П.С.Каст Кристин Каст-Училище за вампири-Изкупена-книга 12-част 45

Зоуи

Калона беше мъртъв! Беше невероятно, но неоспоримо. Стоях до Танатос и държах духовната свещ, когато той умря – усмихваше се и казваше, че не е нарушил клетвата си.
Репхайм изгуби ума си. Беше се навел над тялото на баща си и ридаеше толкова силно, че сякаш щеше да разтърси тялото му. Стиви Рей беше зад мен, все още в северното положение на земята, но усещах безпокойството ѝ. Тя щеше да прекъсне кръга и да отиде при Репхайм. Не можех да я виня. Тъкмо се канех да духна духовната си свещ и да затворя кръга, когато Танатос протегна ръка, сякаш я предлагаше на Калона, сякаш той щеше да се протегне и да я вземе. И си спомних какво беше казала Танатос, когато ми каза да хвърля кръга: Зоуи, приготви кръга си. Ще имам нужда от заетата му сила…
Танатос знаеше, че Калона умира. Тя се нуждае от кръга за него!
– Стиви Рей, трябва да останеш там – казах аз, като погледнах през рамо към най-добрата си приятелка, която беше изцъклила очи. – Не можем да затворим кръга. Танатос се нуждае от него, а това означава, че и Калона се нуждае от него.
– Но той е мъртъв! – Разплака се Стиви Рей. – А Репхайм се нуждае от мен сега.
– Стиви Рей, Танатос е смъртта. Точно както ти си Земята – казах аз. – Тя ни помоли да хвърлим този кръг. Доверете и се, че ще ни съобщи кога можем да го затворим.
Свещта на Стиви Рей трепереше от надигащите се рамене, но тя кимна и не прекъсна кръга.
Насочих вниманието си обратно към Танатос. Изглеждаше сякаш е застинала с протегнатата си ръка. Изражението ѝ се променяше, сякаш водеше психически разговор с някого, но нищо друго не се промени в нея.
– Знаеш ли какво се случва? – Попита ме детектив Маркс. Той изглеждаше блед и тъжен, а и беше покрит с кръвта на Калона.
Не знаех със сигурност, но рискувах и заговорих от сърце. – Танатос помага на душата на Калона. Помниш ли, като пред Майо.
Маркс примижа и снижи гласа си до шепот.
– Не виждам никакви светещи светлини.
– Това бяха човешки души. Без значение какво се е случило днес, Калона е безсмъртен от векове и векове. Душата му сигурно изглежда доста по-различно.
Но аз грешах. Танатос изведнъж се размърда и изхвърли ръката си нагоре, сякаш запращаше фризби в пространството, и светещо сребърно кълбо – много подобно на онова, което беше събрала пред Майо – се изстреля в гръмотевичните облаци на предсмъртното небе.
– Танатос сигурно е била права. Ние повече си приличаме, отколкото се различаваме – каза Маркс.
– О, богиньо! Погледни там горе! – Сочеше нагоре Шейлин.
Всички погледнахме и небето над река Арканзас се развълнува и разтвори. Калона стоеше на кръгло пространство от червена пръст на място, което помнех много добре.
– Това е входът към другия свят и висящото дърво!
Старк каза от позицията си точно извън нашия кръг.
– И Свещената горичка на Никс – добавих аз. Погледът ми срещна неговия и споделихме една усмивка. Познавахме мястото добре. Старк почти беше умрял там, за да мога аз да живея.
– Сине, отвърни очи от черупката, която беше баща ти, и виж в какво наистина се е превърнал – каза Танатос и сложи ръка на рамото на Репхайм.
Той вдигна поглед навреме, за да види как Никс излиза от горичката си и се приближава до Калона. Един крилат безсмъртен вървеше до нея. Изглеждаше почти точно като Калона, само че крилата му бяха златни и изглеждаше по-малък, по-деликатно направен.
– Това трябва да е Еребус – каза Деймиън.
Тогава Калона падна на колене и сведе глава, а ние бяхме твърде запленени от разигралата се сцена, за да говорим.
– Никс, коленича пред теб и те моля за прошка. Гласът на Калона се носеше лесно между царствата. Дори можех да чуя колко уязвимо и несигурно звучеше той.
– Наистина ли я искаш, или просто се страхуваш, че можеш да бъдеш принуден вечно да скиташ в царството на смъртните? – Попита Еребус. Той не звучеше омразно. Звучеше любопитно. Но усетих как ханша ми започва да се надига. Защо той изведнъж заговори от името на Никс?
Главата на Калона остана наведена, сякаш не можеше да понесе да погледне богинята, но той заговори отново, този път с по-голяма увереност.
– Богиньо, тук съм само за да поискам прошка от теб и напълно приемам каквито и последствия да има за грешките, които допуснах.
Когато Еребус отвори уста, за да каже още нещо, Репхайм скочи на крака и изкрещя:
– Остави го на мира! Той дори не говори с теб!
Изглежда, Калона не го чуваше. Но Еребус беше замълчал.
– Точно така! – Каза с леко хълцане Стиви Рей. – Остави таткото на Репхайм на мира. Той иска прошка от Никс, а не от теб.
Затаих дъх, когато красивите, любящи очи на Никс се обърнаха от Калона към нас. Тя пристъпи напред. Видях как Калона потрепери, когато паяжинените ѝ одежди докоснаха ръката му. Тя вдигна ръка и помириса небето пред себе си и изведнъж те вече не бяха далеч във въздуха. Бяха точно пред нас!
– Весело посрещане, възлюбени – каза богинята.
Отговорът ни „Весела среща“ се понесе около кръга, който сега светеше с такава сила, че беше трудно да се гледа.
Никс се приближи до Танатос, която и се поклони дълбоко. – Не е нужно да има такива формалности между нас – каза Никс на своята върховна жрица, като я повдигна с леко докосване на ръката си. – Ние се познаваме твърде отдавна за това.
– Благодаря ти, моя богиньо – каза Танатос.
– Справяш се добре тук, дъще – каза и Никс. – Заклинанието е трудно, но намеренията ти са чисти.
– Ще направя всичко възможно, за да го задържа твърдо – каза Танатос.
Никс се усмихна.
– Не очаквам нищо по-малко от моята жрица на смъртта. – После се обърна към Репхайм, който стоеше, ридаейки, до тялото на Калона. Той се взираше в баща си – по-точно в духовната версия на баща си, който все още беше коленичил. Изглежда дори не видя Никс, която се протегна през тялото на Калона, за да докосне рамото му и нежно каза:
– Скръбта ти да бъде успокоена, сине мой.
Репхайм се стресна от докосването ѝ и вниманието му се насочи към богинята. С широко отворени очи той каза:
– Благодаря ти. – И риданията му се забавиха, а после спряха, докато той се взираше в Никс.
А после тя се обърна към мен. Днес косата ѝ беше толкова светла, че беше почти бяла, като пълна луна, а очите ѝ бяха лавандулови. Беше трудно да я гледаш право в очите за дълго. Имаше нещо неразбираемо в красотата ѝ.
– Зоуи Редбърд, от всички смъртни тук Калона ти е причинил най-много болка. Той те е лъгал, съблазнявал и се е опитвал да те убие. От злоба, гняв и ревност той е убил скъпи за теб хора. Във вас се крие искрата на девойката, създадена от древните Мъдри жени и вдъхната за живот от Великата Земна Майка, за да го държи в плен за престъпленията, които е извършил срещу вашите народи. Признаваш ли всичко това, Зоуи?
Преглътнах трудно.
– Да, признавам.
– Тогава говори от душата си и ми кажи истински, Зоуи Редбърд, трябва ли да простя на Калона?
Въпросът ѝ ме накара да замълча зашеметена. Аз ли? От мен се очаква да го осъдя?
Докато се борех с отговора, усетих как ръката на баба се плъзна в моята.
– Помисли мъдро и говори само истината, у-ве-ци-а-ге-я.
Погледнах към Калона. Никс беше права. Той беше направил ужасни неща – не само на мен, но и на хората, които обичах, и на народа на чероките. Беше създал цяла порода чудовища, Гарваните-демони, които векове наред тероризираха старите и болните хора. Погледът ми премина от него към Репхайм. Някога той беше едно от тези чудовища, но любовта го беше спасила. Никс му беше простила, дори когато Репхайм едва намираше начин да прости на себе си.
И аз знаех правилния отговор на въпроса на моята богиня.
– Богиньо, вярвам, че ти вече си простила на Калона. Ти просто искаш той да бъде достоен за твоята прошка.
– А той такъв ли е, млада жрице? Достоен ли е? Можеш ли да му простиш?
Стиснах ръката на баба.
– Да, и да. – Казах уверено. – Той е заслужил втория си шанс.

Назад към част 44                                                     Напред към част 46

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *