Шейлин
Шейлин се опита да спре да се вайка. Обикновено тя не беше ревла. Беше свикнала да не се самосъжалява. Но това беше различно. Първо, случи се ужасното нещо с Далас и двете момчета. Тя знаеше за него. Шейлин беше видяла смъртта им в цветовете на Танатос. А тя си беше затворила устата и беше повярвала, че Танатос постъпва правилно.
Тогава Шейлин беше направила точно обратното – беше отворила устата си и беше разгласила личните дела на Зоуи, защото беше почувствала, че постъпва правилно. Е, Шейлин също така смяташе, че се вписва в Дома на нощта и че върши добра работа, използвайки дарбата си.
Но това не можеше да е вярно, защото се чувстваше абсолютно ужасно, след като Далас беше убит, а най-могъщата новачка в света току-що я беше повалил на земята.
Беше се объркала напълно. Два пъти.
Шейлин се сви в тъмния ъгъл на мазето, където си беше направила малка палатка. Седеше с вдигнати крака и възглавница в скута си. Притисна лице в меката калъфка на възглавницата, за да заглуши риданията си. Не трябваше да се притеснява. Повечето червени новаци спяха през деня като мъртви.
Точно това трябваше да правя и аз – укори се тя. Трябваше да спя, а не да говоря с Афродита за Зоуи. Сега те са ядосани една на друга, а и на мен! Никога няма да разбера това нещо с пророчицата.
Шейлин не се замисли за факта, че Афродита очевидно е била права за проблема с гнева и контрола на Зоуи. В този момент това, че Афродита е права, нямаше значение за нея. В този момент единственото, което имаше значение, беше, че имаше чувството, че светът ѝ – и приятелите ѝ – се разпада.
– Хей, Шейлин, какво става?
Потискайки хлипането, Шейлин вдигна очи и видя Никол, която стоеше над нея, търкаше очи и изглеждаше разтреперана, сякаш ходеше насън.
– Н-нищо. Аз съм добре – прошепна тя, избърса лицето си в калъфката на възглавницата и се насили да спре да плаче.
Никол седна до нея.
– Не, не си. Изплакваш си очите.
– Шшшшш – погледна я Шейлин и се огледа, за да се увери, че всички останали все още спят. – Аз съм добре.
Никол се доближи до нея, така че раменете им да се докоснат, и прошепна.
– Всичко е наред. Те няма да чуят. Кажи ми какво е станало.
Шейлин отново избърса очите си и заговори тихо.
– Мисля, че сбърках с използването на зрението си.
– Хей, ти си добра в използването на зрението си. Видяла си, че съм се променила. – Усмихна ѝ се Никол. – Трябва да имаш повече доверие в себе си.
– Трябва да се науча кога да си отварям глупавата уста и кога да си държа глупавата уста затворена – каза Шейлин. Тя бръкна в чантата си, намери навита кърпичка и издуха носа си.
– Ти не си глупава.
– Ако знаеше, че Танатос щеше да каже на Калона да отреже главата на Далас, щеше ли да кажеш нещо?
Никол се намръщи.
– Не можеш да ме питаш това. Не съм обективна по отношение на Далас.
– Все още ли си влюбена в него?
Никол бързо поклати глава.
– Не, в това е въпросът. Никога не съм го обичала истински и знаех колко опасен е той. Така че не мога да бъда обективна за смъртта му.
Слушайки я, Шейлин хълцаше с лек плач. Никол я прегърна с ръка.
– Ако си разстроена заради случилото се с Далас, недей да се разстройваш.
– Не става въпрос само за него, макар че и това беше лошо. Говорих с Афродита за цветовете на някой друг, а трябваше да стоя настрана от това.
– Но Афродита също е пророчица. Тя е малко злобна и луда, но все пак е пророчица. Мисля, че е нормално една пророчица да говори с друга за неща като твоето Истинско зрение.
– И аз така си мислех. Но сега не съм толкова сигурна. Бих искала да знам как точно трябва да постъпя.
– Мисля, че в много случаи няма точно определено правилно нещо, което да се направи в дадена ситуация.
Шейлин погледна към Никол.
– Ти си наистина умна.
– Не, просто съм направила много грешки. – Никол ѝ се усмихна. – Но в момента не правя такава. Накарах те да спреш да плачеш.
Усмивката на Шейлин беше несигурна.
– Предполагам, че си успяла. Благодаря ти. И, между другото, цветовете ти наистина са станали красиви.
– Виждаш ли, щом смяташ, че цветовете ми са хубави, това доказва каква велика пророчица си.
Шейлин се усмихваше на Никол, когато новачката се наведе и бавно, нежно я целуна по устните. Когато Шейлин замръзна с широко отворени от шок очи, Никол се отдръпна от нея и бързо свали ръката си от рамото ѝ. – Съжалявам – прошепна Никол. Дори в тъмнината на мазето Шейлин видя, че бузите на Никол са се зачервили. – Не знам защо направих това. Наистина съжалявам – повтори тя.
Шейлин продължаваше да я гледа, виждайки нежната красота на цветовете ѝ и усещайки меката, продължителна топлина на устните ѝ.
– Не съжалявай. Аз не съжалявам. – После обгърна с ръце стройната талия на Никол, облегна глава на рамото ѝ и каза: – Би ли останала с мен и да ме прегърнеш?
Ръката на Никол се плъзна обратно около рамото ѝ.
– Шейлин, скъпа, ще остана с теб завинаги, ако искаш.
Назад към част 29 Напред към част 31