9.
МНОГО ПО-КЪСНО, ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ, В КОИТО ТРЯБВАШЕ ДА ВЪЗПРОИЗВЕЖДА В СЪЗНАНИЕТО СИ СЪБИТИЯТА, ДОВЕЛИ ДО РАЗБИТОТО СЪРЦЕ И ТРАГЕДИЯТА, НИКС ЧЕСТО ОБВИНЯВАШЕ СЕБЕ СИ…
Срещата с белия бик разтърсва Калона до основи. Съществото беше отвратително и това, което предложи, беше невъзможно, но думите на бика съдържаха подла истина, която крилатият безсмъртен не можеше да отрече. Тази истина започна да се върти в съзнанието на Калона, като безкрайно напомняше за собствения му страх – за собствената му уязвимост.
Той не можеше да сподели Никс с Еребус. Нямаше да може да контролира гнева си, ако Еребус станеше любовник на Никс, защото нямаше да може да понесе отчаянието, което щеше да му причини нейната изневяра.
Окаян, Калона отлетя към водопада на Никс с надеждата да открие там своята богиня. Водопадът беше празен, но в него нямаше нищо друго освен сянката на нейната красота.
Той отиде до синьото езеро и седна до лодката, която беше изваял, в очакване тя да се появи. Никс не се появи.
Калона дори потърси малката луда фея, Л’ота, но макар да му се стори, че я е зърнал как се крие в сенките, тя отказа да отговори на призива му.
Мразеше да не може да призове своята богиня. Не искаше да я контролира, изобщо не ставаше дума за това. Просто се нуждаеше от начин да говори с нея, да я докосне, да бъде в нейно присъствие. Само Никс можеше да успокои надигащото се в него отчаяние. Само Никс можеше да го успокои и да излекува онова, което знаещите думи на бика бяха разрушили.
Калона беше напълно безнадежден без Никс и от безнадеждността му растеше разочарованието.
Къде беше тя? Защо го беше оставила сам? Нима вече не го обичаше? Нима вече не го желаеше? Нима не се нуждаеше от него, както той от нея?
Никс беше ли с Еребус, а не с него?
Отчаян, неспособен да се съсредоточи върху изпълнението на последния тест, който трябва да премине, за да му бъде позволено да влезе в царството на Никс, Калона се издигна в небето, търсейки света не за Никс, а за своя брат, златния син на слънцето.
* * *
– Там! Най-сетне готова ли е? Забравих ли нещо? – Никс прокара ръка по покрития с кожа диван и огледа просторната стая, която беше избрала за Калона.
– Забравила ли сте златния.
– Еребус? Не бъди глупава, Л’ота. Приготвих стаята му по-рано. Тя е там, от страната на двореца, която се отваря към утринната слънчева светлина.
– Не до твоята стая.
– Не, има само една стая, която граничи с моята стая и…- Богинята прекъсна обяснението си с поклащане на глава. – Л’ота, има ли нещо нередно с теб? Напоследък изглеждаш не на себе си. Дали не прекарваш твърде много време на Земята? Надявам се, че не съм те преуморила, като те помолих да провериш Калона вместо мен и да ми помогнеш да подготвя тези покои. – Богинята спря, за да се усмихне на Скиаеда. – Просто аз разчитам на теб, дори повече, отколкото на сестрите ти. Отдавна се грижиш много добре за мен, Л’ота. Искаш ли да се присъединиш към дриадите, докато те се забавляват в царството на смъртните долу? Сигурно им харесва. Изглежда, че никога не се уморяват.
– Аз не се забавлявам. Л’ота се засуети, докато шепнеше отговора си на Никс. Богинята си помисли, че изглежда необичайно нервна.
– Е, вярно е, че Скиаедите са по-сериозни от дриадите, но може би ще откриеш, че малко пърхане е забавно.
– Така ли заповядваш?
– Разбира се, че не! Не заповядвам нито на теб, нито на когото и да било от феите да се перчи. Просто исках да кажа, че изглеждаш уморена и че съжалявам, ако съм те изморила. Л’ота, тази вечер искам да си починеш. Не се притеснявай, за Калона, Еребус или за мен. Тази вечер, малката, е само за теб. – Богинята се усмихна на феята и погали мекия кичур на косата ѝ.
Л’ота наведе глава и каза:
– Заповядай. Аз се подчинявам. После се плъзна в сенките и изчезна от стаята, а богинята поклати глава и въздъхна. – Въпреки че са с мен от векове, феите си остават толкова странни същества. Понякога вярвам, че разбират твърде много, а понякога – че е твърде малко. Е, почивката от задълженията ѝ би трябвало да попълни енергията ѝ, независимо дали е поискала това, или не. – Никс отново огледа стаята и се усмихна. – А аз я държа много заета с подготовката на двореца за присъствието на Калона и Еребус.
– Калона…- Никс повтори името му, като хареса звука му. О, как и беше липсвал! Нарочно се беше въздържала да го посещава, за да не се разсейва и да се подготви добре и бързо за последното изпитание. И Калона очевидно беше съгласен с нея; той нито веднъж не я бе повикал, макар че Л’ота го посещаваше всеки ден и търпеливо чакаше да върне призовката си на Никс. Така Никс вярваше, че най-голямото му желание е същото като нейното – да завърши финалния тест възможно най-бързо, за да може да се присъедини към нея в другия свят за цяла вечност!
Сега дворецът беше готов, макар и много празен. А Калона беше толкова близо! Може би щеше да може да го посети веднъж, но само за част от вечерта. Щеше да му покаже колко е нетърпелива да го има до себе си, а после щеше да го остави да се подготви.
– Крилатият те вика. – Сякаш Калона беше прочел мислите ѝ, а Л’ота изведнъж се оказа там и прошепна думите, които богинята от дни тайно копнееше да чуе. – Той е при гейзера. Л’ота смръщи нос, спомняйки си миризмата на това място.
Никс се засмя весело.
– Колко мило от негова страна, че избра да се срещне с мен при Стария Фейтфул! Това показва, че наистина се е отърсил от ревността си към Еребус. О, Л’ота! Може ли да е по-съвършен? – Богинята прегърна феята, вдигна малкото създание и затанцува игриво из красиво украсената зала, която очакваше нейния любим.
Никс все още се смееше, когато пусна Скиаеда и побърза да си избере нещо красиво и прозрачно, което да облече, твърде разсеяна, за да чуе последните съскащи думи, които създанието щеше да ѝ каже:
– Да, да, Л’ота гледа. Л’ота ще ти каже. Л’ота ще ти покаже!
* * *
Много по-късно, през вековете, в които трябваше да възпроизвежда в съзнанието си събитията, довели до разбитото сърце и трагедията, Никс често обвиняваше себе си. Ако не беше толкова момичешка, толкова главозамайваща, толкова небожествена, може би щеше да спре да се пита защо и как се случват нещата и да предотврати ужаса на това, което щеше да се случи. Но не го е направила. Никс нито веднъж не се бе запитала защо Л’ота е станала толкова дистанцирана и отбранителна. Не се бе запитала защо не усеща присъствието на Калона, когато тя се материализира в гейзера. Не беше достатъчно мъдра дори да се замисли дали Мракът, който усещаше, макар и да не можеше да я достигне, имаше силата да влияе на другите.
Не, на Никс ѝ липсваха мъдрост и опит и заради тази липса тя и много други платиха твърде висока цена за обикновена прошка.
Тази вечер Никс не знаеше нищо за бъдещата болка и съжаление. Единственото, което знаеше тази вечер, беше, че възнамерява да я прекара в прегръдките на любимия си.
Ето защо богинята бе напълно изненадана, когато се материализира на хребета с изглед към гейзера и бе посрещната от възклицанието на Еребус:
– Богиньо моя! Каква прекрасна изненада е да те видя! Признавам, че си мислех за теб и исках да чуя мнението ти за моето откритие. Така че появата ти тук е наистина случайна.
– Весела среща, Еребус. – Никс бързо възстанови самообладанието си. Дали Л’ота наистина беше казала кой крилат я е повикал? – Какво е това твое откритие?
– Ела с мен. – Той се усмихна и ѝ подаде ръка. – Намерих ги в бърлога, направена в корените на едно старо дърво, точно там. – Той посочи към дърветата над тях и помогна на Никс да се изкачи по скалистите възвишения. – Внимавай – каза той, като я вдигна над един храст с бодли.
Той поведе Никс към едно ароматно кедрово дърво. Притиснал пръст към устните си, той внимателно отдръпна листата на една папрат, за да разкрие спретната малка бърлога, сгушена в масивните корени на дървото. В бърлогата имаше пет пухкави, космати същества.
– Котенца! – Възкликна Никс, като накара бебетата да се събудят и да и намигнат с ярки, любопитни очи.
– Значи тя е била права. Дивите котки наистина ви радват – каза Еребус, звучейки доволен от себе си. – Те не се страхуват от теб, макар че по този начин не облагодетелстват никого другиго. – При звука на гласа му котетата бяха наклонили гръб и издадоха съскащи, плюещи звуци към него.
Никс се засмя и ги погали, успокоявайки миниатюрната им ярост.
– Разбира се, те не се страхуват от мен. Те познават своята богиня. И ми допадат, много ми допадат! Дотолкова, че всъщност съм скрила едно от тях в другия свят заедно с мен. – Никс погледна Еребус. – Тя?
Усмивката на Еребус го направи да изглежда момчешки очарователен.
– Майката Земя, разбира се.
– Разбира се. Малко неща могат да бъдат запазени в тайна от Великата майка.
– Това притеснява ли те?
– Не, изобщо не. Ценя приятелството ѝ и обичта, която изпитва към мен. Притеснява ли те това?
– Не! Аз обичам Великата майка и царството на смъртните. Има толкова интересни същества, които го населяват. И аз и дължа огромна благодарност – тази на моето творение.
– Ти си наистина добър и щедър, Еребус.
– Благодаря ти, богиньо моя. Би ли седнала с мен за малко и да изчакаме гейзерът ти да изригне, за да го наблюдаваме заедно?
– С удоволствие – увери го Никс. Преди да затвори бърлогата с клоните, тя хвърли последен, продължителен поглед към котенцата.
– Майката Земя спомена ли ти случайно дали ще има нещо против, ако скрия още няколко диви котки?
Еребус се засмя.
– Не, не е, макар че ще я попитам за това, когато я посетя следващия път.
– Значи я посещаваш редовно? – Никс попита, докато се връщаха към хребета с изглед към гейзера.
– Да. Наслаждавам се на компанията ѝ, макар че не разбирам манията ѝ по феите.
– Бих те предупредила да свикнеш с тях, но те изглежда предпочитат царството на смъртните пред това на Другия свят. Напоследък дори моята Скиаед е темпераментна.
– Скиаед. Това е малката розова фея, която толкова често е в сянката ти?
– Да, Л’ота. Не си ли говорил с нея днес?
– Не, не съм виждал съществото от последния тест – каза Еребус. После спря и я вдигна от краката и. – Богиньо, навсякъде има храсталаци, а скалите са с остри ръбове. Следващия път, когато ме посетиш тук, ще те помоля да не забравяш да носиш обувки.
– Ще го направя – каза тя. – Но дотогава ще оценя галантността ти.
Когато стигнаха до билото, Еребус я сложи внимателно на една гладкостенна скала, която се превърна в идеален стол. Той седна на скалистата земя до нея и двамата се загледаха към гейзера. Никой от двамата не проговори, но тишината между тях не беше неприятна. Никс си мислеше колко приятно и спокойно е там и как силата на миризмата едва достига до билото, когато земята започна да ръмжи, а после свистящи вълни оповестиха прииждащата вода и колоната изригна във въздуха, отправяйки се нагоре, на фона на пурпурно-розовия залез.
Никс хвана ръката на Еребус.
– Толкова е красиво! Още веднъж ти благодаря, че създадеш за мен нещо толкова красиво.
– Усмивката ти е достатъчна благодарност – каза Еребус. После наклони глава и златният му поглед улови нейния, търсещ. – Трябва да отидеш при него.
Никс примигна от изненада.
– При него?
– Калона. Трябва да отидеш при него. Той има нужда от теб. С теб той е по-добро същество, отколкото е без теб.
– Дадох му време да…- Никс се спря, без да иска да изглежда незаинтересована от чувствата на Еребус.
– Ти му даваше време да се съсредоточи върху последния тест без разсейването на твоята прелест – довърши Еребус вместо нея. – Сигурен съм, че това е изглеждало добра идея, но ако познавам брат си, а аз осъзнах, че го познавам, тъй като той всъщност е просто друга версия на мен самия, мога да ти кажа, че самотата не му носи съсредоточаване. Той има нужда от теб – повтори Еребус.
– Никога ли не изпитваш ревност за това, което споделяме с него?
– Не, моя светла, красива богиньо. Доволен съм от тази съдба, за която съм създаден. От мен не би излязъл много добър воин.
– Не говорех за ролята на воин – каза тя тихо и срещна слънчевите му очи.
Усмивката му беше топла.
– Ако някога пожелаеш да бъда твой любовник, с най-голямо желание и радост бих отвърнал на това желание – толкова често или толкова рядко, колкото ти пожелаеш. Но нямам желание да претендирам за твоето тяло като за мое и единствено мое. Единственото ми желание е да си щастлива и вярвам, че с брат ми до теб, като твой воин и любовник, е това, което би те направило най-щастлива. Това би направило и него най-щастлив, което е важно за мен, макар че съм сигурен, че ще ми трябват векове, за да убедя Калона в това.
Никс се плъзна от каменното си столче в скута на Еребус, където го обгърна с ръце и го прегърна силно.
– Ти наистина ме правиш щастлива, много щастлива!
– Тогава аз няма да прекъсвам това щастие.
От прегръдката на Еребус Никс вдигна поглед към тъмнеещото небе и видя Калона да се носи над тях, а гласът му беше толкова равен и безчувствен, колкото и изражението му.
– Братко! Ела, присъедини се към нас – каза Еребус, стана и внимателно помогна на Никс да се върне на скалистото си място. – Току-що говорихме за теб.
– Чух само гласа на твоята богиня – каза Калона, без да поглежда към Никс. – И тя говореше за голямото щастие, което и носиш. Никс, с твое позволение ще те оставя на това.
– Имаш моето разрешение – каза Никс, а гласът ѝ звучеше много младо.
Със светкавица на сребърни криле Калона изчезна в хоризонта.
Еребус въздъхна.
– За един воин той изглежда ужасно чувствителен.
– Той ме мрази – каза Никс.
– Обича те – поправи я Еребус. – Ето защо отлетя в пристъп на ревност. Всичко, което трябва да направиш, е да го намериш и да му обясниш защо си казала, че те правя много щастлива. По-късно ще му спомена, че ако ще подслушва, трябва да се научи да го прави по-внимателно.
– Еребус, ти си добър приятел – каза Никс и се наведе да го целуне по бузата.
– А ти си добра и любяща богиня – каза Еребус. – А и съм готов да изпълня последния тест.
– Да призовем Духа, за да извика Майката Земя?
– Има много време за това. Мога да почакам малко, докато се помириш с брат ми.
Никс го прегърна отново, а после се изправи и като си помисли за Калона, призова магията на Божествеността към нея. Тя я вдигна и, оставяйки след себе си следа от блестяща звездна светлина, започна да носи богинята към морето от трева, което покриваше центъра на дивия континент.
Назад към част 8 Напред към част 10