Неферет
Смъртните биха описали това, което правеше Неферет, като сънуване. Казваха, че са сънували толкова ярки кошмари, че след като се събудят, сънищата остават с тях и дори им се струват реални.
Приютена в бърлогата на лисицата, облечена само в кръв и Мрак, Неферет разшири съзнанието си, пресявайки нивата на видимия и невидимия свят в търсене на оцеляване.
Не, безсмъртната не сънуваше.
Всъщност Тси Сгили преживяваше живота си отново, едно след друго – преживяваше моментите, които бяха достигнали кулминацията си в раждането на безсмъртна, и по този начин се надяваше да преоткрие онова, което видението в огледалото беше разбило: своята цел и истинската си същност.
Неферет започва с нощта, отразена в огледалото, моментът, в който невинността ѝ е била загубена. Тя отново се превръща в шестнайсетгодишната Емили Уийлър – дъщеря на майка, която е починала само шест месеца по-рано – и преживява отново нощта, в която баща ѝ я е нападнал и изнасилил.
Усещаше миризмата му: ракия, кисел дъх, пот, пури и похот. Изпитваше отвращение от това, че знаеше какво е замислил, и ужас от това, че не може да избяга от него. След това отново изпита болката на пребитото си и разкъсано тяло.
Все още Емили Уийлър, тя побягна, окървавена и отчаяна, за да бъде отхвърлена от годеника си, но в същия момент спасена от Следотърсача, който я беляза като новачка и завинаги промени съдбата ѝ.
На сигурно място в Дома на нощта в Чикаго тялото ѝ се лекува под зоркия поглед на първия ѝ наставник. Но умът ѝ не можеше да се възстанови. Емили се нуждаеше от отмъщение, за да се излекува напълно. Гласът на нейния наставник беше толкова ясен, колкото и в онази нощ през 1893 г.
– …Неутолимата нужда от възмездие и отмъщение се превръща в отрова, която ще опетни живота ти и ще унищожи душата ти…
Наставникът ѝ бе обяснил на Емили, че тя е изправена пред избора да забрави какво ѝ е причинил баща ѝ и да продължи новия си живот като млада жена – или да се самосъжалява и да носи белезите от това, което е причинило чудовището, без да може да забрави и да прости.
Новакът, който някога е била Емили Уилър, не приема нито един от двата избора.
Тялото на Тси Сгили потрепна спазматично. Дишането ѝ се ускори, но тя не се събуди. Тя остана в дълбоко безсъзнание и напълно в друго време – на друго място – и преживя раждането на Неферет, кралицата на нощта.
Върна се в Уийлър Хаус, дома на баща си, като отмъстителка, задуши го до смърт и заяви, че носи новото си име и новия си живот – без прошка, съмнение или самосъжаление.
Ръцете на Неферет потрепнаха, когато призракът от миналото ѝ докосна наниза от перли, гладък и смъртоносен, и отново преживя вълнението, което бе изпитала, когато сложи край на жалкия живот на Барет Уийлър.
Неферет преживя и още нещо – отново я изпълни тръпката от първото убийство. Не беше вкусила кръвта му. Тогава тази мисъл не бе дошла в ума ѝ, но бе усетила силата на това да прекрати дъха му, да спре сърцебиенето му, да знае, че е накарала духа му да избяга от тази разбита, смъртна обвивка.
Студът, който бе обхванал безупречната кожа на Неферет, се затопли, макар и съвсем леко.
Тя отново преживя бягството си от Чикаго с влак, придружавайки малка група вампири, които проучваха нови обекти за Дома на нощта на запад. На първата спирка на влака Емили Уийлър зарови дневника си. В пръстта на земята, която щеше да се превърне в Оклахома, тя зарови единствения запис на това, което ѝ се беше случило. Спомняше си, че разкопа земята с лопата и отвори рана, която беше червена като засъхнала бича кръв и носеше със себе си аромата на края на всичко. С погребението на този тъжен, жалък разказ за изгубената невинност и отмъщението за изнасилването, новият живот на Неферет пламна.
Той не беше лесен.
Но в тази комета на прераждането винаги имало тъмен център на утеха, който никога не изоставял Неферет. Нощта беше нейният свят, а сенките в най-дълбоките кътчета на нейния свят съдържаха утеха, приемане и утеха.
Училищният съвет в Чикаго беше решил, че за младата Неферет не е безопасно да се върне там, и тя беше преместена в нощния дом „Тауър Гроув“ в Сейнт Луис. Там дарбите ѝ я изпепеляваха.
Неферет се сви плътно в себе си, преживявайки следващия миг, който бе определил коя ще стане тя.
Котката беше малка, късокосместа черно-сива котка таби. Щеше да е твърде малка, твърде обикновена, твърде непривлекателна, за да я забележи Неферет, ако не бяха нейната проницателна интелигентност и допълнителните пръсти на двете ѝ предни лапи. В Сейнт Луис беше зима, студена и снежна, и младата Неферет си помисли, че малкото коте е облечено в ръкавици.
Зле настроената готвачка на училището беше кръстила котката Клои, на името на крадла, хваната при опит за кражба от училището, защото не успяваше да спре котката да не проникне в кухнята, независимо колко често заключваше прозорците и следеше за прислужничките, които имаха навика да забравят да затварят вратите. Онзи ден Клои беше отворила прозореца, изкачила се по гредата на тавана, скочила върху масата за охлаждане и се нахвърлила върху прясна бъбречна питка. Вампирката беше изхвърлила звяра от килера, когато Неферет се беше появила.
– Как изобщо е намерила начин да носи ръкавици? – Бе възкликнала младата Неферет, докато спасяваше малката Клои от снежната преспа, в която се бе приземила, почистваше мокрите бели люспи от сумрачната козина и се усмихваше, докато котката се търкаше във връзките на пелерината ѝ, обшита с еленови кожи.
Готвачката се изсмя подигравателно на Неферет.
– Знам, че си млада, но това не е причина да се държиш като простачка. Клои е полидактилна – с шест пръста. Сигурно си виждала котките на нашата върховна жрица и нейния приятел. Всички те са полидактилни. Този грозен дребосък сигурно е роднина с тях, макар че не виждам прилика, освен в тези лапи. – Старата вампирка се обърна настрани, като все още се хилеше, клатеше глава и мърмореше: – Ръкавици на котка. Детето е красиво, но празноглаво…
Неферет си спомни как лицето ѝ бе пламнало от смущение и гняв, докато Клои не я погледна в очите.
Тогава светът на Неферет се беше променил. Тя преживя отново тръпката от това – да знае какво се крие в съзнанието на котката. Тя не чу истинските думи – котките не мислят с думи. Тя чуваше емоции, а емоциите разказваха истории. Клоуи излъчваше палавост. Коремът ѝ беше пълен и топъл и тя беше заспала. Но най-важното беше, че котката я гледаше в очите с любов, вярност и радост и избра Неферет за свой човек за цял живот.
Пандея, дългогодишната върховна жрица в Сейнт Луис, не я беше нарекла простачка. Нито пък се беше подигравала на Неферет, когато младата новачка беше отишла при нея, държейки на ръце спящата Клои и описвайки със затаен дъх образите на сънищата, които можеше да извади от съзнанието на малката котка.
– И, Върховна жрице, аз мога да докосна съзнанието и на вашата котка! – Провикна се Неферет, сочейки пухкавия котарак на вампира, който се излежаваше на перваза на прозореца. – Тя е щастлива, много щастлива, защото е бременна!
Усмивката на Върховната жрица почти бе засенчила подигравателната реплика на готвачката.
– Скъпа Неферет, Никс те е дарила с чудесен афинитет, специална привързаност към котките, животните, които са най-тясно свързани с нашата богиня. Никс трябва да те цени високо, за да ти даде такъв дар.
Прекрасният ден избледня и преживяванията на Неферет се промениха. Месеците изминаха толкова бързо, колкото и учестеното сърцебиене на Тси Сгили.
Тя все още беше млада, но по-възрастна. Нейният съвет беше ценен – първо, заради връзката ѝ с котките, които се разхождаха свободно в Дома на нощта като спътници на новаците и вампирите. После, макар че афинитетът ѝ бе започнал с котките, скоро стана ясно, че Неферет може да докосва умовете на хората почти толкова лесно, колкото и тези на котките.
Образите се издигаха от миналото един след друг, зашеметяващи със скоростта си:
– Неферет, ще бъде полезно, ако дойдеш с мен в града. Трябва да знам дали градът отново става неспокоен при мисълта за нашите пълнолунни ритуали – бе поискала върховната жрица.
Тя отиде с Пандея, като се отвори за атаката от страх, омраза и завист, която местните хора отправиха към Върховната жрица, макар че те или се примиряваха и ѝ сваляха шапки, или отвръщаха поглед и се правеха, че не я виждат.
Неферет започна да се отвращава да ходи в града.
– Неферет, човешкият консул на нашия нов професор изглежда тъжен; би било полезно, ако ми кажеш дали иска да си тръгне, но се страхува да го попита – беше попитала Пандея друг път.
Неферет се бе промъкнала в съзнанието на човека. Човекът не беше тъжен. Беше изневерил на вампирката си и се бе измъквал през деня, докато тя спеше, за да играе хазарт и да бъде с проститутки по речните кораби.
Професорът го бе изпратила и бързо го бе забравила, като в рамките на две седмици бе преминала към друг, по-лоялен консорт.
Но на Неферет ѝ беше трудно да забрави онова, което беше докоснала в съзнанието на мъжа. Жажда и завист – алчност и желание. Беше я отвратило.
Виждайки колко много тяхната върховна жрица цени съветите ѝ, други идваха при нея, винаги търсейки отговорите, скрити под маските на другите.
Докато Неферет преживяваше отново преживяното, тя усещаше възмущението, което се бе зародило в нея тогава. Всички те бяха толкова нуждаещи се! Дори Върховната жрица.
– Неферет, кажи ми дали онзи воин от Сина на Еребус смята, че съм наистина красива…
– Неферет, искам да знам дали съседката ми ми казва истината за…
– Неферет, кажи ми…
– Неферет, искам да…
– Неферет, защо…?
Тси Сгили изтръпна, макар че все още не се събуждаше, тъй като преживяване след преживяване, спомен след спомен я нападаха толкова бързо, че се преливаха един в друг, превръщайки се в колаж от нужда и алчност, желание и предателство, лъжи и похот.
Тъмнината я спаси. Както когато беше Емили, тя беше привлечена от цъфтящите през нощта градини на Тауър Гроув. Най-сенчестите места в Дома на нощта ѝ бяха познати приятели. Там тя можеше да изчезне, призовавайки нощта към себе си, така че другите да гледат над нея и да я подминават, и никога да не я видят…
Клои разбра. Тя беше интелигентна и преждевременно развита и независимо от това каква безсмислена мисъл беше чула Неферет, тя намираше начин да я накара да се усмихне. Тя прошепна на котката чувствата, които се учеше никога да не изрича на глас – никога да не показва на другите младежи – никога, никога да не разкрива пред никой вампир.
– Мразя, когато Пандея ме моли да се вслушвам в мислите на човек, особено на мъж – каза младата Неферет на мъркащата си котка. – Всички те са гнусни. Мислите им са обсебени от телата ни – от това да ни притежават, въпреки че страхът им е толкова силен, че почти има аромат: кисел дъх, пот и ненаситно желание.
Клои беше докоснала нослето си в нея и беше търкала лицето си в бузата ѝ, изпълвайки я с безусловна любов и приемане.
– Когато съм върховна жрица, ще използвам силите си само когато искам. Не съм съгласна с Пандея и останалите. Само защото съм надарена, това не означава, че трябва да съм в тяхна услуга. На мен ми е дадена силата, а не на тях. Тя трябва да е моя и да я използвам, както пожелая.
Вместо да се притисне към нея, както обикновено, ушите на малката котка се изпънаха и тя се изправи, кацна в скута на Неферет и се загледа в покритите с нощ градини на Дома на нощта.
В бърлогата си Тси Сгили стенеше на глас, като не искаше да преживява следващото, но не можеше да избяга от виденията на миналото си.
Къщата на нощта в Тауър Гроув имаше пищни земи, които се простираха на повече от двеста уединени акра около основния кампус. Теренът, разбира се, беше грижливо поддържан, но беше началото на двадесети век и Сейнт Луис все още беше известен като вратата към Дивия запад. Градините бяха дом не само на водни съоръжения и цъфтящи през нощта цветя.
Клои усещаше аромата на въздуха.
Неферет дишаше дълбоко заедно с малката котка. Когато тя изви гръб, ръмжейки свирепо, Неферет също бе оголила зъби, споделяйки яростта си, че в нейния Дом на нощта е влязъл натрапник.
Едва когато Клои бе скочила от скута ѝ, Неферет бе дошла на себе си и бе познала страха. Тя се втурна след котката си.
Рисът беше ловувал зайци и беше прогонил един на земята недалеч от тъмния ъгъл, в който седяха Неферет и Клои. Разочарован от загубата на плячката си, големият мъжки бе маркирал около поляната, за да я отбележи като своя.
Клои нахлу в територията на мъжкия. С предупредителен писък рисът се изправи срещу малкото коте. С крясък и плюене Клои се хвърли към мъжкия, цялата в нокти и зъби.
– Не! – Изкрещя Неферет заедно с Клои, когато рисът удари веднъж, два пъти, замахна с нокът към малката котка, сякаш беше досадно насекомо, и разряза корема ѝ, като я изкорми.
Огромният звяр, три пъти по-голям от Клои, се приближи до мястото, където котаракът лежеше изкормен, гърчещ се и кървящ, когато Неферет стигна до поляната.
Яростта изпълни младата жена и тя се втурна към животното, крещейки без думи, с вдигнати ръце и оголени зъби.
Ушите на рисът се сплескаха на черепа му. Жълтите му очи срещнаха пламтящия изумруден поглед на Неферет. Това, което видя там, го накара да се замисли. Толкова бързо, колкото се беше разпалил инстинктът му за убийство, инстинктът му за самосъхранение взе връх и рисът се отдръпна, губейки се в листата.
Неферет се втурна към котката си. Клои беше все още жива. Малкото ѝ сърчице биеше учестено и тя се задъхваше от паника и болка.
– Не! Богиньо, не! – Неферет разкъса роклята си и се опита да напъха червата обратно в корема на котката и да спре ужасния поток от кръв. – Помогни ѝ, Никс! Моля те, ако съм толкова важна за теб, колкото всички казват, моля те, умолявам те, помогни ѝ! – Изпълнена с болката на котката си и със собственото си отчаяние, Неферет заплака в нощта. – Помогни ѝ, богиньо! Моля те, помогни!
Въздухът над поляната затрептял от сребриста светлина, която блестеше като звезди, дошли на земята, и до умиращата котка се материализира жена. Косата ѝ беше дълга и бяла като пълната луна. Носеше рокля с цвят на здрач и украса за глава, покрита със сребърен памук, обсипан с диаманти.
Вътре в бърлогата неспокойно мърдащото тяло на Тси Сгили се успокои. Дишането ѝ стана повърхностно. Голата ѝ кожа беше хладна и толкова бледа, че изглеждаше почти прозрачна, докато преживяваше първата си среща с Никс.
– Дъще, ти си важна за мен – каза и богинята. – И не само защото виждам в теб голяма сила. Обичам те, както всички мои деца, заради истинската ти същност – тази, която е уязвима и наранена, но достатъчно смела, за да продължи да живее, да расте и да обича.
– Тогава моля те, Богиньо. Спаси Клои. Тя е най-важното нещо в живота ми. Обичам я – помоли Неферет.
Никс бе вдигнала ръце и коприната, която ги покриваше, заблестя като лунна светлина върху вода.
– Давам ти един последен дар – способността да успокояваш чуждата болка с докосването си. Нека това те научи на състрадание, за да обуздаеш зараждащата се в теб сила. – Никс притисна ръце върху сърцето си, а после се наведе напред и постави длани върху главата на Неферет.
В студеното, тъмно леговище Неферет преживя отново божественото докосване и дъхът ѝ спря от спомена. Докосването на богинята не я беше изпълнило със сила. То я бе изпълнило с нежност.
– О, благословена бъди, Никс!
– Това е Богинята! Благословена бъди, Богиньо на нощта!
Радостни викове се разнесоха отвсякъде около Неферет, когато вампири и новаци, следвайки призивите ѝ за помощ, откриха поляната.
– Бъдете благословени, деца мои. Весела среща, весела раздяла и пак весела среща – поздрави останалите Никс и се усмихна блажено, преди да изчезне в лъча на лунната светлина.
Неферет не е гледала как Никс си тръгва. Беше съсредоточила цялото си същество върху котката си. Тя притисна ръце към кървящото и тяло, използвайки магическото докосване на богинята.
Неферет веднага усети разликата. Дишането на Клои престана. Сърцето ѝ се забави. Оцъклените ѝ от болка очи се проясниха, само за миг, и се срещнаха с нейните, докато малката котка излъчваше любов, радост и облекчение. После, напълно щастлива и напълно освободена от болката, котката се сви около ръцете ѝ. Мъркайки доволно, тя се притисна към Неферет и умря.
– Не! Не! Трябваше да успея да те спася! – Неферет беше придърпала Клои в скута си и беше започнала да се грижи за безжизненото ѝ тяло, когато по челото ѝ избухна болка. Все още притискайки тялото на Клои, Неферет се сгромоляса, докато лицето ѝ не се притисна в тревата и кръвта и земята не погълнаха риданията ѝ.
– Неферет, дете! Аз съм тук с теб. Всичко ще бъде наред! – Вдигна я самата върховна жрица Пандея. – О, благословена богиньо, благодаря ти! – Възкликна Пандея, когато Неферет вдигна лицето си. – Никс не само те дари с лечебно докосване, но и те благослови с Промяната тази нощ.
Все още плачейки и притискайки тялото на Клои, Неферет беше замаяна от объркване.
Погледът на Пандея се премести от новите знаци, които украсяваха лицето на Неферет и обявяваха на света, че тя е възрастен вампир, към тялото на малката котка.
– О, това е Клои. Скърбя заедно с теб, Неферет. – Върховната жрица погали неподвижната глава на котката. – Но твоето докосване излекува болката ѝ и тя продължи в другия свят, където се забавлява с богинята.
В бърлогата Тси Сгили си пое дълбоко дъх и след това изрече думите на глас, точно както бе правила в миналото.
– Аз не я излекувах. Клои е мъртва.
Погледът на Пандея беше благ, а гласът ѝ – разбиращ.
– Знам, че това е ужасна загуба и сега ти е трудно да я понесеш, но когато успееш да осмислиш ясно тази нощ, ще разбереш, че способността да докоснеш духа ѝ и да успокоиш прохождащата малка Клои я излекува по-пълно, отколкото би излекувала физическите ѝ рани. Никс те е благословила богато.
В бърлогата си Неферет прошепна на глас думите, които преди много десетилетия бе успяла да мисли само тихо: Никс ми отне единственото нещо, което обичах.
Гневът развълнува Тси Сгили и я насочи към съзнанието. Дъхът ѝ се ускори и тя почти отвори очи. Но преди да успее да се събуди напълно, времето се придвижи напред, отвеждайки я към следващото определящо преживяване в миналото ѝ. Денят, в който уби любовника си и започна да чува съблазнителния шепот на крилатия безсмъртен – лъжеца и предателя Калона…
Назад към част 12 Напред към част 14