П. С. Каст, Кристин Каст-Училище за вампири-Разкрита-книга 11-част 29

Зоуи

Не беше трудно да смъкна ръката на Старк от себе си и да се измъкна от леглото. Старк беше напълно отпаднал. Не мислех, че експлодираща бомба ще го събуди. Все пак медитирах върху това колко блестящ е новият ми капак на телефона, докато се обличах и на пръсти излизах от стаята.
Бомбата може и да не събуди Старк, но моите емоции, които полудяха, вероятно щяха.
За щастие наоколо нямаше никой. Макар да беше в средата на сутринта, небето беше с цвета на синина и миришеше на пролетна буря. По пътя към къщата на игрището забелязах, че глицинията, засадена покрай част от училищната стена, е напъпила с големи лилави гроздове цветове. Тогава кихнах. Да, гръмотевични бури, цветя и алергии. Пролетта трябваше да дойде в Оклахома.
Влязох в полската къща през конюшните и спрях в коридора между сградите, като дишах дълбоко от коня и сеното и се опитвах да запазя спокойствие.
Просто ще бъда честна. Ще нараня още повече чувствата му, ако разтягам това и го избягвам. Хийт ще разбере.
Хвръкнах през смях към себе си. Не, Хийт нямаше да разбере. Хийт щеше да ми каже: „Ние си принадлежим заедно, скъпа! – И да игнорира факта, че скъсвам с него. Отново.“
Калона стоеше сам в коридора пред входа на мазето.
– Зоуи, закъсняла си – каза той, като стисна ръка за сърцето си и ми направи малък поклон.
Не го бях виждала, откакто беше отрязал главата на Далас и отлетял с двама новаци, борещи се под мишниците му. Не изглеждаше по-различно. Предполагам, че не би трябвало да очаквам това от него. И все пак не можех да не проявя нездраво любопитство.
– Здравей – казах аз. – И как минаха нещата с двете момчета?
– Както е трябвало да се случи.
– А те, знаеш ли, дали се мъртви?
Калона сви рамене, като накара масивните си криле да зашумят.
– Оставих ги насред прерията на високите треви. С бурите, които закриват слънцето, може и да издържат деня, но със сигурност няма да издържат и следващия.
– Ще се погрижиш ли за телата им?
Той поклати глава.
– Койотите ще свършат тази работа вместо мен.
– Това е наистина гадно – казах аз.
– Справедливостта често изглежда гадно. Това не е черта, която произлиза от Танатос и мен. Да съдиш, да осъждаш и да осъществяваш правосъдие не е приятно. Не е ли това страната, чийто символ за справедливост е сляпа девойка, която държи везни с присъда?
– Ех, не мисля, че това е така, защото е гадна. Мисля, че е така, защото правосъдието не трябва да се основава на начина, по който човек изглежда, или на това кой е – то трябва да се основава на фактите.
– Не разбирам разграничението, което правиш.
– Не обръщай внимание. – Отказах се. – Търся Аурокс. Виждали ли си го?
– Беше негов ред да патрулира в периметъра на училището. Ако излезеш от предния вход на полевата сграда, би трябвало скоро да обикаля обратно.
– Добре, чудесно. Ще съм ти благодарен, ако не споменаваш на никого, че търся…
Калона вдигна ръка и ме прекъсна.
– Няма да разказвам приказки на твоя Воин.
Помислих си дали да не го поправя и да кажа, че това изобщо не е така, че просто не искам новаците да разказват клюки за мен и Аурокс, но устата ми не искаше да образува лъжа, затова въздъхнах и казах:
– Да, благодаря. – И се изнизах.
В предната част на училището също нямаше никой и аз намерих една пейка недалеч от вратата на училището. Докато седях и чаках Аурокс, гледах как гръмотевичните облаци се приближават и си мислех за това, което Калона беше казала.
Може би е бил прав. Да съдиш другите не беше приятно. Имаше време, когато и аз щях да смятам, че да съдиш другите е лошо, но се бях съгласила с Танатос в осъждането и. Предполагам, че дори бях съгласна с нейното наказание. И така, това правеше ли ме лицемер, когато след това се чувствах гузна и отвратена? Или това ме правеше хуманна? Или пък ме правеше прекалено глупава, за да бъда някога достойна Върховна жрица?
– Зоуи? Всичко наред ли е?
Не бях чула Аурокс да се приближава, така че беше шок да погледна от гръмотевичните облаци към лунните му очи. Примигнах и се разтърсих, опитвайки се да се съсредоточа отново и да направя правилно поне това нещо.
– Да, всичко е наред. Просто имах нужда да поговоря с теб. Сега подходящият момент ли е?
– Разбира се. – Той направи жест към пейката до мен и кимна:
– О, да, заповядай седни.
Той седна, а аз се опитах да не се притеснявам и да не чопля лака на ноктите си.
– Изглежда, че ще вали – казах аз. – И мисля, че току-що чух гръм в далечината.
– Ароматът на мълния е във въздуха – съгласи се той.
Отпуснах се малко. Това определено не беше нещо, което Хийт би казал.
– Никога не съм мислила, че мълнията мирише на нещо, но вероятно си прав. Гръмотевиците и мълниите вървят заедно.
– Зо, какво става?
Очите ми се насочиха към неговите. Да. Хийт определено беше там.
– Не мога да пия кръвта ти отново.
– Но ти искаш – каза той.
– Аурокс, никой не получава всичко, което иска.
– Но това не е всичко, то е само малка част от всичко.
– Ако наистина пиех кръвта ти, щяхме да правим любов. Вероятно щяхме да се отпечатаме. Това нямаше да е нещо малко нито за мен, нито за теб, нито за Старк.
– Тогава това е Старк. Той е причината, поради която няма да бъдеш с мен – каза Аурокс.
– Не. Това съм аз. Не мога да бъда с две момчета едновременно.
– И ти няма да избереш мен пред Старк, защото аз не съм Хийт.
– Няма да избера теб пред Старк, защото вече съм обвързана със Старк – казах твърдо.
– Защото не съм достатъчно добър за теб – заради това как съм създаден – какъв мога да бъда.
Поставих ръката си върху неговата.
– Не, Аурокс. Моля те, не си мисли това. Ти не си виновен за нищо от това и аз не мисля за това, когато съм с теб.
– За какво мислиш?
Усмихнах се, въпреки че ми беше тъжно, и продължих да му казвам истината.
– Мисля за това колко се радвам, че си тук. Също така мисля, че ти и Хийт сте наистина добър екип.
– Знаеш, че те обичаме – каза той.
– Знам. – Заговорих тихо и отдръпнах ръката си от неговата. – Съжалявам.
– Къде отиваме оттук нататък?
– Искам да бъдем приятели – казах аз.
– Приятели. – Думата звучеше толкова плоско, когато той я повтори.
– Да, и Старк вече няма да се държи като луд около теб – казах аз.
– Зо, това е, защото той няма причина да го прави. – Аурокс се наведе, целуна ме по бузата, а после, звучейки напълно победено, каза: – Би ли съобщила на Калона, че ще проверя отново периметъра?
– Да, разбира се…- Казах му в гръб, докато той спринтираше към каменната стена на училището.
Стоях, чувствах се тъжна и супер, супер уморена. Е, казах му истината, но тя определено беше гадна. Опитвах се да не мисля за нищо друго, освен за сън, защото последното нещо, от което се нуждаех, беше Старк да е буден и да ме пита къде съм била и какво ме е накарало да се чувствам толкова гадно. Проследих пътя си в полевата къща и по коридора, който водеше към входа на мазето. Калона не стоеше там. Въздъхнах и пъхнах глава в полската къща. Той също не беше и там. Предполагайки, че е в мазето и прави бърза проверка на спящите деца, се запътих обратно към стълбището.
– Да, гледах Зоуи, както казах.
В първия момент, когато чух името си, спрях, защото се изненадах. Гласът се носеше откъм конюшнята, идваше от полуотворената врата, която разделяше коридора между полевата къща и обора.
– И? За бога, трябва ли да те питам за всичко?
Тогава осъзнах кой говори за мен и се промъкнах по-близо, слушайки с недоверие.
– И цветовете ѝ станаха супер луди по време на погребението. Но мисля, че знам защо, и това няма нищо общо с това, че е загубила контрол над настроението си или над силите си.
– Шейлин, от теб ме боли задникът. Просто ми кажи какво си видяла.
Последва дълга пауза. Чух как Шейлин издиша дълго и след това вътрешностите ми се смразиха, когато пророчицата каза на Афродита:
– Видях я да гледа Аурокс. Много. Цветовете ѝ бяха безумни. Това ме накара да се замисля – така че когато тя и Аурокс отидоха заедно в кафенето след кастинга на кръга, аз ги последвах.
– По дяволите, Шейлин! Ти не си пророчица, ти си супер шпионин! – Афродита се засмя. – Кажи ми, че Зи и момчето Бик са направили гадостта.
Прехапах устните си, за да не изкрещя.
– Почти. Двамата определено са се вкопчили един в друг. Тя изсмука кръв от пръста му.
– Това на практика го прави за Зоуи и о, боже. Това е твърде шибано близо до това, което видях. След това, нека да предположа, цветовете ѝ са полудели? Цялата объркана, разстроена и вбесена?
– Напълно. Особено след като тя…
Бях чула достатъчно.
– Замълчи! – Изкрещях. Гърдите ми горяха също толкова горещо, колкото и лицето ми, докато удрях с ръка по вратата, от което тя се отвори и се удари в стената.
– О-о-о – каза Афродита.
– Зоуи! Това не е това, което си мислиш! – Каза Шейлин, като се отдръпна от мен, когато влязох в стаята.
– Наистина? Как това не е това, което си мисля, че е, когато те чувам да казваш на Афродита, че си ме шпионирала! – Не се замислих. Реагирах. Стиснах ръката си около горящия камък на ясновидката, вдигнах другата си ръка и си помислих колко много ми се иска да ударя Шейлин по задника.
От ръката ми избухна синьо огнено кълбо, което събори Шейлин от краката ѝ. Тя се приземи по гръб, без да може да си поеме дъх, задъхвайки се и плачейки.
Не ми пукаше за нейния плач. Чувствах се добре да я сложа на задника. Шейлин го заслужаваше.
– Престани. Сега! – Изправи се пред мен Афродита.
Свих очи.
– Говореше за мен зад гърба ми!
– И след малко ще ти кажа защо. Първо, трябва да провериш себе си. Овладей каквито и да е безумни глупости и ги успокой, точно сега. – Тя погледна през рамо към Шейлин. – Върни се в мазето, точно сега.
Все още плачейки, Шейлин се изправи на крака и мина покрай мен.
– И какво е тя, твоята малка лична пророчица?
Вместо да ми отговори, Афродита наблюдаваше как Шейлин си тръгва, а после сложи ръце на хълбоците си и се изправи срещу мен.
– Сериозно? Опитваш се да ми говориш глупости, след като си използвала този шибан камък, за да нараниш Шейлин? Изгубила си разсъдъка си, по дяволите.
– Камък? – Примигнах и, а после погледнах надолу към гърдите си и осъзнах, че държа камъка толкова силно, че той болезнено се бе впил в дланта ми. Щом усетих болката, камъкът изстина. Изпуснах го. Чувствах се дезориентирана и се опитах да запазя фокуса си върху това, което ме беше вбесило – Шейлин, който шпионираше мен и Аурокс.
– Не говоря за камъка и не говоря глупости. Искам да знам какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, като ме следиш наоколо.
– Имах видение. Беше от твоята гледна точка. Правеше част от това, което Шейлин видя, че правиш с Аурокс.
– Кога имаше това видение?
– Преди няколко дни. Това няма значение. Важното е, че…
– Не е важно, че си крила видение за мен от мен в продължение на дни? Не, не е важно.
– Не, важното е защо. Защо скрих, защото видях как губиш шибания си нрав и не можеш да контролираш този шибан камък. Точно това се случи току-що.
– Не, не е това, което току-що се случи. Аз контролирах шибания камък. Исках да ударя Шейлин по задника и той направи точно това, което исках.
Афродита поклати глава напред-назад.
– Слушаш ли изобщо себе си? Да, би трябвало да си ядосана за това, което си подслушала. Но нормалната Зоуи никога не би искала да нарани Шейлин. И, между другото, нормалната Зоуи също не би казала „шибан“.
– Нормалната Зоуи не би си помислила, че една от най-добрите ѝ приятелки говори зад гърба ѝ и я шпионира!
– Щях да ти разкажа за видението. Щях да ти кажа за Шейлин. Просто трябваше да изчакам подходящия момент – каза Афродита.
– Знаеш ли какво, Афродита? Подходящият момент не беше, след като ти говореше за мен и ме шпионираше. О, по дяволите с това. Махам се оттук. – Започнах да се отдалечавам от нея, но Афродита отново застана пред мен.
– Зи, тук се случва нещо повече от това, че просто си ми ядосана. Мисля, че Старата магия ти влияе, и то не по добър начин. Трябва да поговорим за това. Трябва да ми позволиш да ти разкажа за останалата част от моето видение.
– Толкова ми е адски гадно да слушам за това, което трябва да направя. Отстъпи, Афродита. – Гърдите ми пламнаха, когато се промъкнах покрай нея. Тя се спъна встрани от мен, издавайки шокиран звук. Не ме интересуваше. Бях си свършил работата с нея.
Не знаех къде отивам. Знаех само, че трябва да отида. Ако имах ключовете на моя Бъг, щях да карам до къщата на баба, но ключовете ми бяха горе в стаята, а аз не исках да виждам Старк точно сега и да му казвам защо съм толкова разстроена. По дяволите, ако не беше през деня, вече щях да се сблъскам със Старк, благодарение на глупавата връзка, която имахме.
Трябваше ми време. Имах нужда от пространство. Чувствах се така, сякаш гневът пропълзяваше под кожата ми. Не можех да избягам от него, защото не можех да избягам от всички, които ме ядосваха и ми казваха какво да правя. Имах нужда да мисля, без да ме кълват до смърт патици!
Промених посоката, отдалечавайки се от общежитията, докато стигнах до стената, която ограждаше училището. Стената, по която патрулираше Аурокс. По дяволите! Не исках и да го виждам.
Тогава реших, че по дяволите с ченгетата и техните глупости за домашен арест. Не бях убила кмета и ако трябваше да се поразходя извън кампуса, щях да се поразходя извън него! Започнах да тичам към най-източната част на стената, към скритата врата, за която знаех, че е недалеч оттам.

Назад към част 28                                                            Напред към част 30

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *