П.С.Каст, Кристин Каст – Проклятието на Неферет-новела 10,5 – Част 13

* * *

Баща ми настоя господин и госпожа Бърнам да споделят каретата ни до Университетския клуб, което ми даде така необходимата и неочаквана почивка. Госпожа Бърнам беше толкова развълнувана от виенското колело и триумфа на електрическото осветление, което само демонстрираше таланта на съпруга ѝ, че изобщо не ми се наложи да влизам в разговор с нея. Просто изглеждах така, сякаш имитирах изражението ѝ, докато тя слушаше внимателно съпруга си и баща ми, които бълнуваха за всяка дребна подробност от архитектурата на панаира.
Сега, когато вече не се разхождахме и нервите ми се успокоиха, ми беше по-лесно да контролирам ужасната кашлица, която ме бе връхлетяла така внезапно. Не ми се искаше да го призная, дори пред себе си, но се чувствах ужасно слаб и замаяна – а в тялото ми имаше топлина, която ставаше все по-неприятна. Смятах, че може би наистина съм болна, и обмислях дали няма да е разумно да попитам дали Артър може да ме придружи по-рано до вкъщи. Трябваше да изчакам, след като той заяви на баща ми своите благородни намерения, и баща ми приеме, но докато каретата стигнеше до Университетския клуб, ми беше трудно да удържам зрението си от размазване. Дори трептящите лампи в клуба предизвикаха огромна болка в слепоочията ми.
Сега, когато пиша това, ми се иска да бях разбрала предупредителните знаци, които ми даваха – кашлицата, треската, световъртежа… и най-вече отвращението ми към светлината.
Но откъде можех да знам? В началото на нощта бях толкова невинна по отношение на толкова много неща.
Скоро невинността ми щеше да бъде безвъзвратно разрушена.
Излязохме от каретите и със задоволство забелязах, че на никое от другите неомъжени момичета не беше позволено да придружи родителите си на вечерята. Завистливите им, осъдителни погледи поне нямаше да ме дразнят и не трябваше да ги понасям.
Цялата ни група пристигна в дългата редица от карети заедно и влязохме в богато украсеното фоайе на университетския клуб като един. С облекчение забелязах, че баща ми се беше присъединил към Артър и майка му. Бях виждала бащата на Артър само няколко пъти, и то преди шест-седем месеца, когато семейството за пръв път се беше преместило в имението си недалеч от Уилър Хаус, но бях шокирана да видя колко подпухнал и блед изглеждаше старецът. Той се подпираше силно на бастун и ходеше със забележимо куцане. Видях, когато Артър и майка му забелязаха баща ми и мен, и насочиха господин Симптън по нашия път.
Макар и подпухнал и болен, бащата на Артър имаше същите блестящи сини очи, както и очарователната си усмивка. След като поздрави баща ми и обърна и двамата към мен, той каза:
– Мис Уилър, за мен е удоволствие да ви видя отново. – Почувствах огромна топлина към стареца и осъзнах, че макар и Артър също да може да се превърне в дебел и с лошо здраве в напредването на възрастта, в него винаги ще остане искрица от младия мъж, за когото щех да се омъжа.
Направих реверанс и му върнах усмивката.
– Господин Симптън, много се радвам, че се чувствате достатъчно добре, за да присъствате на вечерята тази вечер.
– Млада дамо, самият мрачен жътвар не би могъл да ме накара да пропусна тази вечер – каза той, а очите му блестяха от споделената ни тайна.
– Жалко, че пропусна виенското колело, Симптън. Беше великолепно – просто великолепно! – Каза баща ми.
– Великолепно ужасяващо! – Възкликна мисис Симптън, като се потупваше с ръкавицата си.
Искаше ми се да се усмихна и може би да кажа нещо умно на госпожа Симптън за преодоляването на страховете ѝ, но ме хвана кашлица и се наложи да притисна кърпичката към устните си и да се опитам да контролирам дишането си. Когато кашлицата най-сетне се разнесе и ми позволи да дишам отново, баща ми и Симптънови ме изучаваха с различна степен на смущение и загриженост.
За щастие, загрижеността на госпожа Симптън се прояви преди смущението на баща ми.
– Емили, може би ще ме придружиш до дамския салон. Трябва да наплискам лицето си с вода и да събера нервите си преди вечерята, а докато го правя, ти би могла да си починеш на някое от канапетата.
– Благодаря ви, госпожо Симптън – казах с благодарност. – Мисля, че се пренапрегнах днес на панаира.
– Трябва да внимавате за здравето си, мис Уилър – каза любезно господин Симптън.
– Да, знам. Баща ми напоследък ми казва същото.
– Наистина! Наистина! Женската конструкция е крехко нещо – добави баща ми, кимайки мъдро с глава.
– О, не мога да не се съглася с вас, господин Уилър. Бъдете сигурен, че ще се погрижа за Емили. – Тогава тя се обърна към съпруга си. – Франклин, бъди любезен и се погрижи да седнем на същата маса като господин Уилър и Емили, за да ни е лесно да ви намерим, когато се присъединим към вас за вечеря.
– Разбира се, скъпа моя – каза г-н Симптън.
Артър не беше казал нито дума, но очите му се бяха спряли на моите и той ми намигна, когато баща ми не гледаше.
– Татко, ще се върна скоро – казах аз и с майката на Артър избягахме набързо.
След като се озовах в салона, госпожа Симптън ме отведе в един тих ъгъл. Тя притисна гърба на ръката си към челото ми.
– Знаех си, че ще си топла! Лицето ти е все така зачервено. Откога имаш тази кашлица?
– Само от сутринта – уверих я аз.
– Може би трябва да се прибереш с каретата и да си починеш. Артър може да избере друга вечер, за да говори с баща ти.
Паниката беше обърнала стомаха ми и аз я хванах за ръцете. – Не, моля те, не! Трябва да е тази вечер. Баща ми става все по-зле и по-зле. Госпожо Симптън, погледнете ме. Погледнете тази рокля.
Очите ѝ се стрелнаха надолу и после се върнаха към моите. – Да, скъпа. Забелязах я, когато те видях за първи път.
– Баща ми накара шивачката да преработи една от любимите рокли на майка ми в тази. Опитах се да го вразумя и да му кажа, че стилът и кройката са напълно неподходящи, но той не ме послуша. Госпожо Симптън, съжалявам баща си и знам, че той скърби за майка ми дори повече от мен, но скръбта му го променя. Той трябва да контролира всичко, свързано с мен.
– Да, Артър ми каза, че няма да ви позволи дори да работите като доброволец.
– Госпожо Симптън, баща ми изобщо не ми позволява да излизам от къщи, освен ако той не е с мен. А характерът му е станал толкова страшен, толкова агресивен. Не знам колко още ще мога да го понасям! – Раменете ми бяха натежали, а тялото ми трепереше, когато ме обхвана поредната кашлица.
– Ето, ето. Виждам, че всичко това се отразява много тежко на здравето ви. Имате право. Намеренията на Артър трябва да бъдат оповестени тази вечер, и то скоро тази вечер. След това сам ще те придружи до дома ти, за да можеш да си починеш и да се възстановиш.
– О, благодаря ви, госпожо Симптън! Не можете да знаете какво означава това за мен – бях се просълзила.
– Избърши очите си, Емили. Можеш да ми покажеш колко много означава това за теб, като ми обещаеш, че ще бъдеш добра и вярна съпруга на сина ми.
– Обещавам с цялото си сърце! – Бях дала обещанието си сериозно. Нямаше как да знам, че останалата част от нощта ще промени всичко.

* * *

Г-н Симптън беше изпълнил молбата на съпругата си. Двамата с Артър бяха седнали на същата маса като мен и баща ми, както и като г-н и г-жа Бърнам и г-н и г-жа Райърсън.
Баща ми светкавично ми бутна кристална флейта, пълна с шампанско с цвят на руж, с думите:
– Пий това. Мехурчетата могат да помогнат на отвратителния ти хрип! – Отпих, сгънах ленената салфетка в скута си и тайно наблюдавах как майката на Артър му шепне.
Лицето на Артър беше пребледняло, очевидно от нерви, но той кимна плътно. Обърна се към баща си и аз по-скоро видях, отколкото чух да казва:
– Време е. – Бавно, мъчително, баща му се изправи, вдигна собствената си флейта за шампанско и със сребърен нож почука по кристала, като накара тълпата да замлъкне.
– Добри дами и господа – каза той. – Трябва да започна с поздрав към господин Бърнам и да ви помоля да се присъедините към мен и да вдигнете поздравителен тост за неговия гений, който беше движещата сила на Световното Колумбово изложение.
– За г-н Бърнам! – Изрева залата.
– Щастлив съм да ви съобщя, че тази вечер поздравленията все още не са приключили. Но се прекланям пред сина си Артър, тъй като той трябва да ни поведе в следващия тост и има моята благословия за това.
Усетих как ускореният ми сърдечен ритъм заби в гърдите ми, когато Артър, висок, красив и с мрачно лице, се изправи. Той обиколи масата ни, докато стигна до баща ми. Първо се поклони на него, а после протегна ръка към мен. Въпреки че моята трепереше ужасно, аз почерпих сили от него и застанах до него.
– Какво е… – започна да се хили баща ми, но Артър го прекъсна.
– Барет Уилър, публично, официално и с благословията на моето семейство заявявам най-дълбоките си чувства към вашата дъщеря, Емили, и ви моля за разрешение да я ухажвам с ясната и почтена цел да се оженим. – Гласът на Артър беше дълбок и не помръдваше нито за миг. Той се носеше из цялата богата трапезария.
В този момент наистина мога да кажа, че го обичах напълно и изцяло.
– О, добре си се справил, Симптън! Наистина поздравления! – Това беше господин Бърнам, а не баща ми, който се изправи. – За Емили и Артър! – Стаята повтори тоста му, а след това последва изблик на радостни възгласи и благопожелания. Докато госпожа Райърсън и госпожа Бърнам ми даваха нежни целувки и се преструваха пред Артър и мен, видях как бащата на Артър куцука към баща ми. Затаих дъх. Въпреки че изражението на баща ми беше мрачно, двамата си стиснаха ръцете.
– Свършено е. – Артър също беше наблюдавал и ми прошепна думите, докато се навеждаше и целуваше ръката ми.
Не знам дали от облекчение, или от болестта, но точно тогава припаднах.
Когато сетивата ми се възвърнаха, около мен настана стълпотворение. Баща ми викаше лекар. Артър ме беше вдигнал и ме носеше от стаята в седящата част пред голямата зала. Госпожа Симптън се опитваше да успокои баща ми и Артър, че просто съм била превъзбудена и не съм се чувствала добре през целия ден.
– И роклята на бедничката е прекалено тясна – беше казала тя, докато Артър ме поставяше внимателно на едно канапе.
Опитах се да успокоя Артър и да се съглася с майка му, но не можех да говоря през обхваналата ме кашлица. След това разбрах, че над мен се е навел сивобрад мъж, който мереше пулса ми и преслушваше гърдите ми със стетоскоп.
– Определено не е добре. Треска… ускорен пулс… кашлица. Но в светлината на събитията от вечерта бих казал, че всичко, с изключение на кашлицата, може да се отдаде на женска истерия. Предписвам тиха почивка и може би една-две горещи напитки.
– Значи тя ще се оправи? – Артър беше хванал ръката ми.
Успях да му се усмихна и да отговоря за себе си.
– Съвсем добре съм. Обещавам. Всичко, от което се нуждая, е почивка.
– Тя трябва да се прибере у дома и да си легне – каза баща ми. – Ще извикам каретата и…
– О, татко, не! – Принудих се да му се усмихна и да седна. – Не бих се успокоила изобщо, ако знам, че аз съм причината, която те е лишила от тази специална вечеря, която така очакваше с нетърпение.
– Господин Уилър, моля да ми позволите честта да придружа дъщеря ви до дома. – Г-н Симптън ме изненада, като заговори.
– Разбирам какво бреме е за семейството, когато един от членовете му не е добре, тъй като от месеци не се чувствам напълно на себе си. Тази вечер съм съгласен с малката Емили – почивката ще ни се отрази добре и на двамата, а това не бива да пречи на празника на останалите. Господин Уилър, Артър, моля, останете. Яжте, пийте и се веселете за Емили и за мен.
Бях прикрила усмивката си с кашлица. Господин Симптън два пъти за една нощ беше поставил баща ми в положение, в което щеше да изглежда смешно, ако му откаже. Ако не се чувствах толкова ужасно зле, щеше да ми се иска да танцувам от радост.
– Е, наистина. Ще ти позволя да заведеш у дома моята Емили. – Гласът на бащата беше груб, граничещ с неприличен, но всички около нас се държаха така, сякаш не забелязват.
Всички, с изключение на Артър. Той беше хванал ръката ми и срещна тъмния поглед на баща ми, казвайки:
– Сега нашата Емили, господин Уилър.
Именно Артър, а не баща ми, ми беше помогнал да се кача в каретата на Симптън, и Артър беше целунал ръката ми и ми пожела лека нощ, като каза, че ще ме потърси на следващия следобед.
Баща ми стоеше сам и гледаше с блясък, докато прекрасната, добре тапицирана карета се отдалечаваше с г-н Симптън и мен, усмихната и махаща.
Струваше ми се, че съм принцеса, която най-накрая е намерила своя принц.

Назад към част 12                                                      Напред към част 14

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *