* * *
Март премина в април – зимният студ беше смекчен от пролетта, която дойде с леки, съживяващи дъждове. Животът ми се подреди в един сковаващ ритъм. Аз се занимавам с домакинството. Работя като доброволец в мизерната Пазарна зала, храня бедните, докато кимам и се съгласявам с възрастните жени, които ме заобикалят, когато ми разказват как, тъй като скоро светлината на прожекторите на света ще бъде насочена към нас и Световното изложение, трябва да използваме всеки наш ресурс, за да променим и оформим Чикаго от варварско сборище в модерен град. Вечерям с баща си. Гледам и се уча.
Научих се да не прекъсвам баща си. Той обичаше да говори, докато вечеряхме. Говореше, а не говорехме. С баща ми не говорехме. Той говореше, а аз слушах. Исках да повярвам, че заемането на мястото на майка ми в домакинството и по време на вечерята е почитане на паметта ѝ, и в началото наистина го вярвах. Но скоро започнах да разбирам, че не правя нищо друго, освен да предоставям съда, в който баща ми изливаше стъкленото си мнение за света. Вечерните ни вечери бяха сцена за неговия моноспектакъл на гняв и презрение.
Продължавам тайно да разреждам виното на баща ми. В трезво състояние той беше рязък, властен и груб. В пияно състояние беше ужасяващ. Не ме биеше – никога не ме е биел – макар че почти ми се искаше да го направи. Най-малкото това щеше да е сигурен и външен признак за неговото насилие. Вместо това баща ми ме изгаряше с очите си. Започнах да се отвращавам от горещия му, пронизващ поглед.
Но как може да е така? И, по-добре да се запитам, защо? Защо започнах да се отвращавам от един обикновен поглед? Отговорът, надявам се – моля се, ще се разкрие тук, на страниците на този дневник.
* * *
Камил ме посещаваше, макар и все по-рядко. Проблемът не беше в това, че приятелството ни беше приключило. Съвсем не! Ние с нея все още бяхме близки като сестри, когато бяхме заедно. Проблемът беше, че все по-рядко можехме да бъдем заедно. Госпожа Армор и баща ми решиха, че трябва да продължа работата на майка си. Така че три дни в седмицата черпех супа на мизерно гладуващите и раздавах дрехи на вонящите бездомници. Оставаха само два дни от петте, когато баща ми работеше, за да се виждаме с Камил. И да избягам, въпреки че ми ставаше все по-ясно, че бягството е невъзможно.
Опитах се да избягам от Уилър Хаус и да се обадя на Камил, както преди смъртта на майка ми. Опитах се да го направя четири пъти, но баща ми всеки път ми пречеше. Първия път, когато приключих с домашните си задължения, баща ми ме беше видял, докато бързах да се отдалеча, възседнала занемарения си велосипед. Той не излезе на улицата, за да ме извика обратно. Не, изпрати Карсън след мен. Бедният, застаряващ камериер се беше изчервил като зряла ябълка, докато тичаше по Южното Прерийно авеню, за да ме настигне.
– Велосипедът не е дамско поведение! – Развика се баща ми, когато неохотно последвах Карсън до вкъщи.
– Но майка никога не е имала нищо против да карам колело. Тя дори ми позволи да се присъединя към велосипедния клуб „Хермес“ заедно с Камил и останалите момичета! – Протестирах.
– Майка ти е мъртва и ти вече не си едно от останалите момичета. – Очите на баща ми бяха пропътували от погледа ми надолу по тялото ми, разглеждайки скромния ми велосипеден екип и черните ми, неукрасени равни кожени обувки. – Това, което носиш, е неприлично.
– Татко, всички момичета носят велосипедни екипи.
Очите му продължиха да ме гледат, изгаряйки ме от кръста надолу. Трябваше да стисна ръцете си отстрани, за да не се прикрия.
– Виждам формата на тялото ти – краката ти. – Гласът му звучеше странно, задъхано.
Стомахът ми се сви.
– Няма да ги нося повече – чух се да казвам.
– Бъди сигурна, че няма да го направиш. Не е редно – изобщо не е редно. – Горещият му поглед най-сетне ме напусна. Той нахлупи здраво шапката на главата си и ми се поклони саркастично. – Ще се видим на вечерята, където ще се държиш и ще бъдеш облечена по модата на цивилизована дама, достойна за положението си на господарка на моя дом. Разбираш ли ме?
– Да, татко.
– Карсън!
– Да, господине! – Бедният му камериер, който нервно се носеше в ъгъла на фоайето, бе скочил от силния тон на баща ми и се заизкачва към него, напомняйки ми за голям стар бръмбар.
– Погрижи се мис Уилър да си остане днес у дома, където и е мястото. И се отърви от този адски велосипед!
– Много добре, сър. Ще направя каквото ми кажете… Старият нещастник се изхили и се поклони, докато баща ми се измъкваше от къщата.
Насаме с него, очите на Карсън се стрелнаха от моите към гоблена на стената зад нас, после към полилея, после към пода – навсякъде, където не срещна наистина моя поглед.
– Моля, госпожо. Знаете, че не мога да ви оставя да тръгнете.
– Да. Знам. – Прехапах устните си и добавих колебливо: – Карсън, можеш ли, може би, да преместиш велосипеда ми от пристройката в градинската барака в задната част на двора, вместо да се отървеш от него? Баща ми никога не ходи там – няма да разбере. Сигурна съм, че скоро ще бъде по-разумен и ще ми позволи да се върна в клуба си.
– Бих искал, госпожо, бих искал. Но не мога да не се подчиня на господин Уилър. Никога.
Обърнах се на пети и затръшнах вратата на салона, който беше станал мой. Всъщност не се бях ядосала на Карсън, нито пък го обвинявах. Твърде добре разбирах какво е да си марионетка на баща ми.
Същата вечер се облякох внимателно за вечеря в най-скромната си рокля. Баща ми почти не ме погледна, докато говореше безкрайно за банката, несигурното състояние на финансите в града и предстоящото Световно изложение. Аз рядко говорех. Кимах скромно и издавах приятни звуци, когато той правеше паузи. Той изпиваше чаша след чаша от тайно разрежданото вино и изяждаше цял бут младо агнешко.
Едва когато се изправи и ми пожела лека нощ, погледът му се задържа върху моя. Виждах, че въпреки отслабеното вино, той беше изпил достатъчно от него, за да зачерви бузите си.
– Лека нощ, отче – казах бързо.
Погледът му се пренесе от очите към устните ми. Сплесках ги, като ми се искаше да са по-малко пълни, по-малко розови.
След това погледът му премина от устните ми към високия корсаж на роклята ми. После, съвсем внезапно, той отново срещна очите ми.
– Кажи на Кук да готви агнешко по-често. И я помоли следващия път да се увери, че е толкова младо, колкото беше тази вечер. Открих, че имам вкус към него – каза той.
– Да, отче. – Запазих гласа си тих и спокоен. – Лека нощ – повторих.
– Знаеш, че имаш очите на майка си.
Стомахът ми се сви.
– Да, знам. Лека нощ, татко – казах за трети път.
Накрая, без да каже нито дума повече, той излезе от стаята.
Отидох в спалнята си и седнах на седалката до прозореца, с грижливо сгънатите си велосипедни екипи в скута си. Наблюдавах как луната изгрява и започва да си проправя път по небето, а когато нощта беше най-тъмна, внимателно, тихо, слязох по стълбите и излязох през задната врата, която водеше към пътеката, която се вливаше в изисканите ни градини. Докато минавах покрай големия фонтан с бика, се преструвах, че съм просто още една от сенките, които го заобикаляха – не живо същество… не момиче, което може да бъде открито.
Бях намерила пътя към бараката и открих една лопата. Зад навеса, на края на имота ни, отидох до купчината гниещ боклук, който работниците използваха за тор. Без да обръщам внимание на миризмата, започнах да копая на дълбоко, докато не се уверих, че ще бъдат скрити на сигурно място – и зарових екипите си.
Върнах лопатата и си измих ръцете в бъчвата за дъждовна вода. След това отидох на каменната си пейка под върбата. Седях в тъмната ѝ, успокояваща завеса, докато стомахът ми не спря да се вълнува и не бях напълно сигурна, че няма да повърна. После поседях още малко, за да се успокоя от сенките и тъмнината на нощта.
Назад към част 3 Напред към част 5