П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 17

Калона

Да бъдеш на страната на Светлината не беше толкова интересно, колкото си спомняше. Истината е, че на Калона му беше скучно. Да, той разбираше защо Танатос му бе казала да остане на заден план и да не привлича вниманието към себе си, докато не приключи погребението на Дракона. Именно тогава щеше да обяви на училището, че той е новият ѝ воин и ще заеме поста на майстор на меча и водач на синовете на Еребус в Тулския дом на нощта. Дотогава присъствието му щеше да бъде объркващо, ако не и обидно за останалите Воини.
Проблемът беше, че Калона никога не е имал нищо против да бъде обиден. Той беше могъщ безсмъртен. Защо трябва да се притеснява от незначителните чувства на другите?
Защото тези, които смятам за най-незначителни, понякога ме изненадват: Хийт, Старк, Дракон, Аурокс, Репхайм. Последното име в мисления му списък го стресна. Навремето Репхайм му се бе сторил незначителен, но бе сгрешил. Калона бе осъзнал, че обича сина си – нуждаеше се от него.
За какво друго беше сгрешил?
Вероятно в доста неща.
Тази мисъл го потискаше.
Той крачеше напред-назад покрай най-тъмната и сенчеста страна на храма на Никс. Там се намираше на една ръка разстояние от огнището на Дракона, така че можеше да дойде, когато Танатос го повика, но и да не го виждат.
Това, че му казваха какво да прави, го дразнеше. Винаги го е дразнело.
А имаше и това момиче, което имаше афинитет към огъня, Шоуни. Тя сякаш имаше способността да го подтиква, да го кара да обмисля неща, за които не беше свикнал да отделя време.
Беше го правила и преди. Той искаше да я манипулира, за да получи информация за Репхайм и Червената. Това, което се беше случило, беше, че тя му беше подарила нещо нелепо земно и просто: мобилен телефон. Този малък подарък бе спасил живота на сина му.
Сега тя го накара да се замисли за всички онези векове, които бе прекарал в раздяла с Никс.
– Не!- Изрече той думата на глас и накара малката горичка от червени дръвчета, засадена от западната страна на храма на Никс, да се разтресе, сякаш ги заплашваше буря. Калона съсредоточи мислите си и успокои темперамента си.- Не. – Повтори той с глас, който вече не беше изпълнен с неземна сила.- Няма да мисля за вековете, които съм прекарал далеч от нея. Изобщо няма да мисля за нея.
Смехът затанцува около него, карайки червената горичка да затрепти, да се промени и след това да разцъфне, сякаш лятно слънце внезапно ги бе огряло. Калона стисна юмруци и погледна нагоре.
Седеше на каменните стъпала на храма. От тази страна на сградата нямаше много светлина, затова Танатос бе заповядала да я изчака там, но Еребус беше светлина сам за себе си.
Еребус – неговият брат – безсмъртният съратник на Никс. Единственото същество в тази вселена, което най-много приличаше на него, и единственото същество в тази вселена, което Калона мразеше дори повече, отколкото мразеше себе си. Ето! В царството на смъртните след всички тези векове? Защо?
Калона прикри шока си с презрение.
– По-нисък си, отколкото си спомням.
Еребус се усмихна.
– Радвам се да те видя, братко.
– Както обикновено, ти слагаш думи в устата ми.
– Извинявам се. Не е нужно да го правя. Не и когато собствените ти думи са толкова интересни. Изобщо няма да мисля за нея.- Еребус не само беше почти огледален образ на Калона, но и имитираше гласа на брат си перфектно.
– Аз говорех за Неферет.- Калона бързо събра мислите си и излъга с лекота. Бяха минали векове, но някога беше добър в лъжите пред Еребус. Калона откри, че все още владее този талант.
– Не се съмнявам, братко.- Еребус се наведе напред, разпери златните си криле и грациозно се понесе към земята пред Калона.- Виждаш ли, точно затова направих това малко посещение.
– Ти дойде в земното царство, защото бях любовник на Неферет?- Калона скръсти ръце на широките си гърди и срещна кехлибарения поглед на брат си.
– Не, дойдох, защото ти си лъжец и крадец. Изнасилването на последната добродетел на Неферет е само едно от многото ти престъпления – каза Еребус. Той също скръсти ръце на гърдите си.
Калона се засмя.
– Не си шпионирал достатъчно добре, ако вярваш, че изнасилването има нещо общо с това, което споделихме с Неферет. Тя беше повече от желаеща, повече от готова за тялото ми.
– Не съм говорил за нейното тяло!- Гласът на Еребус се бе повишил и Калона чуваше виковете на вампири, които разпитваха какво се случва край храма на Никс.
– Както обикновено, братко, ти се появи, за да ми създадеш проблеми. Трябваше да остана в сенките, невидим и да чакам да бъда призован. Макар че, като се замисля по-обстойно, ще е забавно да те наблюдавам как се справяш със смъртното откритие. Един бърз съвет – дори вампирите са склонни да реагират прекалено остро при среща с бог.
Еребус не се поколеба. Той вдигна двете си ръце и заповяда:
– Скрийте ни!
Вятърът се разнесе и Калона почувства лекота, която му се стори толкова позната, толкова сладко-горчива, че му хрумнаха само два отговора – гняв или отчаяние. Той не искаше да позволи на Еребус да види отчаянието му.
– Ти се противопоставяш на Никс? Тя е обявила, че не мога да влизам в Другия свят. Как смееш да ме водиш тук!- Нощните криле на Калона се разпериха напълно и той се напрегна, готов да нападне брат си.
– Ти винаги се правиш на импулсивен глупак, братко. Никога не бих се противопоставил на прокламациите на моя консулт. Не съм те довел в Другия свят. Донесох ти само частица от Оня свят, за да ни предпази, макар и за няколко мига, от очите на смъртните.- Еребус отново се усмихна. Този път той не помрачи красотата на изражението си. От тялото му бликаше слънчева светлина. Крилете му блестяха със златни пера. Кожата му бе съвършена, сякаш бе изработена от слънчевите лъчи.
Бил е, помисли си Калона с отвращение. Беше създаден, когато небето целуна слънцето. Точно както аз бях създаден, когато небето целуна луната. Небето, както и повечето безсмъртни, е непостоянно копеле, което взима, каквото си поиска, и не обръща внимание на потомството, което оставя след себе си.
– Какво е усещането? По-добре, отколкото когато се промъкна, преследвайки онова малко момиче, Зоуи Редбърд. Тогава ти беше само дух. Не усещаше магията на царството на Никс по кожата си. А ти винаги си бил толкова впечатлен от всичко, което можеш да докоснеш, което можеш физически да обявиш за свое.
Добре, помисли си Калона, че се ядосва. Това ще накара съвършенството му да се замъгли.
Беше ред на Калона да се усмихне. Светлината, която насочи към брат си, не беше горещата, крещяща светлина на слънцето. Беше хладното, сребристо сияние на луната.
– Все още ревнуваш, че съм я докоснал след толкова време? Помниш, че Никс е богиня, нали? Тя не би могла да бъде докосната, ако не беше нейната воля, нейното желание да бъде галена, милвана, обичана от…
– Не съм дошъл тук, за да говоря за моята съпруга!- Думите избухнаха в изблици на златна топлина около Калона.
– Такава проява на божествен нрав!- Ухили се Калона саркастично.- И те нарекоха добрия. Само ако лакеите, които решиха да останат в другия свят, можеха да те видят сега.
– Не че ме нарекоха добрия. Нарекоха теб узурпатор!- Хвърли думите към брат си Еребус.
– Наистина? Попитай отново. Вярвам, че след векове на внимателно обмисляне биха ме нарекли този, който отказва да се раздели с нея – каза Калона.
– Тя избра мен.- Гласът на Еребус беше тих; юмруците му бяха стиснати отстрани.
– Дали тя? Споменът ми се различава.
– Ти я предаде!- Изкрещя Еребус.
Калона не обърна внимание на изблика на гняв на брат си. Беше ставал свидетел на такива и преди. Вместо това заговори със студенината на лунната повърхност.
– Защо си дошъл? Кажи това, което имаш да казваш, и после си тръгни. Светът на смъртните не е кой знае какво царство, но е мое. Няма да го споделя с теб, както не бих споделил и нея с теб.
– Дойдох да те предупредя. Чухме клетвата ти в другия свят. Знаем, че си обещал да бъдеш Воин на смъртта и да станеш Майстор на меча на тази школа.
– И водач на Синовете на Еребус – добави Калона.- Не забравяй и останалата част от титлата ми.
– Никога не бих могъл да забравя, че възнамеряваш да хулиш децата ми.
– Децата? Сега се чифтосваш с хора и произвеждаш мъжки, които израстват като вампирски Воини? Това е очарователно, особено след като бях съден толкова сурово за създаването на синовете ми.
– Отиди си.- Златните очи на Еребус започнаха да светят.- Напусни това място и престани да се месиш в живота на вампирите на Никс и в живота на почтените Воини, които са се обрекли да ми служат.
– Но не се ли намесваш, като ми заповядваш да си тръгна? Изненадан съм, че Никс го е позволила.
– Консултката ми не знае, че съм тук. Дойдох само защото ти отново предизвикваш смут у нея. Живея, за да не допускам смут при нея. Това е единствената причина да съм тук – каза Еребус.
– Ти живееш, за да и ближеш краката, и както винаги ме ревнуваш.- Калона не можа да се въздържи от прилива на радост от това, което разкриха думите на Еребус:
Все още мога да накарам Никс да чувства! Богинята ме наблюдава! Безсмъртният овладя емоциите си. Трябва да скрие радостта си от Еребус. Когато заговори отново, гласът му беше безчувствен.
– Знай, че не съм се заклел да ти служа. Заклех се в служба на Върховна жрица, която олицетворява смъртта чрез даденото ѝ от богинята сродство. Единственото, което направи посещението ти, е да ми даде повод да направя ясно разграничение между онези воини, които наричат себе си твои синове, и онези, които не го правят. Няма да натоварвам синовете ти с моето ръководство.
– Тогава ще напуснеш този Дом на нощта – каза Еребус.
– Не. Но ти ще го направиш. Пренеси това послание на Никс от мое име: Смъртта не прави разлика между тези, които я следват, и тези, които следват други богове. Смъртта идва при всички смъртни. Не се нуждая от твоето разрешение, нито от това на богинята, за да служа на Смъртта. А сега си отивай, братко. Трябва да присъствам на погребение. Калона протегна ръце напред и удари длани, като предизвика взрив от студена сребърна светлина, която се разпръсна около него, разби малкия балон на Другия свят, създаден от брат му, и изхвърли Еребус нагоре, надалеч и в небето.
Когато светлината около него избледня, краката на Калона отново докоснаха земята и той отново стоеше до храма на Никс.
Афродита се втурна зад ъгъла. Спря. И се вгледа в него.
– Призован ли съм?- Попита той.
Тя примигна и разтърка очите си, сякаш имаше проблеми с избистрянето на зрението си.
– Да не би да си играеш с фенерче тук?
– Не притежавам фенерче. Призован ли съм?- Повтори той.
– Почти. Някаква идиотка, имам предвид Крамиша, защото тя отговаряше за събирането на свещите, забрави духовната свещ. Трябва да взема една от храма на Никс. Ти трябва да ме последваш обратно до Драконовата клада. Танатос ще завърши кръга, ще каже някои хубави неща за Дракона и след това ще те представи.
Чувствайки се странно неудобно под погледа на странния, рязък човек, когото Никс по непонятни за почти всички причини бе избрала за своя пророчица, Калона измърмори безсловесен отговор и се обърна, за да отвори страничната врата на храма.
Тя не се отвори.
Калона опита отново.
Напрегна се, като използва цялата си огромна безсмъртна сила.
Вратата не се отвори.
Тогава той забеляза, че дървената врата е изчезнала. Дръжката стърчеше от дебел, солиден камък. Нямаше никакъв вход. Нищо.
Изведнъж Афродита го избута настрани. Тя хвана дръжката, дръпна я и камъкът избледня, превръщайки се отново в дървена врата, която се отвори лесно за нея. Тя го погледна, преди да прекрачи прага на храма на богинята.
– Толкова си непохватен.- Тя отметна косата си и влезе вътре.
Вратата се затвори зад нея. Калона притисна ръката си към нея и под дланта му тя потрепери и се превърна от приветливо дърво в камък.
Той се отдръпна, усещайки как в него потъва ужасен дъх.
Само след няколко минути Афродита излезе през една съвсем нормално изглеждаща врата. Тя държеше дебела лилава свещ и като мина покрай него, каза:
– Е, хайде. Танатос иска да застанеш в края на кръга и да се постараеш да не се набиваш на очи. Макар че, знаеш ли, това щеше да е много по-лесно, ако носеше повече дрехи.
Калона я последва, като се опитваше да игнорира празното място в себе си. Той беше точно такъв, какъвто Еребус го беше нарекъл – импулсивен глупак и узурпатор. Ако Никс го наблюдаваше, то беше само с презрение. Тя му отказваше всичко – влизане в другия свят, влизане в храма си, влизане в сърцето и…
Вековете трябваше да намалят болката му, но Калона започна да разбира, че е точно обратното.

Назад към част 16                                                      Напред към част 18

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *