име.
Опитвайки се да загърбя предчувствието си и да се съсредоточа върху нещата, които можех да контролирам – събитията, които можех да разбера, – се облякох внимателно, напълно наясно, че трябва да привлека Артър към себе си и да го направя безвъзвратно свой. Бях избрала най-хубавата си нощна риза, нощница от русоляв лен, толкова мека, че се усещаше като коприна върху голата ми кожа. От гардероба на майка си взех нейния най-хубав халат. Той, разбира се, беше направена от кадифе с точния цвят на очите ни. Бях застанала пред моето огледало, докато го увивах плътно около тялото си, като използвах колана със златни пискюли, за да го препаша плътно, така че тънкостта на талията ми да контрастира красиво с щедрите извивки на гърдите и бедрата ми. Но бях съвсем сигурна, че коланът е завързан с панделка, и то такава, която лесно можеше да се разхлаби, сякаш случайно. Бях оставила косата си неподправена и свободна, бях я сресала до блясък, така че да се спуска на гъста кестенява вълна по гърба ми.
Бях откъснала ароматна лилия в разцвета си от градинската пътека. Преди да я промуша през ключалката от външната страна на портата, издърпах едно листенце и го разтрих зад врата си, между гърдите си и по китките си. След това, обгърната от сладкия аромат на лилия и приветливите сенки на нощта, седнах на пейката и зачаках.
Поглеждайки назад, осъзнавам, че не е било възможно да чакам дълго. Луната, бяла и сияйна, все още висеше ниско в небето, когато чух как градинската порта се отвори със скърцане и обувките забързано заскърцаха по чакълената пътека.
Не успях да седя спокойно, както трябваше. Бях скочила на крака, които сякаш не докосваха стръкчетата на тревата, бързах да стигна до ръба на върбовата завеса, за да посрещна моя любовник, моя приятел, моя спасител.
– Артър!
Ръцете му ме обгърнаха и скъпият му глас прозвуча като симфония в ушите ми.
– Моята сладка Емили! Добре ли си? Невредима?
– Напълно съм добре, след като ти си тук! – Засмях се и наклоних лицето си нагоре, предлагайки му устните си. Тогава Артър ме целуна и дори притисна тялото си към моето, но когато започнах да усещам нарастващо напрежение в тялото му, той прекъсна прегръдката ни и с треперещ смях ми се поклони официално и ми предложи ръката си.
– Милейди, мога ли да ви придружа до мястото ви?
Отметнах гъстата си коса назад и направих реверанс, усмихвайки се закачливо нагоре към него.
– О, моля ви, любезни господине. И въпреки че не искам да изглеждам прекалено нахална, трябва да знаете, че съм запазила всички танци тази вечер за вас.
Думите ми го накараха да се засмее отново, не толкова нервно, колкото преди, и аз не се вкопчих прекалено силно в ръката му, а му дадох възможност да се съвземе, докато ме водеше към пейката. Седнахме, хванати за ръце. Бях въздъхнала щастливо, когато той, срамежливо, вдигна ръката ми и я целуна нежно.
– Разкажи ми какво си правила. Откакто те видях за последен път, не е имало момент, в който да не съм мислил за теб – каза той, звучейки толкова искрено и младо, че почти ме изплаши. Как можеше някой толкова добър и мил като Артър Симптън да се противопостави на баща ми?
Нямаше да му се наложи! Бях си напомнила също толкова бързо, колкото и сега. Артър трябваше само да направи публична декларация за мен – страхът на баща ми от скандал и подигравки щеше да свърши останалото.
– Липсваше ми – казах, като държах здраво силната му ръка.
– Но баща ти – той не е…
Когато Артър се поколеба и не можа да довърши въпроса си, аз продължих вместо него:
– През последните няколко нощи баща ми не се прибираше често вкъщи. Рядко сме разговаряли. Аз се прибирах в стаята си, а баща ми се занимаваше с финансирането на изложението.
Артър кимна в знак на разбиране.
– Дори баща ми се е събудил от болничното легло и е вечерял и водил дела покрай господин Пулман. – Той направи пауза и изглеждаше неудобно.
– Какво става? – Подканих го.
– Майка ми и баща ми бяха напълно доволни, когато обявих намеренията си към теб. Когато допълнително обясних обстоятелствата около теб, особено майка ми беше обезпокоена, особено след като баща ми се върна у дома във вторник вечерта от една среща и съобщи колко много пиян е бил баща ти, както и че е бил невъзпитан и войнствен, още преди срещата да е приключила.
Бях почувствала тънка лента на страх.
– О, моля те, Артър! Кажи ми, че родителите ти не прехвърлят ексцесиите на баща ми срещу мен. Ще ми разбият сърцето, ако го направят!
– Разбира се, че не. – Той нежно ме погали по ръката. – Напротив. Тъй като баща ми сам е станал свидетел на поведението на господин Уилър, той и майка ми са още по-решени ухажването ни да бъде кратко, годежът ни да бъде официално обявен и ти да бъдеш спасена от подобна нежелана ситуация възможно най-скоро. Ако всичко върви по план, догодина по това време ние с теб ще сме сгодени, мила моя Емили!
Тогава той ме придърпа нежно в обятията си и ме прегърна. Радвах се, че можех да заровя лице в гърдите му, защото това ми попречи да крещя от безсилна неудовлетвореност. Една година! Не можех да издържа още една година в тази отвратителна ситуация!
Приближих се до Артър и тайно дръпнах колана, който държеше халата на майка ми затворен.
– Артър, една година ми се струва много дълго време – промълвих, като повдигнах леко лицето си, така че дъхът ми да се стопли върху шията му.
Ръцете му се бяха стегнали около мен.
– Знам. На мен също ми се струва дълго, но трябва да направим нещата както трябва, за да не предизвикваме клюки.
– Просто толкова се страхувам от това какво ще направи баща ми. Той пие все повече и повече, а когато е пиян, е страшен. Баща ти дори каза, че е войнствен!
– Да, мила Емили, да – беше казал той успокояващо, галейки ме по косата. – Но щом сме сгодени, ти ще ми принадлежиш. Макар да е неприлично да го кажа, истината е, че моето семейство има повече социални връзки и е по-богато от твоето. Искам да знаеш, че това няма никакво значение за мен, но ще има значение за баща ти. Той не смее да обиди моето семейство, което означава, че щом сме сгодени, няма да смее да те обиди – или да ти навреди.
Разбира се, че Артър говореше истината – или говореше толкова истинно, колкото знаеше. Проблемът беше, че Артър не разбираше дълбочината на покварата на баща ми или силата на неговите желания.
Но аз не можех да го просветля с такава шокираща информация. Единственото, което можех да направя, беше да се уверя, че Артър Симптън желае да се ожени за мен възможно най-бързо.
Така че се бях отскубнала от прегръдката му, бях застанала с гръб към него, с лице в ръцете си, и тихо ридаех.
– Моята Емили! Скъпа моя! Какво има?
Обърнах се с лице към него, като се уверих, че движението ми е накарало разхлабения ми халат да се разтвори и да разкрие прозрачната нощница под него.
– Артър, ти си толкова добър и толкова мил, че не знам как да те накарам да разбереш.
– Просто ми кажи! Знаеш, че бяхме приятели, преди да станем нещо друго.
Бях отметнала косата си назад и избърсах бузите си, като през цялото време наблюдавах как честният му поглед сякаш не можеше да се въздържи да не трепне надолу, за да разгледа извивките на тялото ми.
– Осъзнавам, че родителите ти знаят кое е най-доброто, и искам да постъпя правилно. Просто толкова се страхувам. И, Артър, трябва да ти призная още една тайна.
– Можеш да ми признаеш всичко!
– Всеки миг, който прекарвам далеч от теб, е агония за мен. Не е редно да го признавам, но това е истината.
– Ела тук, Емили. Седни до мен. – Седнах близо до него и се облегнах на него. Той ме обгърна с ръката си. – Не е неуместно да признаеш чувствата си към мен. На практика сме сгодени. И аз вече признах, че прекарвам всеки миг в мисли за теб. Ще те успокоя ли, ако говоря с родителите си и ги помоля да се опитат да намерят повод да съкратят периода на ухажването ни?
– О, Артър, да! Това би успокоило нервите ми толкова много!
– Тогава считай, че това е направено. Ще се справим заедно и един ден скоро ще разбереш, че няма от какво повече да се страхуваш в живота, освен от това, че съпругът ти ще задоволява всяка твоя прищявка.
Облегнах глава на рамото му и усетих такова прекрасно чувство на благополучие, че предчувствието, което ме бе засенчило, изведнъж се вдигна и най-сетне, най-сетне отново ми стана топло.
Давам клетва, че не разкрасявам, нито пък фантазирам за това, което се случи след това. Докато седяхме там заедно, под закрилата на моята върба, луната се издигна достатъчно високо, за да изпрати сребърна, озаряваща светлина върху фонтана, придавайки на белия бик и неговата девойка неземен блясък. Статуите сякаш сияеха, сякаш лунната светлина им вдъхваше живот.
– Не е ли красиво? – Прошепнах благоговейно, чувствайки се сякаш съм в присъствието на божественото.
– Лунната светлина е прекрасна – каза той колебливо. – Но трябва да ти призная, че фонтанът ти е доста обезпокоителен.
Бях изненадана. Все още под влиянието на сияйната луна, аз повдигнах глава, за да мога да го погледна в очите.
– Обезпокоително? – Поклатих глава, без да разбирам. – Но това са Зевс и Европа – и това не е моят фонтан. Това беше фонтанът на майка ми. Баща ми ѝ го подари като сватбен подарък.
– Не искам да критикувам баща ти, но това ми се струва неподходящ подарък за млада съпруга. – Погледът на Артър се върна към огряната от луната чешма. – Емили, знам, че си невинна и че това е тема, която е по-добре да не обсъждаме, но не осъзнаваш ли, че Зевс изнасилва девойката Европа, след като под формата на бик я открадва?
Опитах се да погледна фонтана с неговите очи, но все пак единственото, което виждах, беше силата и величието на бика и младоликата красота на девойката. Тогава по някаква причина гласът ми изрече думи, които дотогава бях обмисляла само мълчаливо.
– Ами ако Европа е тръгнала със Зевс доброволно? Ами ако тя наистина го е обичала и той нея, и само онези, които не са искали те да бъдат заедно – не са искали да имат щастлив край – са наричали това изнасилване?
Артур се бе ухилил и покровителствено ме потупа по ръката. – Какъв сладък романтик си! Струва ми се, че твоята версия на мита ми харесва повече от развратната, която познавам.
– Развратна? Никога не съм го смятала за такъв. – Загледах се във фонтана – фонтана на майка ми, сега моя фонтан, и топлината, която Артър ме беше накарал да почувствам, започна да изстива.
– Разбира се, че не би. Ти не знаеш нищо за разврата, мила моя Емили.
Когато той отново ме потупа по рамото, трябваше да се принудя да не се отдръпна от снизходителното му докосване.
– Но като говорим за фонтани, градини и други подобни неща, ми напомня, че майка ми започна да контролира плановете за обширни градини на територията на Симптън Хаус. Тя сподели с мен, че ще се радва да получи твоя принос, особено като се има предвид, че един ден Симптън Хаус ще бъде твой дом.
Тогава почувствах стряскащо безпокойство, макар че в ретроспекция това беше глупаво от моя страна. В цялото си фантазиране и планиране на бъдещето и бягството си не се бях замислила, че може би ще се преместя от една позлатена клетка в друга.
– Значи, след като се оженим, ще живеем с родителите ти тук, в Чикаго? – Попитах.
– Разбира се! Къде другаде? Сигурен съм, че не бихме могли да живеем удобно в Уилър Хаус, не и с баща ти с такъв неприятен нрав.
– Не, не бих искала да живея тук – уверих го аз. – Предполагам, че си помислих, че можеш да обмислиш да се върнеш в Ню Йорк. Баща ти все още има бизнес интереси там, за които трябва да се грижи, нали?
– Наистина има, но съпрузите на сестрите ми са повече от компетентни в това отношение. Не, Емили, нямам желание да напускам Чикаго. Този град е сърцето ми. Той постоянно се променя. Тук винаги се случва нещо ново – винаги поредното вълнение, ново откритие, изгряващо със зората.
– Страхувам се, че не знам много за това. – Опитах се да не звуча толкова студено и горчиво, колкото се чувствах. – За мен Чикаго се е свил до Уилър Хаус.
– Няма нищо лошо в това да си невинна, Емили. Това само по себе си е интригуваща форма на вълнение и откритие.
Тогава той ме беше шокирал, като ме дръпна доста грубо в прегръдките си и ме целуна силно. Позволих му да ме целуне и да ме погали по гърба с дълга, гореща ръка, когато той се плъзна в разхлабения ми тоалет. Докосването му не ме беше отблъснало, но като си спомням, трябва да призная, макар и само тук, в мълчаливия си дневник, че се наслаждавах много повече на вниманието му, когато аз го инициирах. Спешността на устата му ми се стори неловка и почти натрапчива.
Бях първата, която прекъсна прегръдката, отдръпнах се от него и скромно затворих халата си.
Артър прочисти гърлото си и прокара трепереща ръка по лицето си, преди отново нежно да вземе ръката ми в своята. – Не исках да се възползвам от уединението ни и да притискам вниманието си неправомерно.
Омекотих гласа си и го погледнах срамежливо изпод миглите си.
– Страстта ти ме изненада, Артър.
– Разбира се, че те. В бъдеще ще проявявам повече грижа за невинността ти – увери ме той. – Не можеш да не знаеш обаче колко много красива и желана си. Особено по начина, по който си облечена.
Задъхах се и притиснах ръце към бузите си, макар че в прикриващия ме мрак той не можеше да види, че думите му не са ме накарали да се изчервя.
– Не исках да бъда неуместно облечена! Дори не се замислих за състоянието си на разсъбличане. Трябваше да отпратя прислужницата си, за да съм сигурна, че дори слугите няма да разберат, че те чакам.
– Не те обвинявам – изобщо не – увери ме той.
– Благодаря ти, Артър. Толкова си добър и любезен – казах аз, макар че думите почти заседнаха в гърлото ми. След това направих демонстрация на прозяване, прикривайки деликатно устата си с ръка.
– Забравям колко е късно. Сигурно си изморена. Трябва да тръгвам, още повече, че не би било добре да пресичам пътя на баща ти – или поне засега. Не забравяй, че от днес до понеделник всяка вечер ще минавам покрай градинската порта с надеждата да видя откъсната лилия.
– Артър, моля те, не ми се сърди, ако не мога да се изплъзна. Ще се опитам да направя всичко възможно, но трябва да съм в безопасност. Знаеш колко непредсказуем е станал баща ми.
– Не бих могъл да ти се разсърдя, мила моя Емили. Но ще се надявам. Ако изобщо е възможно, моля се да те видя преди понеделник вечер.
Кимнах и се съгласих сърдечно с него, и вървях ръка за ръка с него до ръба на върбовата завеса, където той ме целуна нежно и си тръгна, като си подсвиркваше и стъпваше леко, сякаш не му пукаше за нищо на света.
Когато се уверих, че си е тръгнал, оставих скриващата ме върба и тръгнах в успокояващите сенки на тъмната пътека към къщата. Никой не се помръдна, докато бързах към спалнята си. Там бутнах скрина пред вратата и извадих дневника си от скривалището му.
Сега, като препрочитам думите си, не вярвам, че постъпвам несправедливо към Артър или семейството му, като насърчавам иска му. Грижа се за него и ще бъда добра и послушна съпруга, но от днес до понеделник няма да откъсна лилия и да я сложа на градинската порта. Няма да изкушавам съдбата повече, отколкото вече трябва. Артър ще ми се обрече в понеделник вечерта, пред баща ми, семейството му и връстниците ни от обществото. Бащата няма да се опозори, като откаже такъв велик и славен съюз на семейства. След това трябва само да продължа да подтиквам Артър към прибързан брак и всичко ще бъде наред.
Баща ми и отвратителните му противоестествени желания са тези, които ме карат да чувствам студ. Когато се освободя от Баща си, ще бъда свободна да обичам и да живея отново.
Няма да си позволя да вярвам в нищо друго.

Назад към част 10                                                          Напред към част 12

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *