П.С.Каст, Кристин Каст – Проклятието на Неферет-новела 10,5 – Част 3

15 април 1893 г.

Дневник на Емили Уийлър

Трябваше да пиша в дневника си досега, но месеците от последния ми запис бяха толкова объркващи – толкова трудни – че не бях на себе си. По детски си мислех, че като не пиша, като не записвам събитията, които се развиха, мога да създам впечатление, че те не са се случили – няма да продължат да се случват.
Толкова много грешах.
Всичко се е променило и аз трябва да използвам този дневник като доказателство. Дори и да губя разсъдъка си, той ще покаже разплитането на лудостта ми, както първоначално се надявах, ще даде път за моето лечение. А ако, както започвам да подозирам, не съм луда, записът на тези събития трябва да бъде направен и може по някакъв начин да ми помогне, ако трябва да избера ново бъдеще.

Позволете ми да започна отначало.

След онази студена януарска нощ, когато баща ми се върна у дома пиян, никога повече не го чаках. Опитах се да не мисля много за това – опитах се да не си спомням дъха му, горещото, тежко усещане на ръката му и нещата, които беше казал.
Вместо това, когато той тръгваше на късни вечерни срещи, му пожелах приятна лека вечер и казах, че непременно ще се погрижа Карсън да го посети, когато се върне.
Отначало това спря изгарящите му погледи. Бях толкова заета с управлението на „Уилър Хаус“, че с изключение на съвместните ни вечери, виждах баща си много рядко.
Но през последните месеци вечерите се бяха променили. По-скоро вечерите не се бяха променили – промени се количеството вино, изпито от баща ми. Колкото повече пиеше баща ми, толкова по-често очите му се впиваха в мен, когато ми пожелаваше лека нощ.
Започнах внимателно да разреждам виното му. Той все още не е забелязал.
И тогава хвърлих цялото си внимание в поемането на пълната отговорност за управлението на Уилър Хаус. Да, разбира се, Мери и Карсън ми помагаха… съветваха ме. Готвачът съставяше списъци с хранителни продукти, но аз одобрявах менютата. Както Мери беше коментирала веднъж, сякаш духът на майка ми ме беше завладял и аз вече не бях момиче.
Опитах се да си внуша, че това е нещо хубаво – прекрасен комплимент. Истината тогава беше такава, каквато е и днес – мисля, че изпълних дълга си и продължавам да го изпълнявам, но не съм сигурна, че това изобщо е хубаво нещо.
Не просто работата като лейди на Уилър Хаус ме е променила толкова много. Това е начинът, по който хората започнаха да се променят в отношението си към мен. Да, отначало бях смазана от обема на задълженията на майка ми. Нямах представа, че тя не само ръководи домакинството, инструктира прислугата, следи за всеки детайл от рутинната работа на баща ми, надзирава ме и два пъти седмично е доброволец в Общия женски клуб на Федерацията, като помага за изхранването и грижата за бездомните жени и деца в Чикаго. Майка ми беше мъртва от пет месеца и през това време аз се бях посветила изцяло на това да бъда госпожата на Уилър Хаус. Затова, когато Евелин Фийлд и Камил ми се обадиха една ранна сутрин в началото на миналия месец, за да ме попитат дали не искам да се присъединя към тях, за да караме велосипеди до брега и да си направим пикник, с основание бях обзета от радостта, която свободата на момента ми предоставяше, особено като си мислех, че баща ми вече е заминал за банката.
– О, да! – бях казала щастливо, като оставих химикалката си и отместих настрани списъка с хранителни стоки, който бях прегледала. Спомням си колко щастливи бяха Евелин и Камил, когато казах „да“. И трите се разсмяхме спонтанно.
– Емили, толкова, толкова се радвам, че ще дойдеш с нас. – Беше ме прегърнала Камил. – И изглеждаш толкова добре – съвсем не си бледа и слаба.
– Не, изобщо не си бледа! – Съгласи се Евелин. – Ти си красива както винаги.
– Благодаря ти, Евелин. Толкова много ми липсваха всички. – Бях се поколебала, изпитвайки нужда да споделя доверието си с някого, който не беше слуга – или баща ми. – Трудно ми е, откакто майка ми я няма. Наистина е трудно. – Камил беше сдъвкала устните си. Евелин изглеждаше така, сякаш е на ръба на сълзите. Бързо избърсах бузите си с обратната страна на ръката си и отново намерих усмивката си. – Но сега, когато и двете сте тук, се чувствам много по-леко, отколкото съм се чувствала в продължение на седмици и седмици.
– Точно това възнамерявахме. Майка се опита да ми каже, че си твърде заета, за да се занимаваш с каране на колело, но аз се зарекох да не я слушам и все пак те повиках – беше казала Камил.
– Майка ти винаги е прекалено сериозна – каза Евелин и извъртя очи към небето. – Всички знаем това.
– Не вярвам някога да е била млада – беше казала Камил, като ни накара да се захилим.
Все още се кикотех, докато бързах да изляза от салона, решена да се втурна нагоре по стълбите и да се преоблека възможно най-бързо в костюма си за каране, когато се сблъсках направо с баща си.
Дъхът ми беше изтръпнал с уф, а очите ми се насълзиха.
– Емили, защо изобщо бягаш от салона по такъв нецивилизован начин? – Баща ми изглеждаше като буреносен облак.
– Е-извинете ме, отче – бях заекнала. – Камил Елкот и Евелин Фийлд ме извикаха и ме помолиха да отида с тях на обяд до езерото. Бързах да се преоблека.
– Карането на колело е отлично за сърцето. То създава силна мускулатура, макар че не одобрявам младежите да карат велосипеди заедно без надзора на възрастни.
Не бях забелязала високата жена, която стоеше от другата страна на фоайето срещу баща ми, докато тя не заговори. Беше ме изненадала и аз стоях безмълвна, загледана в нея. В тъмносинята си рокля и шапката с пауново перо тя представляваше внушителна фигура, макар че не я познах, и исках да кажа, че не одобрявам старите жени, които носят шапки с диви пера, но, разбира се, си замълчах.
– Емили, не си ли спомняш госпожа Армор? Тя е председателка на Общата федерация на женските клубове – подкани ме баща ми.
– О, да. Госпожо Армор, извинявам се, че не ви познах. – Бях разпознала името ѝ, сега, когато баща ми го беше изрекъл, но не можех да си спомня самата жена. – И – и също така се извинявам, че бързах да изляза – бях продължила набързо. – Не исках да бъда нелюбезна – обърнах се и направих жест, който обхвана Евелин и Камил, които седяха в салона и наблюдаваха с явно любопитство – но както виждате, моите приятели ме чакат. Татко, ще звънна на Мери да донесе чай, ако ще забавлявате госпожа Армор в кабинета си.
– Грешите, мис Уилър. Искам да посетя вас, а не баща ви.
Бях се объркала и мисля, че зяпнах доста глупаво към старата жена.
Баща ми не беше объркан по същия начин.
– Емили, госпожа Армор те потърси, за да говори с теб за наследственото ти място в ГФЖК. Това беше страстта на майка ти. Очаквам да бъде и твоя страст.
Объркването ми се разсея, когато разбрах защо името Армор ми беше познато. Филип Армор беше един от най-богатите хора в Чикаго и държеше голяма част от парите си в банката на баща ми. Обърнах се към госпожа Армор и се накарах да се усмихна, като нагласих гласа си да бъде мек и успокояващ, точно както звучеше майка ми.
– За мен ще бъде чест да наследя мястото на майка в ГФЖК. Може би можем да определим дата, на която да дойда в Market Hall и да се срещна с вас за…
Изведнъж голямата ръка на баща ми обгърна лакътя ми, стискайки го, докато заповядваше:
– Сега ще се срещнеш с госпожа Армор, Емили. – В сравнение с моята нежност баща ми беше като бойно поле. Чух как Евелин и Камил се стъписаха от неговата сила.
После Камил беше до мен и каза:
– Лесно можем да се обадим отново, Емили. Моля те, работата на майка ти е много по-важна от нашата глупава разходка с колело.
– Да, наистина – беше добавила Евелин, докато приятелките ми се придвижваха забързано към вратата. – Ще се обадим отново.
Звукът от затварянето на вратата зад тях ми се стори като запечатване на гробница.
– А, добре, така е по-добре. Стига с тези глупости – каза баща ми, докато разхлабваше лакътя ми.
– Госпожо Армор, моля, присъединете се към мен в салона и аз ще позвъня на Мери за чай – казах аз.
– Добре. Продължавай да се занимаваш с делата си, Емили. Ще се видим на вечеря. Добро момиче – добро момиче – каза баща ми грубо. Той се поклони на госпожа Армор и ни остави сами във фоайето.
– Мога да кажа, че сте млада жена с отличен характер – каза госпожа Армор, докато я водех дървено в салона на майка ми. – Сигурна съм, че ще се разбираме добре, както се разбирахме с майка ти.
Кимнах и се съгласих. Оставих старата жена да говори още и още за важността на това заможните жени да бъдат обединени в своята отдаденост да подобряват обществото чрез доброволческа служба.
През следващите седмици осъзнах колко иронично е било, че госпожа Армор, която безкрайно е изнасяла лекции за важността на единството на жените, се е превърнала в един от основните инструменти за изолирането ми от другите жени на моята възраст. Виждате ли, Евелин и Камил не се обадиха отново, за да поискат да карам колело с тях. Евелин изобщо не ми се е обаждала от онази сутрин. Камил, ами, Камил беше различна. Щеше да е нужно повече, за да я загубя като приятелка, много повече.

Назад към част 2                                                            Напред към част 4

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *