П. С. Каст, Кристин Каст-Училище за вампири-Разкрита-книга 11-част 16

Аурокс

Аурокс се зачуди дали погребенията някога са ставали по-лесни. Дали щеше да е по-малко тъжно, ако първо беше изживял десетилетия живот? Ако имаше приятели, с които можеше да говори след това?
Той се отдалечи от основната група, като не се насочваше наникъде. Никой не го заговори. Никой не го забеляза. Но Аурокс забелязваше всичко и всички.
Шоуни остана до горящата клада и плачеше тихо, макар че топлината на пламъците изсуши сълзите ѝ почти мигновено. Танатос стоеше толкова близо до нея, колкото тя можеше да понесе. Крилатият безсмъртен също остана, застанал като статуя в сянката, а очите му сканираха района около кладата, сякаш очакваше от пепелта на момичето да се появи враг.
Аурокс се придвижваше бързо и безшумно, като не попадаше в полезрението на Калона. Той не знаеше какво да мисли за безсмъртния. Приятел ли беше, враг ли, или просто бог, чиято цел беше да ги наблюдава и да се смее?
Аурокс продължи да се движи през сенките. Репхайм успокояваше Стиви Рей. Аурокс завиждаше на близостта им – особено на начина, по който Стиви Рей беше способна да приеме Репхайм напълно, без да го осъжда или да се колебае.
Той забеляза и Далас. Младият червен вампир изглеждаше нещастен, изпълнен с гняв и завист. На Аурокс не му харесваше как се взира в Стиви Рей и си мърмореше под носа. Може би трябваше да поговори с Танатос за него, макар че върховната жрица, както и останалите от Дома на нощта, изглежда бяха наясно с потенциала на Далас за насилие.
Афродита се отдалечи. Аурокс я видя да вика Шейлин. Струваше му се правилно, че двете пророчици се търсят една друга, особено в такива трудни времена.
Трябваше да продължи да се отдалечава – да продължи да се губи в нощта и да изчака, докато червените новаци на Стиви Рей се настанят за светлата част на деня в новото си леговище в мазето. Тогава щеше да се появи отново, за да застане на стража. За да защитава. Да остане мълчалив и бдителен и да не иска нищо друго, освен да служи на този дом, а чрез него и на богинята Никс.
Но, както винаги, Зоуи привлече погледа му. Аурокс направи пауза и от тъмнината си позволи да я наблюдава за миг. Старк я държеше за ръка, докато тя разговаряше с Деймиън и Дарий. Тя постоянно поглеждаше от този, с когото говореше, към Шоуни. Зоуи кимаше и се включваше в разговора, но Аурокс можеше да каже, че по-голямата част от вниманието ѝ е насочено към приятелката ѝ, която стоеше толкова близо до кладата и плачеше.
Зоуи сигурно ще остане, докато Шоуни не е готова да си каже последно сбогом – помисли си Аурокс. За миг той се замисли дали да не остане и да изчака със Зоуи. Може би щеше да има нещо, което да каже или да направи, за да помогне.
Не. Старк щеше да бъде със Зоуи, а Старк можеше да понесе присъствието на Аурокс само ако Зоуи не беше наблизо.
И все пак Аурокс се чувстваше привлечен както от Старк, така и от младата си жрица. Честно казано, той харесваше Воина. Дори днес, когато помагаше на Старк и Дарий да подготвят мазето за червените бегълци, имаше моменти, в които двамата работеха лесно – като другари. Аурокс почти се чувстваше като свой. След това Старк и Дарий го изпратиха по някаква работа и Танатос му се обади – помоли го да намери Зоуи, защото тя закъсняваше за среща.
Аурокс лесно намери Зоуи. Мислеше, че винаги може да намери Зо.
Но Старк беше с нея и изведнъж воинът стана странен, студен, замръзна и накара Зоуи да го ругае пред останалите.
Той ревнува, помисли си Аурокс, макар да знаеше, че няма причина Старк да изпитва и най-малка ревност.
Зоуи не обръщаше никакво внимание на Аурокс. Тя рядко дори поглеждаше в неговата посока. По-рано изглеждаше така, сякаш едва понасяше да дели една маса с него в кафенето.
Аурокс знаеше, че в него се предполага, че има душата на човешко момче на име Хийт. Това момче беше любовта на Зоуи – нейният човешки Съпруг, въпреки че тя беше свързана с Воин, положил клетва.
Аурокс бе попитал Деймиън за това и Деймиън му бе обяснил ситуацията с търпение и доброта, макар че обяснението му не бе помогнало особено.
Не че Аурокс не разбираше, че е приемливо младеж или вампир да има човешки консулт, както и воин или дори вампирска половинка. Любовта беше твърде сложна емоция, за да бъде ограничавана и да и се налагат ограничения.
Това, което Аурокс не разбираше, беше как би могъл да приеме душата на човешко момче.
Къде беше този Хийт?
Аурокс се бе опитал да се свърже с него. Опита се да говори с него. Така и не получи отговор. Да, от време на време сънуваше странни сънища, в които ловеше риба или спортуваше. Или пък целуваше Зоуи.
Не, този сън не беше от нещо вътре в него. Той сънуваше как целува Зоуи, защото искаше да целуне Зоуи. Тя беше красива. Беше силна. Беше повярвала, че той е нещо повече от съд на злото, преди самият той да повярва в това.
Аурокс се разтърси мислено. Нямаше голямо значение каква беше Зоуи заради това, което не беше. Тя не се интересуваше от него, защото ужасната истина беше, че споделянето на душата на човешката и любов не беше достатъчно, за да накара Зоуи да забрави как е бил създаден Аурокс. Той се бе появил чрез смъртта на майка ѝ.
Не можеше да си прости за това. Как можеше да го направи Зоуи?

„Но аз не съм убил майка ѝ! – Извика съзнанието на Аурокс.
Ако майка ѝ не беше умряла, аз нямаше да съществувам! напомни му съвестта.
Не е мой избор! Не е моя вина!
Но въпреки това съм отговорен за смъртта ѝ!
Защото аз съм продукт на тази смърт!“

Умствено изтощен от вътрешния спор, който никога не се променяше – никога не можеше да бъде спечелен – Аурокс направи единственото нещо, което знаеше, че ще заглуши борбата в него. Незабелязан от никого, Аурокс се отправи към каменната стена, която ограждаше територията на Дома на нощта. Тя беше висока дванадесет стъпки и широка два метра. С необикновена сила Аурокс скочи до върха на стената и тихо се спусна от външната ѝ страна. Стената беше дълга точно 6 823 фута. Аурокс знаеше това не защото беше потърсил дължината ѝ в училищния регистър. Знаеше го, защото беше изминал всеки един от тези метри, засенчван от голямата стена, тичайки, тичайки, тичайки, обикаляйки и заобикаляйки училищния терен в тъмнината извън стената, докато единственото, което познаваше, беше борбата за дъх, биенето на сърцето му, изгарянето на тялото му и войната в съзнанието му, която най-накрая спря.
Така че Аурокс бягаше.
Високо на железните колони, които стърчаха на равни интервали от стената, бяха окачени светлини. Тези светлини бяха единствените електрически прожектори, които притежаваше Домът на нощта, и бяха насочени навън, за да заслепят всички хора, които биха се опитали да надникнат в осветената от газта и сенките училищна територия. Тези прожектори създаваха и сянката в основата на стената, в която Аурокс тичаше, невидим, по-бързо, отколкото който и да е човек или вампир би могъл да тича.
Предишната вечер, след като новачката и човекът бяха умрели, бяха нужни десет обиколки около училището, за да се успокои съзнанието на Аурокс. Мислеше си, че тази вечер може да му трябват още няколко.
Дишаше дълбоко, равномерно, като помпаше с ръце и движеше безмилостно тялото си.
Лявото рамо на Аурокс се плъзна по камъка, докато следваше първия завой около северозападната част на училището.
Той не видя металната бъчва. Не видя и хората. Сблъска се обаче и с хората, и с метала и падна, преобърнат наопаки, търкаляйки се на няколко метра, преди да успее да се спре.
– Майната му! Вампир! – Изкрещя мъжки глас.
– Не видяхме нищо! – Извика друг мъжки глас.
Зашеметен, Аурокс се изправи, обърна се и се изправи пред опасността. Вече се опитваше да се докосне до страха, който се носеше от двамата мъже, подготвяйки се да привлече емоцията към себе си, за да подхрани промяната си в същество, което ще се бори с тях – което ще защитава Дома на нощта.
Двама тийнейджъри се отдръпнаха от Аурокс. Те държаха червени пластмасови чаши, които бяха пълни с течност, преди Аурокс да се блъсне в тях. Заедно бяха хванали малката метална бъчва и се опитваха да я повлекат със себе си, докато се отдръпваха от него.
– Ей, това не е проклет вампир – каза едно от момчетата.
Другото примижа към Аурокс, взирайки се в немаркираното му чело.
– По дяволите, прав си, Зак.
Те спряха да влачат бъчвата.
– Мамка му, човече, накара ни да си разлеем бирата. Почти ни накара да избягаме и да оставим бурето.
– Да, това не е нормално – каза другото момче, поклати глава и избърса течността, която се беше разляла по предната част на ризата му. После направи пауза. – Чакай, той бягаше. Вампир ли те гони?
– Да ме гони? Не – каза Аурокс.
– Тогава защо, по дяволите, бягаше така?
– Защото исках – отговори истината Аурокс.
– Пич, следващия път гледай къде тичаш.
Напълно объркан, Аурокс каза:
– Какво правиш тук?
– Майната му, човече, същото, което и ти. Опитвам се да видя някоя вампирска мацка.
– Вампирска мацка?
Първото момче въздъхна.
– Слушай, няма да ти покажем, ако не можеш да си държиш устата затворена.
– Вампирска мацка – повтори Аурокс, без да е сигурен дали да разбие черепите им или да се разсмее.
– Просто му покажи, Джейсън. Не е като да е един от тях. А ако каже на някого, това ще прецака и него.
Джейсън сви рамене.
– Добре, но не казвай нищо.
– Няма да кажа нищо – каза Аурокс.
– Точно така. Виж това. – С жест Джейсън накара Аурокс да го последва до стената. Той спря и посочи метална тръба. – Донеси бурето. Тя е твърде високо, за да се вижда без него.
Аурокс вдигна металната бъчва и я занесе на Джейсън до стената.
– По дяволите, човече, силен си. Шибаната бъчва тежи един тон – каза Джейсън признателно и я търкулна, така че да се разположи до каменната стена. След това внимателно застана върху нея, като балансираше, забивайкии пръсти в камъните. – Точно тук. Можеш да видиш вътре. – Момчето притисна лице към стената, а очите му изчезнаха, докато се взираше. – Там е адски тъмно, но понякога, обикновено около този момент, можеш да видиш вампири. И няма значение колко е студено – те не носят много. Виждал съм сериозни вампирски крака и цици. – Той скочи надолу. – Виж сам.
Чувствайки се нереално, Аурокс последва примера на Джейсън. Балансира с лекота върху металния варел и на нивото на очите му в стената на училището се появи дупка с размерите на юмрук. През нея Аурокс видя тротоара, който се простираше между общежитията за момичета и момчета. Докато гледаше, се появиха две женски новачки. Гласовете им стигнаха до него, но думите се изгубиха в нощта. Той ги видя, макар че не разпозна двете момичета. С лек трясък на изненада осъзна, че носят поли, които показват краката им, и малки горнища, които се опъват плътно върху гърдите им.
Аурокс слезе от бъчвата и се изправи пред двете момчета.
– Видя ли някоя от тях? – Попита Зак, очите му светеха от вълнение.
– Не – отвърна Аурокс.
– Ами, по дяволите. Тази нощ там се развиваше всякакво действие, но ние почти нищо не успяхме да видим – каза Джейсън. – И така, искаш ли бира? Имаме още една чаша.
Без да знае какво друго да направи, Аурокс кимна.
– Аз съм Джейсън, а това е братовчед ми Зак – каза Джейсън, отвори чучура на бурето и след това му подаде пълната чаша.
– За горещите мацки! – Каза Зак, докато двамата с Джейсън вдигаха чашите си. Двете момчета го погледнаха с очакване.
– Да! – Аурокс се опита да звучи нормално и ентусиазирано. Когато двете момчета надигнаха чашите си и отпиха от течността, той последва примера им и отпи дълго от пластмасовата чаша. Бирата беше студена и малко горчива, но му хареса. Много му хареса.
– Пий до дъно – каза Джейсън. – Имаме един куп бира. Другите момчета, които трябваше да ни посрещнат тук, се оказаха страхливци, които не се появиха.
– Ей, толкова повече за нас! – Каза Зак.
Аурокс пиеше с тях, като си мислеше, че има нещо много отпускащо в това просто да стои там с двете момчета и да не го гледат като изрод.
Аурокс отпи още една дълга глътка и я довърши. Избърса пяната от устата си с обратната страна на ръката и тогава се чу как изрича:
– Аз съм Хийт. Често ли идвате тук?
Джейсън напълни отново всичките им чаши, след което двете момчета седнаха на тревата, с гръб към стената. Аурокс седна срещу тях.
– Не, открихме това място преди няколко вечери.
– Как? – Попита и отпи Аурокс.
– Ами, карахме си покрай него, гледахме си работата и Зак каза да спрем – видя светлини през стената – каза Джейсън. – Помислих, че е луд.
– Мислеше, че съм пиян – поправи го Зак.
– И двамата бяхме, пич – каза Джейсън и се засмя.
– Да, но аз бях прав. Когато излязохме навън и му подадох крак, Джейсън намери дупката.
– Преди беше по-лесно да се види. Бяха нанизали куп светлини за коледната елха из целия кампус там. Имаше добър поглед към някоя вампирска мацка. По дяволите, тези момичета са секси.
– Новачки – автоматично го поправи Аурокс.
– Какво е това?
– Сигурно не си виждал вампири. Вероятно си видял новачки.
– Като че ли ми пука? Видях крака и цици и беше горещо – каза Джейсън. – И така, намери ли и ти дупка?
– Не – каза Аурокс.
– По дяволите! Надявах се, че си намерил нещо с повече за гледане – каза Джейсън.
– Ей, пич, трябва да си доволен от това, което намерих. Това е най-добрият поглед, който сме имали към истински вампири – каза Зак на братовчед си.
– Новаци – поправи го отново Аурокс, като протегна чашата си за още едно доливане.
Джейсън отново отвори чучура и напълни чашата си, но Зак внимателно наблюдаваше Аурокс.
– Откъде знаеш толкова много за тях? – Попита Зак.
Джейсън седна по-изправен.
– Хей, ти един от техните донори ли си? Като например, позволяваш ли им да смучат кръвта ти?
– И да те чукат? – Добави Зак.
– Не. Не – каза Аурокс и поклати глава, като забеляза, че се чувства странно – гузно, а земята сякаш се люлееше малко под него.
– Слушай, на никого няма да кажем идиотщини, ако ни кажеш как да се сдобием с тези мацки – каза Зак.
– Сериозно, на никого. Нито един човек няма да разбере – каза Джейсън.
– Аз не съм ничий приятел – каза Аурокс и се оригна. После се засмя. Говорът му създаваше проблеми, но той се чувстваше добре. Наистина добре.
– Пич, защо се смееш?
– Не е смешно, че държиш тези глупости за себе си.
Аурокс допи третата чаша бира с една дълга глътка.
– Смеех се на мехурчетата в главата си.
Зак се намръщи.
– Леле. По-добре да не ти се налага да караш далеч, за да се прибереш вкъщи.
– Не е нужно да карам – каза щастливо Аурокс.
– Тогава ти ще останеш тук! – Каза Зак.
Аурокс примигна няколко пъти, опитвайки се с всички сили да се съсредоточи върху момчето.
– Понякога го правя – промълви той.
– Добре, виж, не се шегуваме. Можем да се впуснем в кръвопускане. Дори не е нужно да ни плащат – каза Джейсън.
– Но не и с момчета. Не мога да стигна дотам – каза Зак.
– О, със сигурност. Не и с момчета – съгласи се Джейсън. – Но с мацки, да. Абсолютно да.
– И така, какво трябва да направим? – Попита Зак.
Главата на Аурокс се изпълни с невероятни малки мехурчета, а краката му се чувстваха странно – сякаш бяха прекалено тежки. Но умът му сякаш работеше добре. Знаеше, че момчетата не бива да са там, и знаеше, че той – със сигурност – не бива да се сблъсква с тях. Но единственото, което излезе от устата му, беше:
– Чакай. Мисля.
Джейсън въздъхна и отпи още една глътка бира.
– Може би това, че са изсмукали толкова много кръв, е нарушило нивото му на поносимост към алкохола.
– Не ми пука, стига да ми изсмучат повече от кръвта – каза Зак.
– Разбирам те за това – каза Джейсън.
Двамата се взираха в Аурокс.
Аурокс обмисляше и отхвърляше варианти. Докато обмисляше, той протегна чашата си, за да я напълни отново.
– Сигурен ли си? Ставаш доста пиян – каза Джейсън.
– Мисля – измърмори Аурокс.
Зак сви рамене.
– Дай му още. Каза, че няма да шофира.
Аурокс обмисляше възможностите си, докато пиеше. Можеше да се превърне частично в създанието бик и да изплаши двете момчета. Или просто да ги вдигне, да ги хвърли към пътя и да изръмжи. И в двата случая те щяха да се изплашат.
Той обаче щеше да запази бирата им.
Но като се замисли повече, Аурокс осъзна, че да плаши момчетата вероятно е лоша идея. Къщата на нощта вече беше заключена. Нямаше да е добре за училището, ако момчетата се уплашат дотолкова, че да се обърнат към човешките власти.
Това, от което Аурокс се нуждаеше, беше да върне времето назад и да не се сблъсква с тях. Все пак той би искал да запази бирата. Бирата наистина му харесваше.
Всичко останало трябваше да бъде изтрито от нощта. Изчезнало. Забравено. Никога да не се е случвало. С изключение на бирата.
Зак се наведе по-близо до Аурокс:
– Ей, добре ли си човече?
– Искаш ли да ни дадеш номер, на който да се обадим, или нещо друго? Както казахме, няма да кажем на никого.
В този момент на Аурокс му хрумна идеята. Тя също беше добра. Щеше да реши проблема с момчетата, които бяха открили дупката, и щеше да покаже на Старк, че не е негов враг – че всъщност иска да му бъде приятел. Освен това щеше да запази бирата. Той се усмихна на момчетата.
– Няма номер. Чакайте тук. Ще ви ги доведа.
– Сериозно! – Каза Зак.
– Вампири? – Джейсън изглеждаше по-скептичен.
– Не женски. Ще доведа вампир-донор-специалист-вампир – Аурокс се запъна на думите.
– Е, казахме, че не си падаме по момчета – каза Джейсън.
– Не, пич, млъкни! Той ще вземе момчето, което ще ни заведе при мацките – каза Зак. – Просто не можеш да влезеш и да правиш тези глупости, сякаш е нищо. Има правила, които трябва да се спазват. Вярно ли е, Хийт?
– Да – каза Аурокс. – Ще спазваме правилата. – Той се изправи и протегна чашата си за още едно пълнене. След това посочи към Зак и към Джейсън. – Ти. И ти. Останете. Ще се върна с вампира и правилата.
Като държеше внимателно пълната си чаша, Аурокс приклекна, а после скочи и се приземи на върха на дванайсетметровата стена.
– Това беше страхотно! – Каза Джейсън.
– Нищо чудно, че държат тази глупост в тайна. Ако всички знаеха, че имаш нещо като суперсили от смучене на вампири, щеше да има опашка около шибаното училище, за да влезеш! – Каза Зак.
– Остани – каза Аурокс. Като държеше внимателно червената чаша, той се спусна в училищната територия.
Възнамеряваше да тича бързо към къщата на игрището. Там се намираше входът към мазето, а там според него вероятно щеше да е и Старк, който щеше да помага на червените новаци да се настанят. Но бягането на Аурокс беше по-скоро бягане встрани. И вместо бързо, незабелязано да влезе в къщата на полето, дръжката на вратата се завъртя погрешно и когато най-сетне успя да я отвори, инерцията на Аурокс го накара да се препъне вътре, да се засили по пясъка и да влезе в коридора, който водеше към вратата на мазето, и някак си да се сблъска с Крамиша.
– По дяволите, Аурокс! Извини се – изсумтя тя.
– Не исках – не можах да отворя вратата… Е, съжалявам – успя накрая той. Видя, че тя, както и групата новаци зад нея, се взираха в бирата му. Той проследи погледите им и погледна надолу към почти пълната чаша. Когато вдигна очи, той и се усмихна и промълви: – Не съм разлял нищо!
– Ти си се натряскал – каза му Крамиша. После се обърна към отворената врата на мазето и извика: – Зи! Твоето момче е тук и се прави на задник!
– Неее! Не, Зо, имам нужда…- Аурокс се опита да ѝ прошепне, но Крамиша махна с ръка пред лицето си, сви нос и се отдръпна от него.
– Шеуууу!
– Крамиша? – Зоуи се качваше от мазето. Аурокс с облекчение видя Старк точно зад нея.
– Това мирише отвратително. – Крамиша посочи Аурокс. – Той пие. Много. Не съм съвсем сигурна какво е, но съм сигурна, че да се напие не може да му се отрази добре. – Другите новаци все още се взираха в Аурокс и тя им направи знак да я последват. – Да се настаним. И да оставим Зи да си върши работата.
Гледайки ги как си тръгват, Аурокс каза:
– Аз не съм такъв.
Зоуи и Старк се приближиха до него. Зоуи подсмъркна и погледна от почти пълната му чаша към лицето му. Големите ѝ, хубави очи станаха по-големи, но не и по-хубави.
– Боже мой! Ти си пиян!

Назад към част 15                                                         Напред към част 17

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!