Неферет
Очите на Неферет се движеха под затворените и клепачи, докато тя преживяваше двадесети век. За времето, което в крайна сметка ѝ донесе такава власт и началото на безсмъртието ѝ, то наистина беше ужасна скука.
Две неща бяха изключение: сънищата ѝ и старата жена. Първите се оказаха лъжи, а вторите – нещо повече от истина. По ирония на съдбата сънищата ѝ бяха по-приятни за връщане към тях.
Неферет се бе върнала в нощната къща в Тауър Гроув и в едно училище, което твърде охотно я обсипваше със загриженост и съчувствие. Твърде близо една до друга бяха ненавременните смърти на първата ѝ котка, малката Клои, и нейния Воин. Всички разбраха, когато Неферет се оттегли от социалните събития и прекара необичайно много време в медитация и молитва.
Те нямаха представа, че Неферет всъщност прекарваше времето си за молитва в дълбок, упоителен сън, копнеейки за бога, който идваше при нея само когато беше в безсъзнание.
Калона беше хитър. Макар да беше впечатляващо красив, той идваше в сънищата ѝ като Бога без лице, който искаше само да му разкрие фантазиите си и да му позволи да я почита.
Това изобщо не приличаше на сън. Впоследствие – след като вече беше твърде късно – Неферет осъзна, че не е сънувала – че Калона е влизал в подсъзнанието ѝ и я е манипулирал. Тогава тя познаваше само желанието, което безсмъртното му докосване разпалваше в нея. Тя продължи да се отваря за него и докато подсъзнанието ѝ се вслушваше в шепота му, Неферет ставаше все по-силна. Тя започна да поставя под въпрос модерните начини на заобикалящите я вампири. И в крайна сметка да повярва, че нейната съдба е да освободи един бог от несправедливия му затвор, за да могат двамата с него да управляват рамо до рамо – Никс и Еребус на земята. Заедно те щяха да възвестят нова ера, в която вампирите вече нямаше да съществуват в нелек, жалък мир с хората. Тихо Неферет започва събития, които необратимо ще променят облика на отношенията между вампирите и хората. Както безсмъртният ѝ бе казал в сънищата ѝ: Защо боговете, които ходят по земята, се кланят на тези, които би трябвало да им се покланят?
Неферет използва загубата на воина си като извинение да пътува, за да не се обвързва с досадната работа на професор. Търсейки, винаги търсейки онова, което изпълваше мечтите ѝ, но ѝ се изплъзваше в живота, Неферет се усмихна, когато започнаха да я наричат посланик на Никс, чиито посещения благославяха всеки Дом на нощта по специален начин.
Неферет смяташе себе си за посланик на силата.
Използваше ясновидската си дарба, за да разбере кои Върховни жрици искат, имат нужда да бъдат поласкани или предизвикани, заплашени или похвалени, обожавани или пренебрегвани, и след това им даваше това, което искат: информация, лечебно докосване, прозрение, вълнение… списъкът с нуждите и желанията на Върховните жрици беше безкраен. Докато Неферет „служеше“, тя придобиваше авторитет в общността на вампирите. Мислеше за себе си като за могъщ, съблазнителен хамелеон. Научила се как да накара хората си да видят в нея това, на което всеки от тях най-много вярва, уважава и в крайна сметка се покланя.
И винаги, винаги, Неферет бе привличана към сърцето на нацията – към Оклахома, земята с цвят на стара кръв, и младия град Тулса, където бе погребала записите от човешкото си минало и където сънищата, шепотът и докосването на Калона продължаваха да я привличат.
Търсете моето освобождение… търсете моето освобождение… Неговият шепот изпълваше сънищата ѝ и преследваше живота ѝ.
Беше двадесет и втори април 1927 г., когато богатата човешка двойка Уайт и Женевиев Филипс отправиха покана към вампирските висши жрици да присъстват на грандиозната гала вечер, която организираха в чест на завършването на имението, наречено Филбрук.
Неферет се увери, че е сред тези, които приемат поканата. Филбрук не я интересуваше, нито пък филантропската, либерална човешка двойка и техните богати приятелки от светските среди.
Градът обаче интересуваше Неферет. Той миришеше на петрол и алкохол, на пари и кръв и на власт – винаги власт.
Именно ароматът на власт, като есенцията на мечтите ѝ, я накара да напусне партито на Филипс тази вечер и да се скита из града. Пейзажът беше покрит с новопостроени петролни имения. Неферет се носеше покрай тях, без да ги вижда. Тя почти не погледна в прозорците им – едва забеляза оловните стъкла и леденото блещукане на новите електрически полилеи. Вместо това тя се отдалечи от блестящите имения, следвайки мелодично поточе, което сякаш ѝ нашепваше песен.
Имението се появи внезапно, сякаш се бе материализирало специално за Неферет. То беше огромно, разположено сред безупречно поддържан терен, покрит с дъбови дървета. Неферет си спомни как си помисли колко странно е, че на входа откъм улицата имаше само желязна порта, а не стена, която да го обгражда.
После видя табелата и разбра, че макар да изглеждаше като европейска вила или може би дори замък, масивната каменна сграда беше частно училище.
Неферет беше привлечена от него още преди да види старицата. Тя влезе в кампуса, а интересът ѝ беше напълно събуден. Имаше две основни сгради, и двете построени от камък с уникална текстура. Кампусът изглеждаше нов, толкова нов, че изглеждаше тъмен и необитаем. Докато се разхождаше из дремещия кампус, шепнещата песен, която бе чувала цяла нощ, се превърна в реалност и сънят на Неферет се сгъсти.
Тя чу първо звучния удар на барабана. Неферет го последва до едно далечно източно място в самия край на кампуса. Там ароматът на градински чай и сладка трева я отведе до огромен дъб, достатъчно голям, за да закрие светлината на лагерния огън. Тя забеляза, че птиците са изпълнили клоните на дъба. Гарвани, спомни си тя, че ги определи със задна мисъл. Странно, гарваните обикновено не се виждат през нощта.
Неферет заобиколи дървото и видя лагерния огън.
След това барабанният тътен изпълни поляната и цялото внимание на Неферет се бе съсредоточило върху това. Тя беше коленичила до огъня с голям барабан пред себе си, който биеше с обикновена пръчка, увита в кожа, която държеше в дясната си ръка. В лявата си ръка държеше брадва. На всеки няколко удара на барабана тя отсичаше по една част с големина на юмрук от дълъг и дебел вързоп от сухи билки, който лежеше до нея. Огънят съскаше, докато изяждаше билките, и изпускаше сладко ухаещ дим.
Роклята на жената, макар и пожълтяла от възрастта, имаше неочаквана красота. Деликатните мъниста отразяваха светлината на огъня, а дългите ресни се поклащаха грациозно при всеки удар на барабана. Лицето ѝ беше древно, гъстата ѝ сплетена коса – напълно сребриста, но гласът ѝ беше ясен като на момиче. Тя започна да пее и Неферет беше запленена от думите ѝ.
„Древната спи, чакайки да възкръсне…“
Неферет се придвижи безшумно към старицата, докато песента се разнасяше из тялото ѝ в такт с ударите на сърцето ѝ.
„Когато силата на земята кърви в свещено червено
Знакът удря вярно; кралица Тси Сгили ще израсне
Той ще бъде измит от гробното ложе.“
Неферет пристъпи в светлината на огъня. Жената на огъня я погледна през ревматичните си очи, които някога може би са били сини. Песента ѝ се забави.
– Не – настоя Неферет. – Продължавай да пееш. Това е прекрасна песен. – Изражението на старата жена се стегна, но тя продължи:
„Чрез ръката на мъртвите той е свободен
Ужасна красота, чудовищна гледка
Отново ще бъдат управлявани
Жените ще коленичат пред тъмната му сила
Песента на Калона звучи сладко
докато убива със студена жар.“
Калона! Името на бога бе пронизало Неферет.
– Изпей го още веднъж, старице – заповяда тя.
– Аз свърших. Аз си отивам.
Старицата започна да се изправя, но Неферет бързо я спря. Твърде лесно беше да вземе брадвата от нея – твърде лесно беше да я притисне към гърлото ѝ.
– Направи каквото ти заповядвам, или ще ти прережа гърлото и ще те оставя тук, за да могат птиците да изровят древните ти кости.
Старицата затвори очи, пое си дълбоко, треперещо дъх, а после започна да пее, отново и отново, докато Неферет не се увери, че е запомнила песента. Едва тогава позволи на жената да спре. Едва тогава тя се вгледа в съзнанието на старицата.
– Мислиш за себе си като за Гигуа. Какво е това? – Попита Неферет.
Очите на старата жена се разшириха. Тя не беше отговорила на Неферет, но съзнанието ѝ изведнъж се беше оплело в паника и странни думи: Ане ли сги, демон, Тси Сгили, душеядец, човекоубиец. Тази вълна от думи се бе понесла към Неферет на вълна от страх и ужас.
– Ти много се страхуваш от мен. – Неферет се бе усмихнала и бе седнала по-близо до старата жена, опирайки брадвата в малкото пространство между тях.
– Ти чуваш това, което ми се върти в главата – каза жената.
– Чувам нещо повече от това – каза Неферет. – Вашата песен – вярвам, че разбирам какво означава.
– Аз пея тази песен при всяко новолуние като предупреждение.
– Разбира се, за някои тя би била предупреждение. За мен тя е обещание. – Неферет изследва съзнанието на старата жена още повече. – Ти не се страхуваш от мен, защото съм вампир.
– Аз не се страхувам от вампири.
– И все пак се страхуваш от мен – каза Неферет. – И пееш за моя любовник. Нека да видя, как се пееше в тази песен – Знакът удря вярно; кралица Тси Сгили ще измисли. Кажи ми, старица, коя и каква е царица Тси Сгили?
„Ти си, демон! Удоволствие от болката! Хранител от смъртта!“
Осъждането отекна от съзнанието на старицата към Неферет, но старицата само каза:
– Достатъчно говорих за една нощ. Сега няма да говоря повече. – След това тя стисна тънките си, набръчкани устни в упорита линия.
Неферет и се усмихна копринено.
– Ах, но не е нужно да ми говориш с думи. Умът ти крещи достатъчно силно. Мога да извлека всичко, което ми е необходимо, без да изричаш нито дума, старице.
Но Неферет нямаше време да изнасили съзнанието на жената, както бе възнамерявала. С пронизващ ухото военен вик жената грабна брадвата и я прекара през собственото си гърло, отваряйки сънната си артерия.
– Не! – Изкрещя Неферет, притискайки дланта си към плътта на старицата, опитвайки се да удължи последните ѝ минути, докато изследваше съзнанието ѝ, търсейки отговори от избледняващи образи и полуформирани мисли.
В бърлогата си тялото на Неферет се размърда и потрепери в отговор на спомена. Старицата се беше жертвала напразно. Умрялото ѝ съзнание бе съхранило достатъчно информация, за да може Неферет да започне две неща – търсенето на освобождението на Калона и превръщането ѝ от неосъществена върховна жрица в безсмъртна богиня, кралица Тси Сгили.
Назад към част 26 Напред към част 28