П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 2

Ленобия

Сънят на Ленобия беше толкова неспокоен, че познатият сън придоби усещане за реалност, което надхвърли ефирното царство на подсъзнателните изблици и фантазии и от самото начало стана твърде сърцераздирателно реален.
Той започна със спомен. Десетилетията, а след това и вековете отминаха, оставяйки Ленобия отново млада и наивна, и то в товарния отсек на кораба, който я бе пренесъл от Франция в Америка – от един свят в друг. Именно по време на това пътуване Ленобия бе срещнала Мартин, мъжът, който трябваше да бъде неин мъж през целия и живот. Вместо това той бе умрял твърде млад и бе отнесъл любовта ѝ в гроба със себе си.
В съня си Ленобия усещаше лекото клатене на кораба и мириса на кон и сено, море и риба – и Мартин. Винаги Мартин. Той стоеше пред нея и я гледаше с маслинови, кехлибарени и разтревожени очи. Тя току-що му беше казала, че го обича.
– Това е невъзможно.- Споменът от съня се повтори в съзнанието ѝ, когато Мартин се протегна, хвана ръката ѝ и я вдигна нежно. Той вдигна собствената си ръка, докато двамата не се оказаха един до друг.- Виждаш ли разликата, ни?
Сънуващата Ленобия издаде малък, безсловесен възглас на болка. Звукът на гласа му! Този отчетлив креолски акцент – дълбок, чувствен, неповторим. Именно горчиво-сладкото звучене на гласа му и красивият му акцент бяха държали Ленобия далеч от Ню Орлиънс повече от двеста години.
– Не – беше отговорила младата Ленобия на въпроса му, докато гледаше надолу към ръцете им – едната кафява, другата бяла – където се бяха притиснали.- Всичко, което виждам, си ти.
Все още дълбоко заспала, Ленобия, господарка на конете в Къщата на Нощната в Тулса, се движеше неспокойно, сякаш тялото ѝ се опитваше да накара ума ѝ да се събуди. Но тази нощ умът ѝ не се подчини. Тази нощ сънищата и това, което можеше да бъде, управляваха.
Последователността на спомените се изместваше и променяше към друга сцена, все още в товарния отсек на същия кораб, все още с Мартин, но дни по-късно. Той ѝ подаваше дълъг кожен шнур, вързан за малка торбичка, боядисана в наситено сапфирено синьо. Мартин го сложи на врата ѝ с думите:
– Този грис-грис ще те защитава, шери.
За един удар на сърцето споменът се размаза и времето се премести с един век напред. Една по-възрастна, по-мъдра и по-цинична Ленобия стискаше в ръце разпадащата се кожена торбичка, която се разцепи и разсипа съдържанието си – тринадесет неща, точно както ѝ беше казал Мартин, но повечето от тях бяха станали неузнаваеми през века, в който тя носеше талисмана. Ленобия си спомни слабия мирис на хвойна, гладкото усещане на глиненото камъче, преди да се превърне в прах, и малкото гълъбово перо, което се беше раздробило между пръстите ѝ. Но най-много от всичко Ленобия си спомни мимолетния прилив на радост, който бе изпитала, когато сред разпадащите се останки от любовта и закрилата на Мартин бе открила нещо, което времето не бе успяло да опустоши. Беше пръстен – изумруд във формата на сърце, обграден от малки диаманти, вграден в злато.
– Сърцето на майка ти – твоето сърце – моето сърце – прошепна Ленобия, докато го нахлузваше върху кокалчето на безименния си пръст.- Все още ми липсваш, Мартин. Никога не съм те забравяла. Заклела съм се.
И тогава спомените от съня се превъртяха отново, отвеждайки Ленобия обратно при Мартин, само че този път не бяха в морето, а се намираха един друг в товарния отсек и се влюбваха. Този спомен беше мрачен и ужасен. Дори да сънуваше, Ленобия знаеше мястото и датата: Ню Орлиънс, 21 март 1788 г., малко след залез слънце.
Конюшните бяха избухнали в пожар и Мартин я беше спасил, като я беше изнесъл от пламъците.
– О, не! Мартин! Не!- Тогава Ленобия му беше крещяла, а сега хленчеше, мъчейки се да се събуди, преди да и се наложи да изживее отново ужасния край на спомена.
Тя не се събуди. Вместо това чу как единствената ѝ любов повтаря думите, които бяха разбили сърцето ѝ преди двеста години, и отново го почувства, сякаш раната беше сурова и прясна.
– Твърде късно, шери. В този свят е твърде късно за нас. Все пак ще те видя отново. Любовта ми към теб не свършва тук. Любовта ми към теб никога не свършва. Не мога да остана тук, макар че ми се иска. И аз не искам да те губя. Ще те намеря отново, шери. Заклевам се в това.
Когато Мартин залови злия човек, опитал се да я пороби, а след това се върна с него в пламтящите конюшни и спаси живота на Ленобия, господарката на конете най-накрая успя да се събуди със съкрушителен плач. Тя седна в леглото и с трепереща ръка отметна от лицето си мократа от пот коса.
Първата мисъл на Ленобия, която се събуди, беше за кобилата ѝ. Чрез психическата връзка, която споделяха, тя усещаше, че Муджаджи е развълнувана, почти паникьосана.
– Шшш, красавице моя. Върни се и заспи. Аз съм добре.- Заговори на глас Ленобия, изпращайки успокояващи чувства на черната кобила, с която имаше специална връзка. Чувствайки се виновна, че е разстроила Муджаджи, тя наведе глава и притисна ръката си, като въртеше изумрудения пръстен около пръста си.
– Престани да се държиш толкова глупаво – каза си твърдо Ленобия.- Това беше просто сън. Аз съм в безопасност. Не съм се върнала там. Това, което се случи тогава, не може да ме нарани повече, отколкото вече ме е наранило – излъга себе си Ленобия.
Мога да бъда наранена отново. Ако Мартин се е върнал – наистина се е върнал – сърцето ми може да бъде наранено отново. Ленобия се опита да изтръгне още един плач, но тя стисна устни и принуди емоциите си да се контролират.
– Той може да не е Мартин – каза си тя твърдо, логично. Травис Фостър, новият човек, нает от Неферет, за да ѝ помага в конюшнята, беше просто красиво разсейване – той и неговата голяма, красива кобила першерон.
– Вероятно точно това е целяла Неферет, когато го е наела – промълви Ленобия.- Да ме разсее. А першеронът му е просто странно съвпадение.- Ленобия затвори очи и блокира спомените, които се надигаха от миналото ѝ, а после повтори на глас:- Травис може и да не е превъплътеният Мартин. Знам, че реакцията ми към него е необичайно силна, но отдавна не съм си взимала любовник.
Никога не си взимала човешки любовник – заклела си се да не го правиш, напомни и съвестта. Така че просто е дошло време да си взема вампир любовник, макар и за кратко. И този вид разсейване ще ми бъде от полза. Ленобия се опита да заеме въображението си с обмислянето и после отхвърлянето на списък с красиви воини на Сина на Еребус, като ума ѝ не виждаше силните им, мускулести тела, а вместо това си представяше кафяви очи, оцветени с познатото маслинено зелено, и широка усмивка…
– Не!- Тя не искаше да мисли за това. Не искаше да мисли за него.
Но какво, ако Травис наистина можеше да има душата на Мартин? Блуждаещият ум на Ленобия прошепна примамливо. „Той даде дума, че ще ме намери отново. Може би го е направил.“
– И какво тогава?- Ленобия се изправи и започна да крачи неспокойно.- Твърде добре познавам крехкостта на хората. Те се убиват твърде лесно, а днес светът е още по-опасен, отколкото през 1788 г. Моята любов веднъж завърши с разбито сърце и пламък. Веднъж беше твърде много.
Ленобия спря и сложи лице в ръцете си, тъй като сърцето ѝ знаеше истината и я изпомпваше през тялото и душата ѝ, превръщайки се в реалност.
– Аз съм страхливка. Ако Травис не е Мартин, не искам да се отворям за него – да рискувам да обичам друг човек. А ако той е Мартин, върнат при мен, не мога да понеса неизбежното, че ще го загубя отново.
Ленобия седна тежко в стария люлеещ се стол, който беше поставила до прозореца на спалнята си. Обичаше да чете там, а ако не можеше да заспи, прозорецът ѝ гледаше на изток, за да може да наблюдава изгрева на слънцето и да гледа към терена до конюшнята. Въпреки че Ленобия оценяваше иронията, не можеше да не се наслади на утринната светлина. Вампир или не, в сърцевината си тя завинаги щеше да бъде момиче, което обича сутрините и конете, и един висок човек с кожа на капучино, който беше умрял отдавна, когато беше твърде млад.
Раменете ѝ се привиха. От десетилетия не беше мислила толкова често за Мартин. Възобновеният спомен за него беше нож с две остриета – от една страна, тя обичаше да си припомня усмивката му, аромата му, докосването му. От друга страна, споменът за него предизвикваше и празнотата, която липсата му бе оставила. Повече от двеста години Ленобия тъгуваше за една изгубена възможност – пропилян живот.
– Бъдещето ни беше изгорено. Унищожено от пламъци на омраза, обсебване и зло.- Ленобия поклати глава и избърса очи. Трябваше да възвърне контрола над емоциите си. Злото все още изгаряше просека през Светлината и добротата. Тя си пое дълбоко, успокояващ дъх и насочи мислите си към тема, която винаги успяваше да я успокои, колкото и хаотичен да беше светът около нея – конете, по-специално Муджаджи. Чувствайки се по-спокойна, Ленобия отново се обърна към онази особена част от духа си, която Никс бе докоснала и дарила с афинитет към конете в деня, в който шестнадесетгодишната Ленобия бе белязана. Тя лесно намери кобилата си и веднага се почувства виновна за огледалното вълнение, което усети у Муджаджи.
– Шшшш – успокои я отново Ленобия, повтаряйки на глас успокоението, което изпращаше чрез връзката си с кобилата. – Аз само се държа глупаво и самосъжалително. Това ще отмине, давам ти клетва, мила.- Ленобия съсредоточи вълна от топлина и любов върху черната си кобила и както винаги Муджаджи възвърна собственото си спокойствие.
Ленобия затвори очи и си пое дълго дъх. Тя си представи как кобилата ѝ, черна и красива като нощта, най-сетне се успокоява, свива заден крак и заспива безметежен сън.
Господарката на конете се съсредоточи върху кобилата си, като изключи вълненията, които пристигането на младия каубой в конюшнята ѝ бе предизвикало в нея. Утре – обеща си тя сънливо, – утре ще обясня на Травис, че никога няма да бъдем нещо повече от работодател и служител. Цветът на очите му и начинът, по който ме кара да се чувствам, всичко това ще започне да се облекчава, когато се отдалеча от него. Трябва… трябва… трябва…
Накрая Ленобия заспа.

Назад към част 1                                                                  Напред към част 3

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!