П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 16

Зоуи

– Мен? Зи! Това няма никакъв смисъл – каза Старк.
– Знам, знам. Съжалявам. Просто някак си ми се стори, че полудявам, когато го направих, защото ти спеше, а аз го направих само защото беше тогава, когато ти имаше проблеми със съня, и всъщност беше предимно случайност, затова не ти казах нищо, а сега ми се струва, че може да съм си измислила всичко – завърших набързо.
– Зоуи, аз мога да осещам емоциите ти. Това е много по-лошо, отколкото да ме гледаш през камъка, докато спя. Освен това си права. Сънят ми беше наистина разклатен. Не те обвинявам, че си ме проверила с камъка. Просто ми кажи какво си видяла.
– Видях сянка над теб. Спомням си, че си помислих, че прилича на призрак на Воин. Ти отвори ръката си и се появи Мечът на пазителя. После човекът с призрачната сянка го грабна и той се превърна в копие. Мисля, че то беше кърваво. Това ме изплаши, затова извиках духа и прогоних нещото. Тогава ти се събуди и ние…- Лицето ми беше горещо.- Ами, правихме любов и аз забравих за това.
– Зи, обичам да си мисля, че съм добър в леглото и всичко останало, но дори и да е така, как, по дяволите, можеш да забравиш, че си видял призрачен човек с копие, надвесен над мен?
– Сериозно, Старк. Веднага след това влязохме в това, което Стиви Рей нарече една гореща бъркотия от булдозери тук, в Къщата на нощта. Бях заета.- Скръстих ръце и го погледнах.- Чакай, не съм забравила напълно за това. Казах на Ленобия за човека със сенките.
– Чудесно, значи професорът знае, но аз не знаех.
– Сега вече знаеш.
– Е, какво каза Ленобия за това?
– В общи линии тя ми каза да си държа очите отворени тук, в реалния свят, а не да зяпам през камъка, което и правех до снощи, когато видях Хийт – казах аз.
– Погледни ме отново през него.
– Сега?
– Сега.
– Добре.- Вдигнах камъка, поех си дълбоко дъх и го погледнах през него.
– Добре? Как изглеждам?
– Мърморещ.
– И?
– Досаден.
– Нищо друго?
– Може би малко симпатичен. Но само може би.- Върнах камъка под ризата си.- Напълно само ти. Не мислех, че ще видя нещо. Камъкът не беше горещ.
– Той се нагрява?
– Да, понякога.- Прехапах устната си и се замислих.- Всъщност това е причината да погледна през него към теб първия път. Стана топъл.
– Топъл ли беше, когато погледна през него към Аурокс?- Попита той.
– Не, но знаех, че трябва да погледна през него. Сякаш бях принудена да го направя – казах аз.- И преди беше топъл, когато Аурокс беше наоколо.
– Шибана стара магия. Това е болка в задника – каза той. – Човек би си помислил, че поне ще има наръчник, в който да са изброени правилата за нея някъде, но не.
– Трябва да се обадя на Сгиат. Имам предвид, че тя ми даде камъка. Тя се занимава със стари магии. Може би ще успее да ми даде някакви насоки.
Той леко се ухили.
– Не я ли помоли за това на Скай?
– Да – казах аз.
– Ако си спомням правилно, тя не ти даде никакви реални отговори.
– Помниш правилно. Но тя каза, че според нея единствената стара магия, останала на тази земя, е на Скай.
– Грешала е – каза Старк.
– Да, определено.
– Знаеш ли какво мисля аз?
Старк отново се приближи до мен и ме обгърна с ръка. Облегнах глава на рамото му, плъзнах ръка около кръста му и казах:
– Че съм цял луд град?
Той се усмихна и ме целуна по челото.
– Ти не си луд град. Ти си луд Метрополис. По дяволите, Зи, ти си луда Вселена. Но аз обичам луди.
– Сега звучиш като Стиви Рей.- Усмихнахме се един на друг, отпускайки се отново в основата на нашата връзка – отдадеността ни един на друг – вярата ни един в друг.- И така, какво искаше да кажеш? Какво мислиш?
– Мисля, че съм приключил с това да решавам какво ще правя заради това, което казват другите хора. Особено възрастните други хора, които ни връчват мистерии или ни захвърлят насред война, без да ни дадат никаква реална помощ – каза той.
– Да, разбирам това. Чувствам се така, откакто Неферет си изгуби ума и аз бях единствената, която го знаеше.
– Добре, така че нека сами да се справим с тази стара магия. Зи, ти имаш афинитет към всичките пет елемента. Никой дори не може да си спомни кога за последен път се е случвало това. Ти си различен вид новачка – различен вид върховна жрица. Ти си млада кралица на воините, а аз съм твоят Пазител. Заедно няма нищо, което да не можем да поемем.- Самонадеяната му усмивка се върна.- Ние се справихме с Другия свят и победихме.
– Да, с изключение на частта с твоята смърт и всичко останало – напомних му.
– Само една малка подробност. Оказа се, че всичко е наред.
Стиснах го, притискайки се към силното му тяло.
– Оказа се по-добре от добре.- Той ме целуна и аз почерпих сили от вкуса, докосването и любовта му. Може би Старк беше прав. Може би нямаше нищо, което да не можем да поемем заедно. Въздъхнах щастливо и се притиснах към него.
– Хайде да отидем в конюшнята.- Дръпна брадичката си напред Старк към дългата сграда недалеч от нас.
– Предполагам, че трябва да го направим. Обзалагам се, че Ерин е там. Дори оттук виждам, че изглежда мокро.
– Всъщност не съм виждал Ерин от известно време.- Сви рамене Старк.- Може би това е така, защото конюшните наистина са в по-добро състояние, отколкото си мислиш. Повечето от щетите са от дима. Единственото, което наистина изгоря, беше купчина сено постеля и една конюшня.
– Персефона е добре, нали?- Преплетох пръстите си през неговите и започнахме да вървим бавно към конюшнята, оставяйки ръцете и бедрата ни да се допират едно в друго.
– Тя е добре. Всички коне са добре. Е, с изключение на Бони. Тя се държи доста нервно. Ленобия я сложи в един тръс с Муджаджи, за да я успокои. Очевидно двете се разбират. Което ми напомня, че един куп новаци казаха, че са видели Ленобия да целува Травис, преди да го отведе линейката – каза Старк.
Очите ми станаха гигантски.
– Сериозно? Нямам търпение Афродита и Стиви Рей да чуят това!
Старк се ухили.
– Стиви Рей вече го е чула – чрез Крамиша, който разказва на всички.- Той блъсна рамото ми с неговото.- През цялото време, което прекара при дървото, пропусна някои добри клюки.
Погледнах го объркано.
– Цялото това време? Бях там само за около минута.
Старк спря.
– Колко мислиш, че е часът сега?
Повдигнах рамене.
– Не знам. Ще трябва да погледна телефона си, но в стаята на Танатос стигнахме в седем и трийсет. Вероятно сме били там половин час или по-малко, така че не може да е по-късно от осем и трийсет.
– Зоуи, вече е единадесет и тридесет. Имаме време само да се срещнем с всички в конюшнята и след това да отидем на погребалната клада на Дракона.
Всичките ми вътрешности изстинаха.
– Старк, изгубила съм повече от три часа!
– Да, изгубила си и това не ми харесва. Дай ми дума, че повече няма да погледнеш през този проклет камък, освен ако не съм с теб.
Бях достатъчно изплашена, за да не споря с него.
– Имаш я. Напълно ти давам думата си. Няма да погледна през това нещо, ако не си с мен.
Раменете му се отпуснаха и той ме целуна бързо.
– Благодаря, Зи. Нещо, което може да ти открадне времето, не е хубаво.- Той специално подчерта последните две думи. – Знам, че Сгиат каза, че старите магии могат да бъдат добри или лоши, но не ме интересува коя е тя, ако взема, без да искам.
– Знам. Знам.- Бяхме започнали да вървим отново, но аз продължавах да държа здраво ръката му.- Нищо чудно, че се чувствах така, сякаш щях да получа сърдечен удар. Часове наред съм стояла там и съм гледала тези отвратителни, миризливи неща.- Потръпнах.
– Всичко е наред. Ще разберем тези стари магически глупости. Няма да позволя нищо да ти се случи.
Старк стисна ръката ми и аз му отвърнах със стискане. Исках да му повярвам. Наистина вярвах в него – в силата му и в любовта му. Притесняваше ме другата страна. Непознатата страна, в чийто център се намираше Мракът. Тя продължаваше да се прокрадва и да отвлича хората, които обичах.
Мислех си за това колко много не искам да загубя някой друг, когато глупавият камък на ясновидците започна да се нагрява. Спрях, като придърпах Старк със себе си. Притиснах ръката си върху мястото, което загряваше на гърдите ми.
– Какво?- Попита той.
– Става горещ.
– Защо?
– Старк, нямам представа. Предполага се, че ти трябва да ми помогнеш да разбера това, помниш ли?
– Добре, нали. Да. Можем да го направим.- Той започна да се оглежда наоколо.- И така, нека да го разберем.
– Как?
– Ами, аз мисля – каза той.
Въздъхнах и също се опитах да мисля. Бяхме спрели под едно от големите дървета точно извън периметъра на източната страна на конюшните. Погледнах бързо нагоре, внезапно притеснена от дебнещи неща без очи и със зашити усти. Но над нас нямаше нищо. Всъщност около нас беше наистина спокойно. Единственото, за което можех да мисля, беше, че нямаше за какво да мисля. От конюшнята към нас се носеха гласове и чувах, че се движат съоръжения и неща – трактори и какви ли не други, които се използваха, за да се изтеглят нещата и да се разчистят отломките. Чух звука на още един двигател, който идваше някъде зад нас и се приближаваше.
– Това е странно – каза Старк, като се огледа през рамо. – Такситата не идват тук.
Проследих погледа му и видях изтърбушената кола в цвят бордо с черни букви, изписващи TAXI, отстрани. Старк беше прав. Беше супер странно да видиш такси в Къщата на нощта. По дяволите, Тулса не беше точно известна със страхотните си таксиметрови услуги. Мислено свих рамене – тролейбусът в Мидтаун беше по-як.
Тогава Ленобия излезе от страничния вход на конюшнята и на практика изтича до колата. Тя отвори задната врата и посегна да помогне на високия, превързан каубой да излезе. Таксито потегли. Травис и Ленобия просто стояха и се гледаха един друг.
Камъкът на ясновидката ми сякаш щеше да изгори дупка в ризата ми. Извадих го и го задържах далеч от кожата си. Но не казах нищо. Старк и аз бяхме твърде заети да гледаме Травис и Ленобия. Те не бяха близо до нас, но все пак ни се струваше, че нарушаваме личното им пространство, когато ги зяпаме – въпреки че продължавахме да стоим там и да ги зяпаме.
Тогава ми хрумна. Блъснах ръката на Старк и като запазих тих глас, казах:
– Камъкът стана супер горещ, щом Травис излезе от таксито.
Старк погледна от Травис и Ленобия към камъка и после към мен. Той сложи твърда ръка на рамото ми и каза:
– Направи го. Погледни го през камъка. Имам те. Няма да позволя нищо да ти се случи. Ако нещо се опита да изсмуче времето от теб, аз ще го спра.
Кимнах и като да скъсам лепенка с едно бързо издърпване, вдигнах камъка на ясновидците, обрамчвайки Травис и Ленобия в кръга му.
Започна като това, което се случи при дървото, отначало визията ми за двамата остана абсолютно същата. Наблюдавах как ръцете на Ленобия нервно трептят върху превързаните ръце на Травис. Приличаха на големи бели ръкавици и виждах, че марлените обвивки се издигат нагоре по предмишниците му. Дори от мястото, където стояхме, лицето му изглеждаше необичайно червено и лъскаво, сякаш беше получил силно слънчево изгаряне и си беше сложил куп гел от алое. Но не изглеждаше така, сякаш изпитва болка. Беше усмихнат. Много. На Ленобия. Готвех се да пусна камъка на ясновидците и да кажа на Старк, че наистина съм Лудата Вселена, когато Травис се наведе и целуна Ленобия.
Тогава всичко се промени. Имаше яркост, която ме накара да примигна, а когато погледът ми се проясни, Травис вече го нямаше. На негово място имаше наистина секси, млад, черен мъж. Имаше дълга коса, която беше прибрана на ниска опашка, и толкова широки рамене, че приличаше на защитник. Той целуваше Ленобия, сякаш това беше последната му целувка на света. А тя му отвръщаше с целувка – само че беше друга Ленобия. Изглеждаше млада, сякаш беше само на около шестнайсет години. Обгърна го с ръце, сякаш никога нямаше да го пусне. Навсякъде около тях въздухът се вълнуваше и трептеше, сякаш ги наблюдавах над върха на бълбукащо гърне. Само че вместо да се издига пара, кълна се, че около тях се носеха сини като розово яйце духове на щастието. Щастието набъбна в мен и започна да бълбука, сякаш тенджерата беше главата ми, а водата – емоциите ми. Земята се свлече под краката ми. Плавах в радост, любов и сини мехурчета.
После главата ми се замая истински и стомахът ми съвсем се разбунтува.
– Зоуи! Спри! Стига вече. Свали! Свали го! Свали!
Осъзнах, че Старк ми крещи и дърпа камъка на ясновидката. Отново усетих земята под краката си. Сините мехурчета се изпариха и радостта си отиде, оставяйки ме болна, изцедена и супер разтреперана. Пуснах камъка навреме, за да се наведа и да повърна до дървото.
– Добре си. Добре си. Имам те, Зи. Всичко е наред.- Старк държеше косата ми назад, докато аз продължавах да повръщам и да изхвърлям вътрешностите си.
– Старк? Зоуи?- Ленобия се приближаваше към нас, звучеше задъхано и притеснено. Чух как Травис близо до нея я пита какво се е случило. Аз обаче не можех да отговоря. Бях твърде заета да повръщам.
– Зоуи! О, Боже, не!- Загрижеността на Ленобия нарасна до небето, когато разбра, че повръщам.
– Тя не отхвърля Промяната. Всичко с нея е наред – успокои я Старк, докато аз взех поредната кърпичка, която ми предложи, и избърсах устата си. Най-накрая приключих с повръщането и се облегнах на дървото, смутена и погнусена. Наистина мразя да повръщам.
– Тогава какво е това? Защо ти е лошо?
Със Старк от едната страна и Ленобия от другата, те ме насочиха към една пейка от ковано желязо, която не беше далеч от голямото дърво (но достатъчно далеч, за да не усетим миризмата на повръщаното ми – ех).
– Трябва ли да повикам някого?- Попита Травис.
– Не – казах бързо.- Добре съм. Сега, когато седя, ми е по-добре.- Погледнах Старк въпросително. Той кимна.
– Каквото и да си видяла, кажи и. Имаме и доверие.
Погледнах от него към Ленобия.
– А вие имате ли доверие на Травис?
Тя не се поколеба.
– С живота си.
Големият каубой се усмихна и пристъпи по-близо до нея. Раменете им се докоснаха.
– Добре, това, което се случи, е, че моят камък на ясновидците започна да се нагрява. Когато Травис излезе от колата, стана наистина горещ. Старк беше тук, така че решихме, че трябва да погледна през него, ами към вас, и да видя дали това ще ми помогне да започна да разбирам какво ми показва. Така че погледнах през него към вас двамата.
– Ясновидски камък?- Попита Травис. Той изобщо не звучеше уплашен. Просто звучеше любопитен.
– Това е стар магически амулет, даден на Зоуи от древна вампирска кралица – обясни Ленобия.- Какво видя?
– Ами, нищо друго освен вас двамата, докато не се целунахте.- Усмихнах се леко.- Съжалявам, че ви наблюдавах, докато се целувахте.
Травис се усмихна и сложи превързана ръка на раменете на Ленобия.
– Ако поискам, малка госпожице, ще виждаш много от мен да целувам това красиво момиче.
Изчаках Ленобия да го порази с думите си. Вместо това тя го погледна с обожание, притисна ръката си към гърдите му над сърцето и внимателно облегна глава на рамото му. После повтори:
– Какво видя, когато се целувахме?
– Травис се превърна в голям чернокож, а ти се превърна в по-млада версия на себе си. И навсякъде около теб имаше такива мънички, бълбукащи, щастливи неща, които бяха сини. Почти съм сигурна, че бяха някакви духове.- Очите ми се разшириха.- Всъщност, сега като се замисля, мехурчетата ми напомниха за океана. Хм. Странно. Хах. Странно. Както и да е, аз се увлякох по него, сякаш ме издигна от земята и ме постави в щастлив син океански балон. Съжалявам. Знам, че звучи налудничаво.- Затаих дъх в очакване Ленобия да се засмее, а Травис да се изсмее.
Те не направиха нито едното, нито другото. Вместо това Ленобия се разплака. Искам да кажа, сериозно. Направи големия, разтърсващ раменете, сополив плач, към който аз съм склонна. Травис просто я придърпа по-близо до себе си. Погледна я надолу, сякаш беше олицетворение на чудото.
– Познавал съм те и преди. Затова ми се струваш като у дома.
Ленобия кимна. После през сълзи ми каза:
– Травис е единственият ми човешки партньор, единствената ми любов, върната ми след двеста двадесет и четири години. Заклех се никога да не обичам друг след него и не съм го правила. Срещнахме се и се влюбихме в океана на един кораб, който ни пренесе от Франция до Ню Орлиънс.
– Значи камъкът на ясновидците ми показа истината?
– Да, Зоуи. Абсолютно това ти показа – каза Ленобия, преди да обърне лице в гърдите на Травис и да заплаче, докато той я държеше, освобождавайки два века очакване, загуба и болка.
Изправих се и отново хванах ръката на Старк, като го издърпах, за да останат двамата сами. Когато влязохме в конюшнята, той каза:
– Това не означава, че Аурокс ще се върне при теб. Знаеш това, нали?
Стиви Рей ме спаси, като се втурна нагоре и изръмжа:
– О, Боже! Къде си била? Нямам търпение да ти разкажа за Ленобия и Травис.
– Бяхме там. Разбрахме това – каза Старк.- Къде са Афродита и Дарий?
– Те вече са пред храма на Никс при погребалната клада – каза Стиви Рей.- Ще се срещнем с тях там съвсем скоро.
– Аз ще отида да намеря Ерин, Шоуни и Деймиън. Трябва да тръгваме.
– Какво става с него?- Попита Стиви Рей, като гледаше как Старк се отдалечава.
– Хийт може би наистина е в „Аурокс“ – казах аз.
Стиви Рей точно повтори мислите ми, като каза:
– А, по дяволите!

Назад към част 15                                                      Напред към част 17

 

 

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *