П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 4

Ленобия

Ленобия излезе от стаята си и се втурна надолу по късото стълбище, което водеше от покоите ѝ към приземния етаж и конюшните. Изпод вратата се процеждаха струйки дим. Тя овладя паниката си и притисна дланта си към дървото. То не беше топло на пипане, затова дръпна вратата, като бързо прецени ситуацията, докато се придвижваше към конюшнята. Огънят гореше най-силно в далечния край на сградата, в зоната, където се съхраняваха сеното и фуражът. Това беше и зоната, която се намираше най-близо до бокса на Муджаджи, както и до големия бокс за жребци, в който се бяха настанили першеронката Бони и нейният Травис.
– Травис!- Извика тя, вдигна ръка, за да предпази лицето си от горещината на разрастващите се пламъци, докато тичаше надолу към конюшнята и започна да отваря боксовете, освобождавайки най-близките коне. Навън, Персефона – напред! Ленобия побутна рошавата кобила, която беше замръзнала от страх и отказваше да напусне бокса си. Когато тя се стрелна покрай нея и мина през изхода, Ленобия отново извика: – Травис! Къде си?
– Извеждам конете, които са най-близо до огъня!- Изкрещя той, когато една млада сива кобила се втурна по посока на гласа на Травис и едва не стъпка Ленобия.
– Спокойно! Спокойно, Анжо.- Ленобия успокои уплашения кон, насочвайки го към изхода.
– Източният изход е блокиран от пламъци и аз…- Думите на Травис се прекъснаха, когато прозорците на стаята за принадлежности се взривиха и във въздуха полетяха горещи стъклени парчета.
– Травис! Излизай оттам и се обади на 911!- Изкрещя Ленобия, докато отваряше най-близкия бокс и освобождаваше един жребец, мразейки се, че не е взела телефона си и не се е обадила сама, преди да избяга от стаята си.
– Току-що го направих!- Отговори непознат глас. Ленобия погледна през дима и пламъците, за да види бягащ към нея младеж, който водеше напълно паникьосана млада кобила.
– Всичко е наред, Диво – успокои коня автоматично Ленобия, като взе въжето от момичето. При докосването ѝ кобилата се успокои и Ленобия отвърза въжето ѝ, като я насърчи да се втурне в галоп през близката врата след другите бягащи коне. Тя дръпна момичето със себе си, далеч от нарастващата жега, и каза:- Колко още коня са…- Думите на Ленобия прекъснаха, когато тя видя, че полумесецът на челото на момичето е червен.
– Мисля, че са останали само няколко.- Ръката на червеното хлапе трепереше, докато избърсваше потта и саждите от лицето си, задъхвайки се от думите.- Аз- аз изведох Дива, защото винаги съм я харесвала и си помислих, че може да си спомни за мен. Но дори тя се уплаши. Наистина се страхуваше.
Тогава Ленобия разпозна момичето – Никол. Преди да умре, а след това да се откаже и да се присъедини към групата на Далас, тя имаше слабост към конете и естествено привличане. Но нямаше време да разпитва детето. Нямаше време за нищо друго, освен да изведе конете – и Травис – на безопасно място.- Справи се добре, Никол. Можеш ли да се върнеш там?
– Да.- Кимна отривисто Никол.- Не искам да изгорят. Ще направя каквото ми кажеш.
Ленобия положи ръка върху рамото на момичето.
– Трябва само да отвориш кабинките и да се махнеш от пътя им. Аз ще ги заведа на безопасно място.
– Добре, добре. Мога да го направя.- Кимна Никол. Звучеше задъхано и уплашено, но без да се колебае, тя последва Ленобия и те изтичаха обратно във вихрещата се жега на конюшните.
– Травис!- Закашля се Ленобия, опитвайки се да види през все по-гъстия дим.- Чуваш ли ме?
Той изкрещя над пращящите пламъци.
– Да! Върнах се тук. Заседнал съм!
– Отворете клетките!- Ленобия отказа да се поддаде на паниката си.- Отворете ги всичките! Мога да повикам конете при мен, на безопасно място. Мога да ги измъкна. Следвайте ги. Мога да ви изведа всички навън!
– Отворих ги!- Изкрещя миг по-късно Травис от ямата на дима и горещината.
– Тези също са отворени!- Обади се Никол от много по-близо.
– Сега следвайте конете и излезте от конюшните! И двамата!- Изкрещя Ленобия, преди да започне да спринтира, назад, далеч от огъня и към двойните врати на изхода, които беше оставила широко отворени зад себе си. Застанала на вратата, тя вдигна ръце с отворени длани и като си представи, че черпи сила директно от другия свят и мистичното царство на Никс, Ленобия отвори сърцето си, душата си и дарбата си, дадена ѝ от богинята, и извика:
– Елате, прекрасни мои дъщери и синове! Следвайте гласа ми и любовта ми и живейте!
Конете сякаш избухнаха от пламъците и черния дим. Ужасът им беше толкова осезаем за Ленобия, че беше почти живо същество. Тя го разбираше – този ужас от пламъците, огъня и смъртта – и насочваше силата и спокойствието си към себе си и към конете, които галопираха покрай нея и навлизаха в училищния двор.
Червената новачка се запъти, кашляйки, след тях.
– Това е то. Това са всички коне – каза тя и се срина в тревата.
Ленобия едва даде на Никол едно кимване. Емоциите ѝ бяха съсредоточени върху неспокойното стадо зад нея, а очите ѝ – върху сгъстяващия се дим и облизващите пламъци пред нея, от които Травис не излизаше.
– Травис!- Изкрещя тя.
Нямаше отговор.
– Пожарът се разпространява бързо – каза все още кашлящата червена новачка.- Той може да е мъртъв.
– Не – каза Ленобия твърдо.- Не и този път.- Тя се обърна, за да погледне към стадото, и извика на любимата си черна кобила:- Муджаджи!- Конят изхриптя и тръгна към нея. Ленобия вдигна ръка, за да я спре.
– Бъди спокойна, мила. Гледай за останалите ми деца. Дай им своята сила и спокойствие, както и моята любов – каза Ленобия. Кобилата неохотно, но послушно започна да се движи около струпванията на изплашените коне, като ги събираше на стадо. Доволна, Ленобия се обърна, пое си два пъти дълбоко въздух и се втурна в отвора на горящите конюшни.
Жегата беше ужасна. Димът беше толкова гъст, че сякаш се опитваше да диша вряща течност. За миг Ленобия се пренесе обратно в онази ужасна нощ в Ню Орлиънс и в друга горяща конюшня. Дебелите хребети на белезите по гърба я заболяха от фантомен спомен за болка и за миг паниката я завладя, вкоренявайки Ленобия в миналото.
После го чу да кашля и паниката ѝ бе разбита от надежда, позволяваща на настоящето и истинската сила на волята на Ленобия да победят страха ѝ.
– Травис! Не те виждам!- Изкрещя тя, като разкъса долната част на нощницата си, влезе в най-близката кабинка и я потопи в коритото за вода.
– Върни се назад – каза той между силната кашлица.
– По дяволите, ще го направя. Гледала съм как един мъж изгаря заради мен. Това не ми харесва.- Ленобия придърпа намокрената кърпа върху себе си като наметало с качулка и се придвижи по-навътре в дима и горещината, следвайки кашлицата на Травис.
Намери го до една отворена кабинка. Беше паднал и се опитваше да се изправи, но беше стигнал само до коленете си, където се беше прегънал, давейки се и кашляйки. Ленобия не се поколеба. Влезе в бокса и отново потопи разкъсаната кърпа в коритото за вода на бокса.
– Какво?- Още една кашлица го връхлетя, докато той се взираше в нея.- Не! Вземи…
– Нямам време за спорове. Просто легнете.- Когато той не помръдна достатъчно бързо, тя изрита коленете му изпод него. Той падна по гръб с хъркане и тя разстла мократа кърпа върху лицето и гърдите му.- Точно, така.- Авторитетно заповяда Ленобия, като посегна към коритото за вода и бързо плисна течността върху лицето и косата си. След това, преди той да успее да протестира или да осуети плана ѝ, като се раздвижи, тя хвана краката на Травис и започна да ги дърпа.
Трябваше ли да е толкова голям и тежък? Умът на Ленобия се размъти. Около нея бушуваха пламъци и тя беше сигурна, че усеща миризмата на горяща коса. Е, Мартин също беше голям… После умът ѝ спря да работи. Сякаш тялото ѝ се движеше автоматично, без никой да го управлява, освен първичната нужда да продължи да измъква този мъж от опасността.
– Това е тя! Това е Ленобия!- Силните ръце изведнъж се оказаха там, опитвайки се да отнемат товара от нея. Ленобия се бори. Този път смъртта нямаше да победи! Не и този път!
– Професор Ленобия, всичко е наред. Вие се измъкнахте.- Хладината на въздуха се усещаше и тогава умът ѝ успя да осмисли случващото се. Тя се задъха, вдишвайки чистия въздух и изкашляйки топлината и дима, когато нежни ръце ѝ помогнаха да седне на тревата и поставиха маска на носа и устата ѝ, през която още по-сладък въздух заля дробовете ѝ. Тя вдиша кислорода и съзнанието ѝ напълно се проясни.
Пожарникарите се струпаха на терена. Към пламтящите конюшни бяха насочени мощни маркучи с вода. Двойка парамедици се надвесваше, взираше се в нея, изглеждаше изгубена и очевидно изненадана от това колко бързо се възстановява.
Тя свали маската от лицето си.
– Не на мен. На него!- Тя издърпа тлеещата кърпа от твърде неподвижното тяло на Травис.- Той е човек – помогни му!
– Да, госпожо – промърмори един от медиците и те започнаха да работят върху Травис.
– Ленобия, изпий това.- В ръцете ѝ се постави чаша и господарката на конете вдигна очи, за да види двамата вампири-лечители от лазарета на Дома на нощта – Маргарета и Пемфредо, които бяха приседнали до нея. Ленобия изпи силно примесеното с кръв вино с една дълга глътка, като веднага усети как жизнената енергия, която то носеше, пронизва тялото ѝ.
– Трябва да дойдете с нас, професоре – каза Маргарета.- Ще ви трябва повече от това, за да се излекувате напълно.
– По-късно – каза Ленобия, като хвърли чашата настрани. Тя не обърна внимание на лечителите, както и на сирените, гласовете и общия хаос около нея. Ленобия пропълзя до главата на Травис. Лекарите от Бърза помощ бяха заети. Каубоят вече имаше собствена маска, а в ръката му започваха да поставят интравенозна инжекция. Очите му бяха затворени. Дори под петната от сажди тя видя, че лицето му е опърлено и зачервено. Беше облечен с разкопчана риза, която очевидно беше наметнал набързо върху дънките. Силните му гърди бяха голи и вече бяха в мехури. А ръцете му – ръцете му бяха обгорели до кръв.
Сигурно е издала неволен звук – някакъв малък външен знак за ужасната душевна болка, която изпитваше, – защото Травис отвори очи. Бяха точно такива, каквито си ги спомняше – цвят на уиски, оцветени в маслиненозелено. Погледите им се срещнаха и се задържаха.
– Ще оцелее ли?- Попита тя най-близкия до нея парамедик.
– Виждал съм и по-лоши неща и той ще има белези, но трябва да го закараме в „Сейнт Джон“ възможно най-скоро. Вдишването на дим е по-лошо от изгарянията му.- Човекът направи пауза и въпреки че Ленобия не откъсваше поглед от Травис, чу усмивката в гласа му.- Той е щастливец. Намерили сте го точно на навреме.
– Всъщност ми отне двеста двайсет и четири години да го намеря, но се радвам, че успях навреме.
Травис започна да казва нещо, но думите му заглъхнаха в ужасна, хаплива кашлица.
– Извинете ме, госпожо. Носилката е тук.
Ленобия се отмести встрани, докато Травис беше прехвърлен на носилката, но погледът им не се откъсна. Тя вървеше до него, докато го откарваха до чакащата линейка. Преди да го натоварят вътре, той свали маската си и с грапав глас попита:
– Бони? Добре ли е?
– Тя е добре. Усещам я. Тя е с Муджаджи. Ще я пазя. Ще пазя всички тях – увери го тя.
Той протегна ръка към нея и тя внимателно докосна обгорената му, окървавена ръка.
– И аз?- Успя да изръмжи той.
– Да, каубой. Можеш да заложиш на това тази своя голяма, красива кобила.- И без да и пука, че усеща как всички я гледат – хора, новаци и вампири – Ленобия се наведе и го целуна нежно по устните.- Търси щастието и конете. Аз ще бъда там. Този път ще се уверя, че си в безопасност.
– Добре е да знам. Майка ми винаги е казвала, че имам нужда от пазител. Надявам се, че се чувства по-добре, когато знае, че имам такъв.- Звучеше така, сякаш гърлото му беше пълно с шкурка.
Ленобия се усмихна.
– Имаш такъв, но мисля, че ти си този, който трябва да се научи да си почива.
Върховете на пръстите му докоснаха ръката ѝ и той каза:
– Вярвам, че вече мога. Просто чаках да намеря пътя към дома.
Ленобия се вгледа в кехлибарените му и маслинови очи, които бяха толкова познати, толкова много, много подобни на тези на Мартин, и си представи, че може да прогледне за тази също така позната душа – за добротата и силата, честността и любовта, които по някакъв начин бяха изпълнили обещанието му да се върне при нея. Дълбоко в себе си Ленобия знаеше, че въпреки че останалата част от високия, жилав каубой изобщо не приличаше на изгубената ѝ любов, тя отново беше намерила сърцето си. Емоциите запушиха гласа ѝ и единственото, което можеше да направи, беше да се усмихне, да кимне и да обърне ръката си така, че върховете на пръстите му да легнат върху дланта ѝ – топли, силни и много живи.
– Трябва да го закараме в „Сейнт Джон“, госпожо – каза санитаря.
Ленобия неохотно отдръпна допира си от Травис, избърса очите си и каза:
– Можете да го вземете за малко, но аз ще искам да си го върна. Скоро.- Тя обърна погледа си на буреносен облак към човека в бяла пристилка.- Отнасяй се добре с него. Този пожар в плевнята е малък в сравнение с горещината на моя нрав.
– Д-да, госпожо – заекна лекаря и бързо вдигна Травис в линейката. Преди да затворят вратите и с мигащи светлини да потеглят, Ленобия беше сигурна, че е чула как кикотът на Травис преминава в раздираща кашлица.
Тя стоеше там, загледана след линейката и притеснена за Травис, когато някой наблизо прочисти гърлото си доста очевидно и вниманието на Ленобия моментално се пренасочи. Обръщайки се, тя видя това, което подобно на тунелно зрение съсредоточаване върху Травис я беше накарало да пренебрегне. Училището сякаш се беше взривило. Конете се размърдаха нервно, колкото се може по-близо до източната стена. Пожарните коли бяха паркирани на площадката до конюшнята и размахваха огромни маркучи, пълни с буйна вода, върху все още горящата постройка. Новаци и вампири се бяха събрали на уплашени групички и изглеждаха безпомощни.
– Спокойно, Муджаджи… спокойно. Вече всичко е наред, мила моя.- Ленобия затвори очи и се съсредоточи върху използването на дарбата, която нейната богиня ѝ бе дала преди повече от двеста години. Тя усети как красивата черна кобила реагира мигновено, освобождавайки се от вълнението си и издухвайки последния страх и нервност. След това връзката на Ленобия се прехвърли към големия першерон, който риеше разтревожено земята, а ушите му бясно потрепваха, докато търсеше Травис.
– Бони, той е добре. Няма от какво да се страхуваш. Ленобия говореше тихо, като отразяваше вълните от емоции, които предаваше на разтревожената кобила. Бони се успокои почти толкова бързо, колкото и Муджаджи, което зарадва Ленобия и ѝ позволи да насочи вниманието си към останалата част от стадото.- Персефона, Анжо, Дива, Малка бисквитке, Оки Доджър – тя прегледа стадото, като изпращаше специална топлина и увереност на отделните коне – следвайте примера на Муджаджи. Бъдете спокойни. Бъдете силни. Вие сте в безопасност.
Близкото гърло отново се прочисти, което наруши концентрацията ѝ. Раздразнена, Ленобия отвори очи и видя, че пред нея стои човек. Беше облечен в пожарникарска униформа и я гледаше с вдигнати вежди, с открито любопитство.
– Говориш с тези коне ли?
– Всъщност правя много повече от това. Погледни.- Тя направи жест към стадото зад него. Той се обърна, а на лицето му се изписа изненада.
– Успокоиха се много. Това е странно.
– Странното има толкова негативни конотации. Вместо това ми харесва думата магически.- Кимна пренебрежително на пожарникаря Ленобия и се насочи към групата младежи, които се бяха струпали около Ерик Найт и професор П.
– Госпожо, аз съм капитан Олдърман, Стив Олдърман – каза той, като почти тичаше, за да не изостава от Ленобия.-Работим, за да овладеем този пожар, и трябва да знам кой командва тук.
– Капитан Олдърман, аз самата бих искала да знам това – каза мрачно Ленобия. После добави:- Елате с мен. Ще се погрижа за това.- Господарката на конете се присъедини към Ерик, професор П и тяхната група новаци, която включваше воина Син на Еребус, Крамиша, Шейлин и няколко от бившите сини новаци.
– Пентезилеа, знам, че Танатос е със Зоуи и нейния кръг и завършва ритуала във фермата на Силвия Редбърд, но къде е Неферет?- Гласът на Ленобия беше като камшик.
– Аз просто не знам!- Професорът по литература звучеше разтреперана, загледана през рамо към горящите конюшни.-Когато видях пожара, сама отидох в покоите ѝ, но от нея нямаше и следа.
– Какво ще кажете за телефона ѝ? Никой ли не се е опитал да и се обади?- Каза Крамиша.
– Не отговаря – каза Ерик.
– Чудесно – промълви Ленобия.
– Мога ли да предположа, че поради отсъствието на останалите, които току-що споменахте, вие отговаряте за това място?- Попита я капитан Олдърман.
– Да, изглежда, че по подразбиране съм аз – каза тя.
– Е, тогава ви трябва училищен списък, възможно най-скоро. Вие и учителите трябва незабавно да проверите дали всички ученици присъстват и са отчетени.- Той дръпна палец към една пейка недалеч от мястото, където стояха.- Това момиче – онова с червената луна на челото – е единственото дете, което открихме в близост до обора. Не е ранена, само е малко разтреперана. Кислородът прочиства дробовете ѝ необичайно бързо. Все пак може би ще е добре да я прегледаме в „Сейнт Джон“.
Ленобия погледна към мястото, където седеше Никол и дишаше дълбоко от кислородна маска, докато един парамедик проверяваше и отново проверяваше жизнените ѝ показатели. Маргарета и Пемфредо се носеха наблизо и гледаха санитаря, сякаш беше особено отвратително насекомо.
– Нашият лазарет е по-добре оборудван, за да се грижи за ранени новаци, отколкото човешка болница – каза Ленобия.
– Каквото кажете, госпожо. Вие отговаряте тук, а знам, че вие, вампирите, имате своя уникална физиология.- Той направи пауза и добави:- Не искам да ви обиждам. Най-добрият ми приятел в гимназията беше белязан и променен. Тогава го харесвах. И все още го харесвам.
Ленобия успя да се усмихне.
– Не се обиждам, капитан Олдърман. Вие само говорехте истината. Вампирите наистина имат различни физиологични нужди от хората. Никол ще се чувства добре тук, при нас.
– Добре. Предполагам, че е по-добре да изпратим някои от нашите момчета в онази къща на полето и да потърсим други деца, които може да са наблизо – каза капитанът.- Изглежда, че можем да задържим пожара от разпространение, но най-добре претърсете съседните части на училището.
– Мисля, че полската къща е загуба на време за вашите мъже – каза Ленобия, следвайки това, което ѝ подсказваше инстинктът.- Нека се съсредоточат върху потушаването на пожара в конюшнята. Пожарът не е започнал от само себе си. Това трябва да се разследва, както и да сме сигурни, че никой от нашите хора не е попаднал в капана на пожара. Ще наредя на нашите воини да претърсят прилежащите части на училището, като започнат от полевата сграда.
– Да, госпожо. Изглежда, че сме дошли навреме. Полевата къща ще има щети от дим и вода, но ще изглежда много по-зле, отколкото е в действителност. Мисля, че конструкцията е останала здрава. Това е хубава сграда, направена от добър, дебел камък. Ще се наложи известно възстановяване, но костите ѝ са направени така, че да издържат. Пожарникарят и свали шапка и тръгна, като крещеше заповеди на най-близките мъже.
Е, поне това е някаква добра новина, помисли си Ленобия, опитвайки се да отклони поглед от тлеещата каша, която представляваше конюшнята ѝ. Тя се обърна обратно към групата си.
– Къде е Драконът? Все още ли е в къщата на полето?
– Ние също не можем да намерим Дракон – каза Ерик.
– Драконът е изчезнал?- Конюшните бяха построени с обща стена с голямата, покрита полска къща. Дотогава тя беше твърде заета, за да се замисли, но отсъствието на Вожда на Синовете на Еребус по време на училищна криза беше крайно необичайно.- Неферет и Драконът – не ми харесва, че нито един от двамата не е тук. Това е лошо предзнаменование за училището.
– Професор Ленобия… видях я.
Погледите на всички се насочиха към дребното момиче с каскади от гъста тъмна коса, която правеше деликатните черти на лицето ѝ да изглеждат почти кукленски. Ленобия бързо назова името ѝ. Шейлин – най-новият младеж в Дома на нощта в Тулса и единственият младеж, чийто оригинален знак беше червен. Ленобия си бе помислила, че в нея има нещо доста странно още от първия момент, в който я бе срещнала преди броени дни.
– Видяла си Неферет?- Тя сведе очи към момичето.- Кога? Къде?
– Само преди около час – каза Шейлин.- Седях пред общежитието и гледах дърветата.- Повдигна нервно рамене и добави:- Преди бях сляпа, а сега, когато вече не съм, обичам да гледам нещата. Много.
– Шейлин, какво ще кажеш за Неферет?- Подкани я Ерик.
– О, да, видях я да върви по тротоара към къщата на игрището. Тя, хм, изглеждаше много, ама много тъмна.- Шейлин направи пауза и изглеждаше неловко.
– Тъмна? Какво имаш предвид под…
– Шейлин има уникален начин да вижда хората – прекъсна я Ерик. Ленобия го наблюдаваше как слага успокояваща ръка на рамото на Шейлин.- Ако тя смята, че Неферет изглежда тъмна, тогава вероятно е добре, че си попречила на човешките пожарникари да се ровят из къщата на полето.
Ленобия искаше да разпита Шейлин по-нататък, но Ерик срещна погледа на Ленобия и почти незабележимо поклати глава. Ленобия усети как по гръбнака ѝ преминава ледена тръпка на предчувствие. Това предчувствие я разтревожи.
– Оси, отиди с Пентезилеа в административния офис. Ако Диана не се е събудила, събуди я. Вземи училищния списък и го разпространи сред воините от „Синовете на Еребус“. Накарай ги да отчетат всеки ученик и след това нека учениците се явят при наставниците си, преди да се върнат в стаите си в общежитието.- Докато професорът и Воинът бързаха да си тръгнат, Ленобия срещна откровения поглед на Крамиша.- Можеш ли да накараш тези новаци – Ленобия направи пауза и жестът ѝ обхвана случайните, изглеждащи изгубени ученици, които се разхождаха из района – да докладват на наставниците си?
– Аз съм поет. Мога да измисля някои сериозни ямбически пентаметри. Това означава, че мога да ръководя няколко уплашени, заспали деца.
Ленобия се усмихна на момичето. Беше я харесала още преди да умре, а след това да се върне като червенокоса новачка, която имаше толкова пророчески поетични умения, че я бяха обявили за новия вампирски поет лауреат.
– Благодаря ти, Крамиша. Знаех, че мога да разчитам на теб. Не забравяй да побързаш. Не е нужно да ти казвам, но зората наближава твърде много.
Крамиша се ухили.
– Ти ми казваш, че ще бъда по-хрупкава от този хамбар, ако скоро не съм вътре и под прикритие?
Докато Крамиша бързаше да си тръгне, викайки разпръснатите новаци, Ленобия се изправи пред Ерик и Шейлин.
– Ние тримата трябва да претърсим къщата на полето.
– Да, съгласен съм – каза Ерик.- Хайде да вървим.
Шейлин обаче се отдръпна и Ленобия забеляза, че отърси ръката му от рамото си. Не по раздразнен или злобен начин, а по разсеян начин. Тя наблюдаваше как младият червен новак поглежда към небето и въздиша. Ленобия долови усещане за важност – усещане за очакване или желание.
– Какво има?- Попита Ленобия момичето, въпреки че последното нещо, което трябваше да прави, беше да обръща внимание на разсеяно, странно, червено момиче новачка.
Все още гледайки нагоре, Шейлин каза:
– Къде е дъждът, когато имаш нужда от него?
– А?- Поклати глава към нея Ерик.- За какво говориш?
– Дъжд. Наистина, наистина много ми се иска да вали.- Момичето погледна от небето към него и сви рамене, изглеждайки малко смутено.- Кълна се, че го усещам във въздуха. Щеше да помогне на пожарникарите и да е двойно по-сигурно, че пожарът няма да се разпространи в останалата част на училището.
– Хората се справят с пожара. Трябва да проверим къщата на полето. Не ми харесва, че си видяла Неферет да влиза там.
Ленобия започна да се насочва към къщата на полето, предполагайки, че двамата ще я последват, но се поколеба, когато Шейлин все още се съпротивляваше. Обръщайки се към нея, готова да обвини момичето в наглост или невежество, Ерик я изпревари, като каза тихо.
– Хей, това е важно.- Той се обърна към Шейлин с тих, спешен глас.- Да отидем с Ленобия и да проверим къщата на полето. Пожарникарите могат да овладеят останалите неща.- Когато Шейлин продължи да се държи настрана и да се съпротивлява да отиде към полската къща, той каза по-силно:- Какво става с теб? Тъй като Танатос и Драконът, а дори и Зоуи и нейната група не са тук, трябва да внимаваме да не издадем на всички какво може да…
– Ерик, мисля, че Ленобия е права – прекъсна го Шейлин.-Просто искам да знам какво ще се случи с нея.
Ленобия проследи погледа на Шейлин, за да види Никол, която все още седеше на пейката, между двата вампира от лазарета, с вид на изцапана със сажди и розова кожа.
– Тя е една от червените новаци на Далас. Няма да се учудя, ако има нещо общо с пожара – каза Ерик, явно раздразнен.- Ленобия, мисля, че трябва да накараш Никол да отиде в лазарета, а след това да я държиш заключена там, докато не разберем какво, по дяволите, наистина се е случило тук.
Преди Ленобия да успее да отговори, заговори Шейлин. Звучеше твърдо и много по-мъдро от шестнайсетте си години. – Не. Нека отиде в лазарета, за да сме сигурни, че е добре, но не я заключвайте.
– Шейлин, ти не знаеш за какво говориш. Никол е с Далас – каза Ерик.
– Е, тя не е с него в момента. Тя се променя – каза Шейлин.
– Тя ми помогна да изкарам конете – каза Ленобия.- Ако беше замесена в пожара, щеше да ѝ е много по-лесно да се изплъзне в дима. Никога нямаше да разбера, че е била там.
– Това е логично. Цветовете ѝ са различни – по-добри. Шейлин изтръпна, твърдостта и мъдростта ѝ се разсеяха, погледна Ленобия с големи очи и каза:
– Ах, ох. Съжалявам. Казах твърде много. Трябва да се науча да си държа устата затворена.
– Какво злодеяние е извършено на територията на училището тази нощ!- Гласът прогърмя зад Ленобия. На другия край на училищната територия бързо към тях се движеше фаланга от вампири и новаци начело с Танатос, Зоуи и Стиви Рей от двете ѝ страни и, колкото и да е странно, Калона, разперил защитно криле, крачеше заедно с тях точно зад Танатос, сякаш изведнъж се бе превърнал в ангел-хранител на смъртта.
В този момент нощното небе се отвори и започна да вали.

Назад към част 3                                                              Напред към част 5

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *