Глава 11
Бях в Сиатъл. Съвременният Сиатъл, за щастие. Не исках да съм никъде близо до четвърти век, макар да се страхувах какво ужасно видение ще ми покаже сега Онероя.
Не само бях в Сиатъл, но и с Роман. Той току-що беше паркирал на улица „Чери“ и се насочваше към сърцето на площад „Пионер“, който днес гъмжеше от туристи и други хора, наслаждаващи се на ясната есенна нощ. Този път не бях в съня. Бях само наблюдател, който го следваше като призрак или може би като документална камера. Исках да му говоря, да общувам по някакъв начин, но нямах уста, с която да говоря. Нямах никаква форма, само съзнанието ми наблюдаваше това видение.
Темпото му беше бързо и той се промъкваше през криволичещата тълпа, без да се притеснява от мръсните погледи и случайните коментари. Беше се съсредоточил върху целта си, която веднага разпознах: Избата. Любимото ни място за безсмъртни тази вечер беше претъпкано със смъртни. И все пак, по някаква причина, независимо колко натоварен беше бара, Джером винаги успяваше да получи една и съща ъглова маса отзад. Сега той седеше там с Картър, но не носеше обичайния безгрижен вид, с който често го срещахме, докато пиеше. Лицето на демона беше изпълнено с възбуда и двамата с Картър спореха за нещо.
Подписът на Роман беше маскиран, така че нито ангела, нито демона забелязаха приближаването му. Джером го стрелна с поглед, като несъмнено си мислеше, че някакъв човек ги безпокои. Изражението на Джером бързо се промени, когато видя кой е, и той отвори уста да каже нещо. Не получи възможност, защото Роман заговори пръв.
– Къде е тя? – Поиска Роман. Той седна на един стол и го дръпна към Джером, за да могат баща и син да се гледат очи в очи. – Къде, по дяволите, е Джорджина?
Музиката и разговора прикриваха по-голямата част от виковете му, но няколко близки посетители го погледнаха учудено. Роман беше забравил. Вниманието му беше насочено изцяло към Джером. Гневът се пропукваше около нефилима като самата аура.
Когато Роман влезе, Джером явно беше разтревожен от нещо, но сега, в присъствието на един подчинен, демона придаде студеното, надменно изражение, което беше толкова характерно за него.
– Смешно – каза Джером. – Щях да те попитам същото нещо.
Роман засия.
– Откъде, по дяволите, да знам? Тя изчезна точно пред очите ми! Ти си този, който би трябвало да има някаква божествена връзка с нея.
Лицето на Джером не помръдна, но думите му бяха като удар в корема и за мен, и за Роман.
– Вече не мога да я усещам. Тя е изчезнала и за мен.
Може и да нямах физическа форма, но въпреки това през мен премина студен страх. Един архидемон беше свързан с подчинените си. Винаги знаеше къде се намират и можеше да разбере дали ги боли. Когато Джером беше призован, тази връзка се беше прекъснала и ни беше откъснала от нашите адски „дарове“. Сега се случи точно обратното. Бях призована, така да се каже, и откъсната от Джером. Думите на Онероя се върнаха към мен: Той няма да те намери. Той не може да те намери. Ти вече не съществуваш за него.
– Това е невъзможно – изръмжа Роман. – Освен ако… – Върху него се появи тревожен поглед. – Някой крие подписа си? – Би било ужасно иронично, ако схемата, която някога е планирал, се осъществи чрез някой друг.
Джером поклати глава и направи жест към сервитьора за още един рунд.
– Няма да мога да я намеря, ако това се случи, но връзката ще е налице. Щях да знам, че тя все още съществува.
Ти вече не съществуваш за него.
– Тя… мъртва ли е? – Част от първоначалната ярост на Роман бе намаляла малко.
Всъщност това не беше неразумен въпрос. В известен смисъл се чувствах мъртва.
– Не. Душата ѝ щеше да се появи в Ада. – Джером отпи глътка от новото си питие и сведе очи към Роман. – Но не е твоя работа да задаваш въпроси. Какво знаеш? Каза, че е изчезнала. Буквално?
Сега лицето на Роман беше направо мрачно. Той погледна между Джером и мрачния, досега мълчалив Картър.
– Да. Буквално. Тя е имала тези… не знам как да го обясня. Тя дори не може да го обясни.
– Аз бях там – напомни му Джером. – Тя ми каза. Музиката. Цветовете. – Подигравката в гласа му даде да се разбере, че смята този тип неща за досадни.
– Беше като някаква странна сила, която я привличаше, омагьосваше я. Искаше тя да дойде при нея. – Роман повтаряше известната информация, вероятно за да накара Джером да я приеме по-сериозно. – Тя го нарече песента на сирената и продължаваше да ходи насън, опитвайки се да стигне до нея. И тогава… и тази нощ тя отиде при нея.
– Видя ли го? – Попита Картър. Беше странно да го видиш толкова сериозен и… ами, объркан. Първата емоция бях виждала само няколко пъти. Второто никога не бях виждала у него.
– Видях я да изчезва. Като че ли изчезна във въздуха. Но не го видях точно. Усетих го. Можех да усетя винаги, когато беше наоколо.
– Какво беше усещането? – Попита Джером.
Роман сви рамене.
– Не знам. Просто… сила. Сила. Не точно същност. И не е нещо, което мога да идентифицирам. Не е по-голям безсмъртен или нещо подобно.
– Това – заяви Джером – е абсолютно безполезна информация.
Гневът на Роман се върна.
– Това е всичко, което имам! Ако я бяхте слушали повече, това нямаше да се случи. Ти позволи това да се случи. Не я взехте насериозно и сега тя си отиде!
Да крещи на Джером. Не е хубаво нещо.
– Бъди внимателен, за да не отменя поканата ти – изсъска демона и впи очи в сина си. – И аз се вслушах. Поставих те да я защитиш. Очевидно ти си този, който „позволи“ това да се случи.
Роман се изчерви.
– Бях в другата стая, когато онова нещо се появи отново. Побързах да вляза колкото се може по-бързо, но беше твърде късно. Джорджина вече се беше предала, а и честно казано… не съм сигурен дали щях да мога да го спра така или иначе.
Това беше голяма отстъпка за Роман. Нефилимите можеха да наследят от никаква до цялата сила на безсмъртните си родители. Роман беше много близо до това да има толкова сила, колкото Джером, но все още изоставаше съвсем малко. Освен това видовете сила, които владееха по-големите и по-малките безсмъртни, се различаваха. Като вид хибрид Роман можеше да не успее да се пребори с това, което можеше да направи Джером.
Джером не настояваше повече по този въпрос.
– И така, все още не знаем нищо.
– Знаем, че каквото и да е направило това, то не е от нашите – каза тихо Картър и най-сетне проговори.
– Да – измърмори Джером. – Което оставя само милиард други неща, които биха могли да бъдат. Освен ако…
Той погледна към един от столовете на масата им. В един момент той беше празен. В следващия момент там седеше Симона. Картър не изглеждаше изненадан, но ние с Роман със сигурност бяхме. А тя беше особено изненадана, както личеше от писъка ѝ от страх и смаяното ѝ изражение. Да бъдеш телепортиран от по-голям безсмъртен не беше приятно преживяване.
Днес тя беше руса, облечена в обикновена блуза и чифт дънки. Признак за нейната развълнуваност беше, че не разшири деколтето си, когато видя Картър.
– Какво… какво се случва? – Заекна тя.
– Какво си направила на Джорджина? – Попита Джером.
Очите ѝ се разшириха. Той можеше все още да носи прикритието на Джон Кюсак, но докато я гледаше, беше лесно да се види, че наистина е демон от Ада.
– Нищо! – Извика Симона. Тя се сгуши обратно в стола си. – Не знам за какво говориш!
Джером стана от стола си толкова бързо, че можеше да се телепортира. Дръпна и Симона и я запрати към близката стена, с ръка на гърлото. Вече бях попадала в подобно положение с него и ми стана жал за другата сукуба. Никой друг в бара не забеляза, значи Джером или ги беше омагьосал, или правеше него и Симона невидими.
– Не ме лъжи! – Възкликна той. – Какво си направила? Кой те накара да направиш това?
Сега вече можех да видя линията му на разсъждение. Онова, което Роман беше усетил, можеше да не е демон или ангел, но не беше невъзможно някой от нашата страна да е работил с неизвестно същество. Нямаше да е за първи път. Роман също беше разбрал и скочи, за да застане до баща си.
– Кълна се, че ако си я наранила дори малко, ще те разкъсам на парчета!
Страхът на Симона беше спрян, тъй като тя погледна Роман с недоумение. Със скрития си подпис той ѝ се стори само като човек. Доколкото вероятно я интересуваше, той нямаше никакво участие в нищо от това – и никаква способност да подкрепи заплахата си. Малко ѝ беше известно.
Обърна се обратно към Джером, като се разплака, когато отново видя лицето му.
– Нищо – каза тя, като гласът ѝ беше трудно разбираем с Джером, който задушаваше въздуха ѝ. – Нищо не съм ѝ направила, заклевам се!
– Опитвала си се да вкараш Сет в леглото – каза Роман.
– Това е всичко! Не съм ѝ направила нищо. Нищо. – Лицето на Симона стана умолително, докато говореше на Джером. – Трябва да знаеш защо съм тук. Не е, за да ѝ навредя.
Лицето на Джером все още беше изпълнено с ужасна ярост, но в очите му се появи и миг на внимание. Той не каза нищо и гласа на Картър запълни напрегнатата тишина.
– Тя казва истината – каза той.
Джером не прекъсна прегръдката си върху Симона, но в погледа му все още се четеше онзи пресметлив поглед.
– Знаеш ли нещо за нейното изчезване? Каквото и да било?
– Не! Не!
Джером погледна назад към Картър, който бързо кимна. С разочарована въздишка Джером я пусна и се отдръпна.
Роман изглеждаше съмнителен, но и той трябваше да знае, че щом Картър гарантира за нея, значи това е евангелие, така да се каже. Джером се върна на стола си и изпи на една глътка питието си. Роман се присъедини към него малко по-късно, но Симона остана да стои и да гледа несигурно цялата група, докато разтриваше натъртеното си гърло.
– Не знам какво се случва, но ако има нещо…
– Свърших с теб – каза рязко Джером. Той махна с ръка в знак на уволнение и Симона изчезна толкова бързо, колкото беше дошла.
– Това беше подло – отбеляза Картър, разбърквайки бездейно бърбъна си.
– Изпратих я обратно в хотела ѝ – каза Джером. – А не на необитаем остров.
Гневът на Роман се бе охладил малко и той носеше спокойно, обмислящо изражение, което удивително приличаше на това на баща му.
– Какво имаше предвид, когато каза, че знаеш защо е тук? Защо съм я преследвал?
– Не мога да съобщя това – каза Джером. Той говореше на Картър, сякаш Роман дори не беше там. – Не още… не и ако не се наложи. Не можем да съобщим на по-висшите власти.
– А аз изобщо не мога да направя нищо – замисли се Картър. – Технически това е твой проблем. – Той отпи дълго, сякаш това щеше да оправи всичко.
– Но ще го направиш – каза смело Роман. – Ще се опиташ да я намериш?
– Разбира се – каза Картър. Една от характерните му цинични усмивки озари устните му, заменяйки мрачното изражение отпреди. Подозирах, че това е прикритие на това, което наистина чувстваше. – Това място би било твърде скучно без нея.
За миг това нещо с невидимия наблюдател ми хареса. Картър не усещаше, че съм там, и за пръв път можех да го изучавам истински, без той да ми отвръща. Сега може и да имаше онова досадно лекомислие, но вече беше проявил загриженост за моето благополучие. И наистина не можех да повярвам, че това е просто защото ме намираше за забавна. Каква беше играта му? Тези сиви очи не разкриваха нищо.
– Да – сухо каза Джером. – Кой знае как ще се справим без нейните махмурлукски злополуки.
Картър започна да протестира, но Роман отново излезе напред с прекъсване.
– О. Това е другото, за което говорихме с Ерик. – Той им представи накратко наблюденията на Ерик и как ме е посещавал само когато съм била в депресия. Роман също така описа всяка от случките с възможно най-много подробности.
Джером и Картър си размениха погледи.
– При толкова потиснат човек, какъвто обикновено е, това не е много за разказване – отбеляза демона. – Но може би си струва да посетя стареца.
– Джером – каза Картър с предупредителен глас.
Двамата отново втренчиха очи и осъществиха някаква безмълвна комуникация. Когато Джером най-сетне вдигна поглед, това беше, за да вземе небрежно последното си питие.
– Не се притеснявай. Няма да го уплаша. Много.
Чудех се дали точно тогава щеше да отиде при Ерик, но нямах възможност да разбера. Светът отново се разтвори и аз се озовах отново в затвора си. Освен че ми беше ужасно неудобно, се чувствах и изтощена. Изучавайки усмихнатите, сияещи онерои, можех да се досетя какво се е случило. Подхранвайки се от съня ми, те бяха взели със себе си и част от енергията ми.
– Сън… – Промърморих, внезапно объркана. Бях се подготвила за някакъв ужасен резултат, но той не се беше случил. – Това не беше сън. Беше реално. Ти ми показа какво се случваше в действителност. Какво правят моите приятели.
– Някои сънища са истински, а някои са лъжа – каза Две. Наистина ми се искаше да го зашлевя. – Този беше истински.
Една история се върна в съзнанието ми, най-слабия спомен от детството ми. Когато се родих, християнските свещеници отдавна бяха стъпили в Кипър, но старите истории и обреди бяха останали. Това, което днес се смята за мит, тогава е било факт. Една от тези истории гласеше, че сънищата се изпращат на хората от една от двете порти: една от слонова кост и една от рог. Сънищата от портата от слонова кост били лъжливи, а тези от портата от рог – истински. Не знаех дали това не е просто метафора, но резултата очевидно имаше някаква валидност.
– Но защо? – Попитах. – Защо ми показваш истинските сънища? Щеше да ме измъчваш много повече с поредния глупав кошмар. – Този кошмар не беше глупав. Беше мъчителен, но не исках те да знаят това. Глупаво беше това, че аз им предлагах как да ме измъчват.
– Защото не знаеш – каза Едно. – Скоро няма да различаваш истината от лъжата. Предполагаш, че всичко, което причинява болка, трябва да е лъжа. Но няма да знаеш. Скоро няма да се доверяваш на нищо.
– Ще знам – казах категорично. – Мога да направя разликата.
– Вярваш ли, че това, което току-що видя, е истина? – Попита Две.
– Да. Абсолютно.
– Добре – каза Едно. – Тогава си научила и друга истина: невъзможно е някой да те намери. Ще останеш тук завинаги.
Назад към част 10 Напред към част 12