П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 18

Аурокс

Никс, ако ти наистина си прощаваща богиня, моля те, помогни ми… моля те…
Аурокс не избяга от земното си скривалище. Вместо това той повтаряше това единствено изречение, тази единствена молитва, отново и отново. Може би Никс възнаграждаваше усърдието. Поне това можеше да предложи на богинята.
Именно по време на тази тиха молитва магията започна да се върти около него. Отначало духът на Аурокс подскочи. Никс ме чу! Само за миг осъзна колко много е грешал. Съществата, които се материализираха, струящи от хладния, влажен въздух около него, не можеха да са в служба на опрощаваща богиня.
Аурокс се отдръпна от тях. Миризмата им беше почти непоносима. Безизразните им лица бяха ужасни за гледане. Сърцебиенето му се усили. Страхът го прониза и звярът в него се раздвижи. Дали тези неща му бяха изпратени като присъда за делата, които бе извършил в служба на Неферет? Аурокс използва собствения си страх и започна да подхранва звяра в себе си. Не искаше да го събужда, но щеше да се бори, преди да се поддаде на вихрещата се маса от злоба, която заплашваше да го обгърне.
Но Аурокс не беше обграден. Бавно съществата се изкачваха нагоре, носейки се в магически водовъртеж. Колкото по-високо се издигаха от ямата, толкова по-бързо се движеха. Сякаш бяха призовани и постепенно се пробуждаха за беззвучен зов.
Аурокс успокои страха си и звярът в него се успокои. Те не го искаха. Не му обръщаха никакво внимание. От опашката на цилиндъра се стелеше черна, смрадлива мъгла. Без да е сигурен какво го принуждава, Аурокс се протегна и прокара ръка през нея.
Ръката му се превърна в мъглата, сякаш бяха образувани от една и съща субстанция. Вихърът не се усещаше като нищо, но сякаш беше разтворил плътта на Аурокс. С широко отворени очи той се опита да освободи ръката си, но нея вече я нямаше. Нямаше ръка, а след това през него премина тръпка, когато мъглата започна да поглъща плътта му. Безпомощен, Аурокс наблюдаваше как предмишницата му изчезва, после бицепсът, после рамото. Опита се да събуди звяра – да се възползва от силата, която дремеше в него, но мъглата буферираше чувствата му. Тя го замръзи, докато го привличаше. Когато погълна главата му, Аурокс се превърна в мъгла. Той не усещаше нищо друго освен огромен копнеж – несбъднато търсене – неумолима нужда. За какво? Аурокс не можеше да каже. Знаеше само, че Мракът го е погълнал и го носи на вълната на отчаянието.
„Трябва да има нещо повече от това!- Помисли си той трескаво.- Трябва да съм нещо повече от мъгла и копнеж, мрак и звяр!- Но изглеждаше, че той не е нищо повече от тези неща. Отчаянието го обзе, когато разбра истината. Той беше всичко това и нищо от това. Аурокс беше нищо… нищо…“
Аурокс си помисли, че звукът на повръщане може да е неговият собствен. Някъде, по някакъв начин, тялото му все още трябваше да е негово и то се бунтуваше от случващото се. После я видя.
Зоуи беше там. Тя държеше белия камък пред себе си. Точно както предната вечер, по време на ритуала, когато той се бе опитал да направи избор – опитал се бе да постъпи правилно.
Той усети как мъглата се променя. Тя също видя Зоуи.
Щеше да я погълне.
Не! Духът му извика дълбоко в него. Не! Съзнанието на Аурокс повтори този вик. Вместо отчаяние, той започна да изпитва нещо друго, докато гледаше Зоуи. Усещаше нейния страх и нейната сила. Нейната решителност и нейната слабост. И Аурокс осъзна нещо, което го изненада. Зоуи се чувстваше също толкова несигурна за себе си и за мястото си в света около нея, колкото и той. Притесняваше се, че няма смелост да направи правилните неща. Подлагаше на съмнение решенията си и се срамуваше от грешките си. От време на време дори Зоуи Редбърд, надарената девойка, докосната от своята богиня, се чувстваше като провал и обмисляше да се откаже.
Точно както правеше и той.
През Аурокс преминаха състрадание и разбиране, а заедно с това той усети прилив на бяла гореща сила. В ослепителна светкавица той падна от центъра на разпадащия се водовъртеж, приземи се здраво в реформираното си тяло, задъхвайки се за свеж въздух и треперещ по цялото тяло.
Той не се задържа дълго там. Все още треперещ и слаб, Аурокс намери с ръце опора в изронения лабиринт от пречупени корени. Бавно се издигна до ръба на ямата. Това отне много време. Когато най-сетне стигна до върха, той се поколеба и се заслуша.
Не чуваше нищо друго освен вятъра.
Аурокс се надигна от земята, като използва счупения ствол за прикритие. Зоуи беше изчезнала. Той проучи района около себе си и очите му веднага бяха привлечени от огромна могила от дървета и дъски, увенчана от фигура, обвита в саван. Макар да беше обграден от нещо, което изглеждаше като цялата Къща на нощта, Аурокс нямаше проблеми да разпознае какво вижда. Това е огнището на Дракон Ланкфорд – беше първата му мисъл. Аз го убих – беше втората му мисъл. Подобно на отчаянието в магическата мъгла, погребението го привличаше.
Не беше трудно да се доближи до кръга от новаци и вампири. Воините на Синовете на Еребус бяха тежко и очевидно въоръжени, но вниманието на всички беше съсредоточено в кръга и върху леглото в центъра му.
Аурокс се движеше незабелязано, като използваше големите стари дъбове и сенките под тях за прикритие, докато не се приближи достатъчно, за да различи думите, които Танатос казваше. След това се съвзе и скочи. Хващайки се за един ниско висящ клон, Аурокс се изкачи нагоре където приклекна и седна прикрит от листата, за да наблюдава безпрепятствено мрачното зрелище.
Танатос току-що беше приключила с хвърлянето на кръга. Аурокс видя, че четирима от вампирските професори държат свещи и представляват всеки от елементите. Очакваше да види Зоуи в центъра на кръга, близо до кладата, но вместо това се изненада, че Танатос държи в едната си ръка лилавата духовна свещ, а в другата – голяма факла.
Къде беше Зоуи? Дали съществата в мъглата я бяха заловили? Това ли беше причината за тяхното разпръскване? Трескаво претърси кръга. Когато я откри да стои до Старк, заобиколена от приятелите си от кръга, тя изглеждаше тъжна, но не беше ранена. Наблюдаваше внимателно Танатос. Изглеждаше, че всичко ѝ е наред, освен че скърби за загубата на Майстора на меча. Аурокс толкова се отпусна от облекчение, че едва не падна от мястото си на дървото.
Аурокс се вгледа в нея. Тя беше започнала този вътрешен конфликт, който той усещаше. Защо? Беше почти толкова озадачен от нея, колкото и от чувствата, които тя бе събудила в него.
Той насочи вниманието си към Танатос. Тя се разхождаше грациозно по периферията на кръга и говореше с глас, който успокояваше дори изтерзаните му нерви.
– Нашият майстор на меча умря, както и живя – воин, верен на клетвата си, верен на Дома на нощта и верен на своята богиня. Тук има и друга истина, която трябва да бъде казана. Въпреки че скърбим за загубата му, признаваме, че без своята половинка, нежната Анастасия, той беше само черупка от себе си.- Аурокс погледна към Репхайм. Знаеше, че като гарван-демон той е убил Анастасия Ланкфорд. Каква ирония на съдбата бе, че майсторът на меча бе умрял, за да го защити. Още по-голяма ирония бе, че лицето на момчето бе обляно в сълзи и че то открито плачеше за смъртта на Дракона.
– Смъртта беше благосклонна към Дракон Ланкфорд. Тя не само му позволи да умре като Воин, но и беше проводник към Богинята. Никс събра отново Дракона Браян Ланкфорд и неговата любима, както и светлите, блестящи духове на двамата им котешки познайници – Шадоуфакс и Гуиневир.
Котките им също са умрели? Не си спомням на ритуала да е имало котки. Смутен, Аурокс изучаваше погребалната клада. Да, сега, когато обърна повече внимание, видя два малки снопа, обвити с дракон, сгушени от двете страни на падналия воин.
Танатос бе спряла разходката си из кръга, за да застане точно пред Зоуи. Върховната жрица се усмихна на момичето. – Разкажи ни, Зоуи Редбърд, след като действително си влязла в другия свят и си се върнала, каква е единствената константа там?
– Любовта – каза Зоуи без колебание.- Винаги любов.
– А ти, Джеймс Старк? Какво намери в другия свят?- Танатос попита младия Воин, който стоеше с ръка на раменете на Зоуи.
– Любов – повтори Старк със силен, стабилен глас.- Винаги любов.
– Това е истина.- Танатос продължи да обикаля кръга.- Мога да ви кажа също, че близостта ми със Смъртта ми показа проблясъци от другия свят. Това, което ми беше позволено да видя, ме научи, че макар любовта да остава с нас, когато преминем от това царство в другото, тя не може да съществува вечно без състрадание, точно както Светлината не може да съществува без надежда, а Мракът не може да съществува без омраза. И така, след като тази истина беше изречена и призната, бих искала да ви помоля да отворите сърцата си и да приветствате нашия нов Майстор на меча и Водач на Синовете на Еребус, моя обвързан с клетва воин, Калона!
Аурокс отрази изненадата, която видя в много от лицата под себе си, когато Калона, крилатият безсмъртен, за когото знаеше, че отдавна е на страната на Мрака, влезе в кръга и се приближи до Танатос. Той сложи ръка на сърцето си и се поклони почтително. После вдигна глава и дълбокият му глас изпълни въздуха.
– Заклех се да бъда воин на Смъртта и ще бъда такъв. Заклех се да бъда Майстор на меча на този Дом на нощта и ще бъда такъв. Но няма да се опитам да заема мястото на Дракон Ланкфорд като водач на Воините на Синовете на Еребус.- Аурокс видя, че Танатос го наблюдава внимателно, макар че изражението ѝ изглеждаше доволно. Воините, които бяха пръснати из целия кръг, се разместиха, сякаш не бяха сигурни какво да мислят за прокламацията на безсмъртния.
– Аз ще служа като Воин на смъртта – повтори Калона. Той говореше на Танатос, макар че гласът му се носеше из кръга и през тълпата, събрала се за погребението.- Ще защитавам теб и това училище. Но няма да приема титла, която да ме свързва с Еребус.
– Бях част от Върховния съвет, когато ти заяви, че си Еребус, дошъл на Земята – каза Танатос.- Какво ще кажеш за това?
– Не съм претендирал за такава титла. Това беше дело на Неферет. Тя се стреми да бъде богиня, а това означава, че се нуждае от безсмъртен Консулт, затова ме нарече Еребус, дошъл на земята. Аз отхвърлих тази роля, когато отхвърлих Неферет.
Шепотът премина през кръга като вятър през дърветата. Танатос вдигна факлата, която все още държеше.
– Тишина!- Гласовете стихнаха, но шокът и неверието останаха.- Калона казва истината за Неферет. Драконът беше убит от нейното създание Аурокс. Той не беше дар от Никс. Миналата нощ, по време на ритуала за разкриване в лавандуловата ферма на Силвия Редбърд, земята ни показа ужасната истина. Аурокс е създаден от Мрака чрез жертвоприношението на майката на Зоуи Редбърд. Той е съд под властта на Неферет. Мракът продължава да го контролира чрез кървава жертва.- Тя насочи факлата си към трите тела на върха на кладата.- Разполагам с доказателства, че животът на Шадоуфакс е бил отнет от Неферет, за да може Мракът да запази властта си над Аурокс. За малката Гуиневир на Анастасия тази смърт беше твърде много. Скръбта спря сърцето ѝ и тя доброволно последва Шадоуфакс в другия свят, за да се събере отново с онези, които и двамата обичаха най-много.
Тялото на Аурокс замря. Той дори не успя да си поеме дъх. Чувстваше се така, сякаш Танатос току-що го бе изкормила. Искаше му се да изкрещи:
„Това не е вярно! НЕ Е ИСТИНА!“
Но думите ѝ продължаваха да го зашеметяват.
– Зоуи, Деймиън, Шоуни, Ерин, Стиви Рей, Дарий, Старк, Репхайм и аз!- Изкрещяваше тя всяко име.- Ние бяхме свидетели на тъмните дела на Неферет. Драконът Ланкфорд умря, за да може свидетелството ни да стане публично достояние. Сега трябва да поемем битката, която погуби нашия Майстор на меча. Калона, радвам се да чуя признанието ти. Ти се опита да узурпираш Еребус, макар че това беше само на земята. За Върховния съвет е ясно, че си бил подтикнат от машинациите на Неферет. Приемам те като воин на Смъртта и защитник на училището, но не можеш да водиш воините, които са се заклели като негови синове. Това би било неуважение към Богинята, както и към нейния Съпруг.- Аурокс видя как в очите на безсмъртния проблесна мигновен гняв, но той склони глава пред Танатос и сложи ръка на сърцето си, преди да каже:
– Така да бъде, върховна жрице.- След това се отдръпна до края на кръга, където всеки, който се намираше близо до него, правеше малки, но забележими крачки встрани.
Танатос извика на Шоуни да призове огъня и да запали погребалната клада. Когато огненият стълб погълна огнището на дракона Ланкфорд, Аурокс слезе от дървото и невидим за никого се запъти към разбития дъб и изчезна под земята, където сам изплака отчаянието и омразата към себе си в разкъсаната земя.

Назад към част 17                                                    Напред към част 19

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *