П. С. Каст, Кристин Каст-Училище за вампири-Разкрита-книга 11-част 21

Стиви Рей

Винаги е било толкова трудно да се сбогуваш с Репхайм. Стиви Рей се преобърна, сама в леглото си. Беше изморена – слънцето беше изгряло преди няколко минути и всеки миг, в който се бореше с нуждата от сън, я изтощаваше. Но наистина и беше трудно да изключи ума си. Не можеше да спре да мисли за това колко много и се искаше Репхайм да е там с нея. Не искаше да бъде неблагодарна, но след погребението на Ерин, след като Танатос скъса с Върховния съвет, след като Никол се закле във вярност към нея (нея!), да не говорим, че Неферет е кой-знае-къде, много, много би искала да се сгуши в прегръдките на Репхайм и да се почувства в безопасност и обичана.
Вместо това тя се сбогува с него навън малко преди изгрев слънце и после се качи в стаята, която делеше с Шоуни. Стиви Рей беше взела леглото, което се намираше най-близо до големия прозорец, въпреки че това не беше най-разумният избор. Стаята им гледаше на изток и сутрин я огряваше пълноценно слънце. Ако нямаха затъмнителни завеси, тя щеше да е като бекон, който се пържи в тиган.
Но те имаха затъмнителни завеси – големи, дебели и тъмни. Бяха толкова тежки и толкова здраво свързани, че макар Стиви Рей да оставяше прозореца отворен през целия ден, докато спеше, и най-силният вятър не ги караше да помръднат. Това беше добре, защото тя винаги оставяше прозореца отворен. Ами ако Репхайм трябваше да дойде при нея? Ами ако е изпаднал в някаква беда, когато е бил гарван, и има нужда от безопасно място, където да се скрие? Искаше ѝ се да вярва, че нещо от момчето, което обичаше, е останало дълбоко в него, дори когато беше звяр.
Ето защо и се искаше той да и позволи да остане и да го наблюдава как се превръща в гарван. Беше мислила много за това и може би щеше да се опита да го докосне – да го опитоми.
„В края на краищата – беше му казала в деня, след като богинята прости на Репхайм и го дари с формата на човешко момче в часовете между залеза и изгрева на слънцето, – веднъж вече укротих звяр. Може би мога да го направя отново!“
Очакваше Репхайм да се усмихне и да се засмее, както правеше обикновено – той изглеждаше толкова щастлив около нея. Но той не го направи. Той стана сериозен, взе ръцете ѝ в своите и каза:
„Когато бях гарван-демон, в мен имаше малко човечност. Трябва да запомниш, че сега съм различен. Когато съм момче, както сега, аз съм напълно човек. Когато съм гарван, не съм нищо друго освен звяр. Не те познавам. Не познавам и себе си. Познавам само небето и нуждата да летя с вятъра“.
Това я беше изплашило. И тя му го беше казала. Тя не криеше неща от Репхайм – бяха твърде близки за това.
„Но ти винаги се връщаш при мен. Не означава ли това, че нещо от теб все още е в гарвана?“
Той изглеждаше тъжен, но и беше казал истината, както си бяха обещали.
„Когато съм гарван, аз съм звяр. Не познавам любовта. Не те познавам. Моля те, не го превръщай в нещо, което не е.“
„Но ти се върна при мен!“
„Стиви Рей.“ Той притисна лицето ѝ в ръцете си. „Мисля, че това се дължи само на магията на Никс.“
„Сякаш ти е сложила GPS, за да ме намериш?“
„GPS?“
„Съвременна магия, която ти помага да намериш пътя към дома.“
Той се усмихна.
„Да! Никс ми е сложила GPS, за да те намеря.“
Стиви Рей отметна одеялото си и погледна към празното легло на Шоуни. Трябваше да се опита да остане будна и да се увери, че Шоуни е добре. Щеше да е ужасно да изгуби най-добрата си приятелка и въпреки че Ерин и Шоуни имаха проблеми, това не променяше факта, че само допреди няколко седмици те бяха неразделни през цялото време, докато бяха в Дома на нощта. Имаше голяма разлика между това да се скараш с най-добрата си приятелка и това тя да умре.
Съзнанието на Стиви Рей автоматично се върна към нощта, в която тя бе изкашляла кръвта на живота си и бе умряла. Зоуи беше до нея във всяка секунда. Беше и помогнала. Това, че Шоуни беше до Ерин, трябваше да ѝ помогне и на нея. А сега Шоуни постъпваше правилно – бдеше над кладата на приятелката си до след зазоряване.
Стиви Рей се претърколи и се загледа в затъмняващата завеса, като се опитваше да държи очите си отворени – опитваше се да се пребори с изтичането на енергия, което се случваше естествено за червените новаци и вампирите, когато слънцето беше на небето. Не беше невъзможно за нея да остане в съзнание през деня. Просто беше трудно. Наистина трудно. Клепачите ѝ трептяха. Може би щеше да си почине само за малко. Щеше да чуе как Шоуни влиза и да се събуди отново, за да я провери…
Вратата се отвори толкова тихо, че почти не събуди Стиви Рей. Тя лежеше настрани, обърната към прозореца, и се мъчеше да се събуди напълно. Шоуни е толкова тиха – каза си Стиви Рей. Може би тя не иска да говори. Може би просто иска да спи. Стиви Рей реши, че ще се преобърне и ще отвори очи, но няма да каже нищо – просто ще даде на Шоуни да разбере, че е там и е будна (донякъде), ако има нужда да говори. Тя започна да се обръща и изведнъж точно над рамото ѝ се чу странно пращене. Опита се да седне и пращенето се смени с още по-странно бръмчене, когато през нея премина електрически шок, като статично електричество на стероиди, и я притисна към леглото.
Мигновено събудена и напълно изплашена, Стиви Рей се опита да седне отново и каза:
– Шоуни, тук нещо не е наред.
Въпреки че над нея нямаше нищо, електричеството отново я прониза! Все още легнала настрани, Стиви Рей се притисна в леглото, опитвайки се да се държи далеч от невидимата опасност, която витаеше над нея.
– Шоуни! – Изкрещя тя. – Помогни ми!
– Тя не е тук. Тя все още плаче на кладата на Ерин. Шибана лицемерка.
Стиви Рей дишаше на малки панически издишвания, когато разпозна гласа му.
– Далас, какво правиш тук? – Автоматично Стиви Рей започна да се протяга към защитата на стихията си, но стаята на Шоуни се намираше на третия етаж на общежитието – на твърде много метри над земята, за да може стихията ѝ да ѝ помогне без помощта на хвърления кръг и подсилващата сила на Зоуи.
Той влезе в полезрението ѝ – тъмен силует на фона на черните завеси. Тя видя, че той държи едната си ръка с отворена длан към нея. Тази длан светеше. С другата си ръка той се протегна, за да хване дебелия шнур, който връзваше завесите на място.
– Да кажем просто, че съм тук, за да започна своето отмъщение.
Стиви Рей се опита да стане от леглото. Електрическо поле се пропука и я прониза, като я накара да извика от болка и да се отдръпне.
– Далас, това е лудост! Шоуни ще бъде тук всеки момент.
– За теб ще е твърде късно. И не се притеснявай, ще се уверя, че Шоуни също ще получи това, което и се полага. Първо е твой ред.- Очите му бяха плоски. Гласът му беше изпълнен с омраза. – Ще я убия бързо, само с един бърз удар. Но не и теб – ти заслужаваш да страдаш. Изневери ми с един шибан урод на природата – сега се изпържи за това!
Далас дръпна силно шнура, развързвайки затъмняващите завеси. Издърпа своята половина на завесата, но като внимаваше да се покрие, той се отдръпна.
Дневната светлина нахлу в стаята през отворения, непокрит прозорец, директно върху Стиви Рей.
Сякаш беше влязла в устата на пещ. Електрическото поле я прикова към леглото, докато слънчевата светлина започна да изгаря кожата ѝ. Стиви Рей покри лицето си, гърчейки се в агония, и започна да крещи.
Тогава всичко стана супер лудо.
Чуха се ужасни писъци, толкова силни, че проникнаха през агонията на Стиви Рей.
– Ааааа! Махни се от мен! – Далас крещеше и се клатушкаше из стаята.
Електрическото поле, което я държеше в плен, се изпари и Стиви Рей се търкулна от леглото. Тя се притисна към страната на леглото, бягайки в хладната сянка.
Далас се промуши покрай нея, очевидно опитвайки се да стигне до вратата, но атаката на огромния гарван беше безмилостна. Напълно шокирана, Стиви Рей наблюдаваше как птицата изкарва кръвта на Далас, как загребва с нокти по вдигнатите му ръце, как бие въздуха с масивни криле и крещи от гняв.
Вратата се отвори и в стаята нахлу Шоуни.
– Стиви Рей! Какво…
Далас я сграбчи, държейки я пред себе си, използвайки я като щит.
– Не, Репхайм, не наранявай Шоуни!
Гарванът вдигна нокти в последната секунда и само докосна лицето на Шоуни, докато инерцията на атаката му го накара да се хвърли покрай нея в стената.
Далас отблъсна Шоуни от себе си и от птицата, след което се втурна през вратата и я затръшна след себе си.
Шоуни се затъркаля по пода към Стиви Рей.
– О, Боже! Кожата ти! О, Стиви Рей, ти си изгоряла лошо! Не мърдай, не мърдай. Ще затворя завесите и ще повикам помощ.
Стиви Рей я хвана за ръката. Тя се задъхваше от болка, но се насили да произнесе думите.
– Първо пусни Репхайм навън. Той ще се уплаши.
На Шоуни не ѝ се наложи да търси гарвана. Той полетя към тях, профучавайки над тях толкова близо, че Стиви Рей усети как раздвижва въздуха. Той се приземи върху таблата на леглото. Кацнал там, той се вгледа в Стиви Рей и наведе глава.
– Продължавай – каза тя, като се опитваше да звучи спокойно и нормално. – Добре съм. Излез навън. – Стиви Рей вдигна ръка, като направи слаб жест към отворения прозорец и пренебрегна факта, че ръката ѝ – ръката ѝ, а тя беше сигурна, че и лицето ѝ – бяха обгорели до кръв. – Шоуни ще се погрижи за мен сега. Ще се видим на залез слънце.
Той отново поклати глава и издаде тих скърцащ звук.
Стиви Рей си помисли, че това е най-красивата птица, която някога е виждала.
– Обичам те, Репхайм – каза тя. – Благодаря ти, че ме спаси.
Сякаш това бе очаквал, големият гарван разпери криле и се издигна през отворения прозорец.
Шоуни изтича до прозореца, затвори го и след това дръпна затъмнителните завеси, като ги завърза бързо и здраво.
Тя приседна до Стиви Рей.
– Искаш ли да те вдигна в леглото?
– Не. Просто потърси помощ.
Докато Шоуни спринтираше из стаята, Стиви Рей притисна лице към пода и се молеше да припадне.

Назад към част 20                                                              Напред към част 22

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *