П.С.Каст Кристин Каст-Училище за вампири-Изкупена-книга 12-част 2

Зоуи

Никога не съм се чувствала толкова мрачна.
Дори когато бях разбита и затворена в Другия свят и душата ми започна да се разпада. Тогава бях разбита и смазана и бях на път да изгубя себе си завинаги. Чувствах се мрачна отвътре, но хората, които ме обичаха най-много, бяха ярки, красиви лъчи на надеждата и аз успях да намеря сили в тяхната светлина. Бях си проправила път от мрака.
Този път нямах никаква надежда. Не можех да намеря светлина. Заслужавах да остана изгубена, да остана съкрушена. Този път не заслужавах да бъда спасена.
Детектив Маркс ме беше отвел в офиса на шерифа на окръг Тулса, вместо да ме вкара в затвора заедно с останалите току-що арестувани престъпници. По време на безкрайното пътуване от „Къщата на нощта“ до голямата кафява каменна сграда на шерифското управление на Първа улица той ми говореше и ми обясняваше, че се е обадил – измъкнал е някакви връзки – и че ще бъда настанен в специална килия, докато адвокатът ми успее да уреди обвинението ми, за да бъда освободена под гаранция. Той погледна напред-назад от пътя към отражението ми в огледалото за обратно виждане. Погледнах го в очите. Не беше необходим повече от един поглед, за да прочета изражението му.
Знаеше, че нямам никакъв шанс да бъда освободена под гаранция.
– Не ми трябва адвокат – казах аз. – И не искам гаранция.
– Зоуи, ти не мислиш трезво. Дай си малко време. Повярвай ми, ще имаш нужда от адвокат. И ако можеш да се измъкнеш под гаранция, това би било най-доброто за теб.
– Но това няма да е най-доброто нещо за Тулса. Никой няма да пусне на свобода едно чудовище. – Гласът ми звучеше плоско и безчувствено, но вътрешно крещях отново и отново, и отново.
– Ти не си чудовище – беше казал Маркс.
– Видяхте ли онези двама мъже, които убих?
Той отново ме беше погледнал в огледалото и кимна. Видях, че устните му се бяха стиснали в линия, сякаш се опитваше да се сдържи да не каже нещо. По някаква причина очите му все още бяха любезни. Не можех да ги срещна.
Погледнах през прозореца и казах:
– Значи знаеш какво съм. Дали ще го наречеш чудовище, убиец или избягал млад вампир – все едно. Заслужавам да бъда затворена. Заслужавам това, което ще ми се случи.
Тогава той престана да ми говори и аз се зарадвах.
Черна желязна ограда обграждаше паркинга на шерифското управление и Маркс стигна до задния вход, където трябваше да изчака да бъде идентифициран, преди да се отвори масивна порта. След това спря и ме поведе с белезници през задната врата към голямо, оживено помещение, което беше преградено с кубични прегради. Когато влязохме, полицаите говореха и телефоните звъняха. Щом видяха, че това сме аз и Маркс, сякаш бяха изключили ключа. Говоренето спря и започнаха да зяпат.
Гледах право напред към едно място на стената и се концентрирах да не позволя на писъците, които се случваха в мен, да излязат навън.
Трябваше да минем през цялата стая. След това минахме през врата, която водеше към една от онези стаи, които приличат на тези, които виждате по „Закон и ред“: SVU, където страхотната Мариска Харгитай разпитва лошите момчета.
Стори ми се, че осъзнах, че това, което съм направила, ме е превърнало в едно от лошите момичета.
В далечния край на стаята имаше врата, която водеше към малък коридор. Маркс зави наляво. Беше спрял, за да прокара личната си карта, и една масивна дебела стоманена врата се отвори. От другата страна на вратата коридорът свършваше в задънена улица само след няколко метра. Вдясно имаше още една метална врата, която беше отворена. Дъното беше солидно, но започваха решетки, високи около раменете. Дебели, черни решетки. Това беше мястото, където детектив Маркс спря. Погледнах вътре. Помещението представляваше гробница. Изведнъж ми стана трудно да дишам и очите ми се откъснаха от ужасното място, за да намерят познатото лице на Маркс.
– Със силата, която притежавате, предполагам, че бихте могли да се измъкнете оттук. – Той говореше тихо, сякаш мислеше, че някой може да ни слуша.
– Оставих камъка на прорицателя в Къщата на нощта. Това ми даде силата да убия онези двама мъже.
– Значи не си ги убила сама?
– Ядосах се и хвърлих гнева си върху тях. Ясновидският камък просто ми даде тласък. Детектив Маркс, това беше моя грешка. Точка, край. – Опитах се да звуча твърдо и уверено в себе си, но гласът ми беше станал мек и треперещ.
– Можеш ли да се измъкнеш оттук, Зоуи?
– Честно казано, не знам, но обещавам, че няма да опитам. – Бях си поела дълбоко дъх и го бях изпуснала набързо, казвайки му абсолютната истина. – Заради това, което направих, аз принадлежа на това място и независимо какво ще ми се случи, аз го заслужавам.
– Е, обещавам ти, че тук никой няма да може да те притеснява. Ще бъдеш в безопасност – беше казал той любезно. – Аз се погрижих за това. Така че каквото и да ти се случи, то няма да е защото те е стигнала линчуваща тълпа.
– Благодаря ти. – Гласът ми се пречупи, но успях да изрека думите.
Той свали белезниците ми.
Не бях в състояние да помръдна.
– Сега трябва да влезеш в килията.
Бях накарала краката си да се движат. Когато влязох вътре, се обърнах и точно преди да затвори вратата, казах:
– Не искам да виждам никого, особено някого от Дома на нощта.
– Сигурна ли си?
– Да.
– Разбираш какво казваш, нали? – Каза той.
Кимнах.
– Знам какво се случва с младеж, който не е сред вампири.
– Така че по същество ти сама се осъждаш.
Той не го беше формулирал като въпрос, но аз все пак му отговорих.
– Това, което правя, е да поема отговорност за действията си.
Той се поколеба и сякаш искаше да каже още нещо, но в крайна сметка Маркс сви рамене, въздъхна и каза:
– Добре, тогава. Успех, Зоуи. Съжалявам, че се стигна дотук.
Вратата се затвори, сякаш запечатваше ковчег.
Нямаше прозорец, нямаше външна светлина, освен тази, която надничаше от коридора между решетките на вратата. В края на килията имаше легло – тънък матрак върху плоча от нещо твърдо, прикрепена към стената. В средата на успоредната стена, недалеч от леглото, стърчеше алуминиева тоалетна. Тя нямаше капак. Подът беше от черен бетон. Стените бяха сиви. Одеялото на леглото беше сиво. Чувствайки се като в буден кошмар, отидох до леглото.
Шест крачки. Толкова беше дълга килията. Шест крачки.
Отидох до страничната стена и преминах през килията. Пет крачки. Беше на пет крачки от другата страна.
Бях права. Ако не се смяташе разстоянието до тавана, бях затворен в гробница с размерите на ковчег.
Седнах на леглото, придърпах коленете си към гърдите и ги прегърнах. Тялото ми се тресеше, тресеше и тресеше.
Щях да умра.
Не можех да си спомня дали Оклахома е щат със смъртно наказание. Сякаш наистина не бях внимавала в часовете по история, докато треньорът Фиц пускаше филм след филм? Но това така или иначе нямаше значение. Бях напуснала Дома на нощта. Сама. Без вампири. Дори детектив Маркс разбираше какво означава това. Беше само въпрос на време тялото ми да започне да отхвърля Промяната.
Сякаш бях натиснала бутона за превъртане назад в главата си, на екрана на затворените ми очи се разиграха образи на умиращи новаци: Елиът, Стиви Рей, Старк, Ерин…
Стиснах очите си още по-здраво.
Това се случва бързо. Наистина, наистина бързо, обещах си.
После в паметта ми изплува още една сцена на смърт. Двама мъже – бездомни, неприятни, но живи, докато не бях изгубила контрол над настроението си. Спомних си как бях хвърлила гнева си върху тях… как се блъснаха в каменната стена до малката пещера в парка Удуърд… как лежаха там, смачкани, разбити…
Но те се движеха! Не мислех, че съм ги убила! Не съм искала да ги убивам! Наистина беше просто ужасен инцидент! Крещеше умът ми.
– Не! – Говорих рязко на егоистичната част от мен, която искаше да се оправдае, искаше да избяга от последствията. – Хората се гърчат, когато умират. Те са мъртви, защото аз ги убих. Това няма да компенсира стореното от мен, но аз заслужавам да умра.
Свих се под драскащото сиво одеяло и се обърнах с лице към стената. Не обърнах внимание на подноса за вечеря, който плъзнаха през решетката на вратата. Така или иначе не бях гладна, но каквото и да имаше на този поднос, определено не ме изкушаваше.
И по някаква причина лошата миризма на храна ми напомни за последната най-страхотна миризма на храна, която бях изпитала – на спагети в Дома на нощта, заобиколена от моите приятели.
Но бях прекалено стресирана от проблема си с Аурокс/Хийт/Старк. Не бях оценила спагетите, не съвсем. Точно както не оценявах приятелите си. Или Старк. Не и Старк.
Не бях спряла да обмислям факта, че имах късмет да ме обичат две толкова невероятни момчета. Вместо това бях ядосана и разочарована.
Помислих си за Афродита. Спомних си как я бях чула да говори с Шейлин, че ме наблюдава. Спомних си как нахлух и бутнах Шейлин със силата на гнева си, съсредоточена чрез камъка на ясновидката.
Споменът ме накара да се сгърча от срам.
Афродита беше абсолютно права. Имах нужда да ме наблюдава. Не беше като да е успяла да ме вразуми. По дяволите, когато се беше опитала, аз не се бях държал разумно.
Отново се разплаках, като си спомних колко близо бях до това да хвърля гнева си върху Афродита.
– О, богиньо! Ако го бях направила, можех да убия приятелката си. – Изрекох в дланите си, докато покривах лицето си с ръце от срам.
– Нямаше значение, че камъкът на ясновидците някак си, без да съм го молила, усили силите ми. Имах достатъчно предупреждения. Всичките онези пъти, когато се дразнех, а камъкът ставаше все по-горещ и по-горещ. Защо не бях спряла и не бях помислила какво се случва? Защо не потърсих помощ от някого? Бях помолила Ленобия за съвет за гаджето. Съвет за гаджето! Трябваше да помоля за интервенция срещу гнева!
Но не бях помолила за помощ за нищо друго, освен за това, върху което беше съсредоточено тунелното ми зрение: за мен.
Бях самовлюбена кучка.
Заслужавах да бъда там, където бях. Заслужавах последствията си.
Светлините в коридора угаснаха. Нямах представа колко е часът. Сякаш бяха минали години, а не месеци, откакто бях човек – нормален тийнейджър, който трябваше да си ляга твърде рано в учебните вечери.
Искаше ми се с цялото си сърце да повикам Супермен и да го накарам да лети назад около Земята, докато времето се върне във вчерашния ден. Тогава щях да съм си вкъщи, в Дома на нощта, с приятелите си. Щях да изтичам право в прегръдките на Старк и да му кажа колко много го обичам и ценя. Щях да му кажа, че съжалявам за бъркотията с Аурокс/Хийт и че ще се разберем – всички ние, двама души, но щях да оценя любовта, която ме заобикаля, независимо от всичко. След това щях да изтръгна този проклет камък на прорицателите, да намеря Афродита и да ѝ го дам, за да го пази, сякаш тя е моят Фродо.
Но беше твърде късно за желания. Връщането на времето назад е само фантазия. Супермен не е истински.
Не съм спала. Беше нощ, а нощта се беше превърнала в мой ден. Точно сега трябваше да съм в училище с приятелите си, да живея живота си, да имам това, което (за мен) беше нормален „ден“. Вместо това лежах там и се прегръщах. Трябваше да бъда по-умна. Трябваше да съм по-силна. Трябваше да бъда всичко друго, но не и егоистично дете.
Часове по-късно чух, че процепът на вратата отново се отвори, и когато се обърнах, видях, че някой е прибрал недокоснатия ми поднос. Добре. Може би и миризмата щеше да изчезне.
Трябваше да пишкам, но не ми се искаше. Не исках да използвам голата тоалетна, която стърчеше от стената в средата на стаята. Загледах се в ъглите на стените, където се срещаха с тавана. Камери.
Беше ли законно надзирателите да наблюдават как затворниците пикаят?
Дали редовните правила изобщо се отнасяха за мен? Искам да кажа, че никога не бях чувала за това, че новак или вампир е съден в човешки съд или че е попаднал в човешки затвор.
Не е нужно да се притеснявам за това. Ще се удавя в собствената си кръв много преди да отида на съд.
Колкото и да е странно, тази мисъл ме успокои и когато светлината в коридора светна, изпаднах в неспокоен, безметежен сън.
Изглеждаше, че са минали десет секунди, когато процепът във вратата се отвори с трясък и в килията ми се строполи поредната алуминиева тава. Шумът ме разбуди, но все още бях гроги, все още се опитвах да заспя – докато ароматът на яйца и бекон не накара устата ми да засъска. Колко време беше минало, откакто бях яла нещо? Уф, чувствах се ужасно. Със сълзи на очи станах и изминах шестте стъпки до вратата, като взех подноса и го занесох внимателно обратно до разнебитеното си легло.
Яйцата бяха бъркани и много течни. Беконът беше твърд като говеждо месо. Имаше кафе, кутия мляко и сух тост.
Бих дала почти всичко за една купа с граф Чокула и кутия кафяв поп.
Отхапах от яйцата и те бяха толкова солени, че почти ме накараха да се задавя.
Но вместо да се задуша, започнах да кашлям. В рамките на тази ужасна кашлица усетих вкус на нещо, нещо метално и хлъзгаво, топло и странно прекрасно.
Това беше собствената ми кръв.
Страхът ме връхлетя и ме направи слаба, замаяна и гладна. Това се случва толкова скоро? Не съм готова! Не съм готова!
Опитвайки се да прочистя гърлото си, опитвайки се да дишам, изплюх яйцата, пренебрегнах розовия оттенък в течащото жълто, поставих подноса на пода и се свих на леглото, обвих се с ръце и зачаках още кашлица и още кръв – много повече кръв. Ръцете ми трепереха, докато избърсвах прясната влага от устните си.
Бях толкова уплашена!
Не се плаши – казах си, докато се опитвах да потисна една наистина ужасна кашлица. Скоро ще видиш Никс. И Джак. А може би дори Дракон и Анастасия.
И мама!
Мама… Изведнъж ми се прииска майка ми да е при мен с ужасен, сърдечен копнеж.
– Иска ми се да не съм сама – прошепнах с дрезгав глас в твърдия, плосък матрак.
Чух, че вратата се отваря, но не се претърколих. Не исках да видя ужасеното изражение на непознатия. Затворих здраво очи и се опитах да се преструвам, че съм във фермата за лавандула на баба и спя в спалнята си там. Опитах се да се преструвам, че миризмата на яйца и бекон е от нейното готвене, а кашлицата ми е просто настинка, която ме задържа вкъщи от училище.
И аз го правех! О, благодаря ти, Никс! Можех да се закълна, че усещам ароматите, които винаги се носеха около баба – лавандула и сладка трева. Това ми даде кураж да заговоря бързо, преди гласът ми да е потънал в кръв, на когото и да е там.
– Всичко е наред. Това се случва с някои новаци. Просто моля те, отиди си и ме остави на мира.
– О, Зоуибърд, моя скъпоценна у-ве-ци-а-ге-я, не знаеш ли вече, че никога няма да те оставя сама?

Назад към част 1                                                                  Напред към част 3

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!