Глава 12
По някое време ми хрумна, че ми се иска Онероите да ми изпращат само фалшиви сънища. Те нараняват… без съмнение, но след това имаше много, много малка утеха, че не са се случили наистина. И все пак следващите няколко съня бяха истински и аз бях принудена да продължавам да преживявам миналото.
Един от спомените ме върна във Флоренция през петнадесети век. Отначало почувствах малък разцвет на радост от това, че повтарям това. Италианският Ренесанс беше нещо прекрасно и аз с възхищение наблюдавах как човешката изобретателност се пробужда след последните няколко депресиращи века. Нещата ставаха още по-интересни, защото Църквата винаги се противопоставяше на този художествен разцвет. Този вид конфликти бяха това, което моя вид обичаше.
С друга сукуба живеехме в една къща и се издържахме луксозно от текстилния бизнес, който привидно управлявахме, докато чичо ни търговец (инкуб, който никога не беше наблизо) пътуваше. Беше добра обстановка и аз – с името Бианка – бях любимото дете на местната демонична богиня Тавия, благодарение на завоевания след завоевания.
Всичко започна да се обърква, когато наех един ексцентричен и изключително красив художник на име Николо да създаде фреска за дома ни. Той беше пламенен, забавен и интелигентен – и ме привлече още от първия ден. Въпреки това чувството за благоприличие и професионалните граници го караха да спазва дистанция. Възнамерявах да променя това и често оставах с него, докато работеше по стената, знаейки, че е въпрос на време да се поддаде на чара ми.
– Овидий не е знаел нищо за любовта – казах му един ден. Бях се излегнала на дивана, увлечена в една от литературните дискусии, в които толкова често се впускахме. Способността му да се включва в тези разговори допринасяше за очарованието му. Той ме погледна с насмешливо недоверие, спирайки картината си.
– Нищо за любовта? Жено, прехапи си езика! Той е авторитет! Написал е книги за нея. Книги, които се четат и използват и до днес.
Седнах от недостойния си покой.
– Те не са актуални. Написани са за друго време. Той посвещава страници, в които казва на мъжете къде да се срещат с жени. Но тези места вече ги няма. Жените не ходят на състезания или на боеве. Вече дори не можем да се задържаме на обществени места. – Това излезе с повече горчивина, отколкото възнамерявах. Художествената култура на това време беше прекрасна, но тя беше дошла с ограничаване на женските роли, които се различаваха от тези, с които бях свикнала на други места и в други епохи.
– Може би – съгласи се Николо. – Но принципите са все още същите. Както и техниките.
– Техники? – Потиснах подсмърчането си. Честно казано, какво може да знае един обикновен смъртен за техниките на съблазняване? – Те не са нищо друго освен повърхностни жестове. Правете комплименти на любимата си дама. Говорете за неща, които ви свързват – например за времето. Помогнете ѝ да оправи роклята си, ако се размаже. Какво общо има всичко това с любовта?
– Какво общо има това с любовта? Ако има нещо, тези коментари са особено приложими сега. Бракът е изцяло бизнес. – Той наклони глава към мен по типичния за него спекулативен начин. – Между другото, днес си направила нещо с косата си, което е изключително красиво.
Направих пауза в отговора, изненадана от комплимента.
– Благодаря ти. Както и да е. Прав си: бракът е бизнес. Но някои от тях са любовни съвпадения. Или пък любовта може да се разрасне. И много тайни афери, колкото и да са „греховни“, се основават на любов.
– Значи проблемът ти е, че Овидий съсипва онова, което все още е останало от любовта? – Очите му се насочиха към прозореца и той се намръщи. – Изглежда ли, че там ще вали?
Устремът на тази тема ме завладя, което направи резките му прекъсвания още по-досадни.
– Да… какво? Искам да кажа, че не, няма да вали и, да, това е, което той прави. Любовта вече е толкова рядка. Подхождайки към нея като към игра, той омаловажава и малкото, което има.
Николо изостави четките и боите си и седна до мен на дивана.
– Ти не мислиш, че любовта е игра?
– Понякога – добре, през повечето време – да, но това не означава, че не трябва да… – Спрях. Пръстите му се бяха плъзнали към ръба на деколтето на роклята ми. – Какво правиш?
– Това е криво. Изправям го.
Загледах се и после започнах да се смея, когато хитростта се разкри.
– Ти го правиш. Следваш съвета му.
– Работи ли?
Посегнах към него.
– Да.
Той се отдръпна. Това не беше това, което беше очаквал. Искаше само да ме подразни, да докаже мнението си с игра. Отклонявайки очи, той започна да се надига.
– Трябва да се върна на работа… – Той рядко се изхвърляше, а аз го бях обезоръжила.
Хванах го с изненадваща сила, дръпнах го обратно към себе си и притиснах устните си към неговите. Бяха меки и сладки и след няколко зашеметени мига той отговори, като езикът му се движеше нетърпеливо в устата ми. После, осъзнал какво прави, той отново се отдръпна.
– Съжалявам. Не трябваше да…
Можех да видя копнежа в очите му, желанието, което беше задържал, откакто работеше за мен. Той ме искаше, но дори и артистичен тип, който се занимаваше с разврат, смяташе, че не е правилно да прави това с неомъжена жена от висшата класа… особено с такава, която го е наела.
– Ти започна това – предупредих с тих глас. – Опитваше се да ми докажеш, че не съм права за Овидий. Изглежда, че се е получило.
Сложих ръка зад врата му, като придърпах устата му обратно към моята. Той все още първоначално се съпротивляваше, но това не продължи дълго. А когато ръката му започна бавно да избутва гънките на полите ми, разбрах, че съм спечелила и че е време да се оттеглим в спалнята.
Щом се озова там, той изостави всякакви опити за приличие. Бутна ме на леглото, а пръстите, които така умело рисуваха стените, сега се мъчеха да ме освободят от сложната ми рокля и нейните пластове от богати материи.
Когато ме съблече до тънката ми риза, аз поех командването, сваляйки дрехите му с бърза ефективност и наслаждавайки се на начина, по който кожата му се усещаше под върховете на пръстите ми, докато ръцете ми изследваха тялото му. Облегнах се на него, спуснах лице и оставих езика си да танцува кръгове около зърната му. Те се втвърдиха в устата ми и имах удоволствието да чуя как той извика тихо, когато зъбите ми докоснаха нежната им повърхност.
Спуснах се надолу и прокарах целувки по корема му – надолу, до мястото, където стоеше твърд и подут. Деликатно прокарах език по ерекцията му, от основата до върха. Той отново извика, а викът му се превърна в стон, когато го поех в устата си. Усетих как той расте между устните ми, става все по-твърд и по-голям, докато бавно се движех нагоре-надолу.
Мисля, че без дори да осъзнава какво прави, той прокара ръце през косата ми, като заплете пръстите си в сложните фиби и грижливо подредените къдрици. Засмуквайки по-силно, аз увеличих темпото си, възторгвайки се от усещането, че той изпълва устата ми. Първите струйки на неговата енергия започнаха да се просмукват в мен като блестящи цветни и огнени потоци. Макар и да не ми доставяше физическо удоволствие сама по себе си, тя ме разпалваше по подобен начин, събуждайки сукубния ми глад и разпалвайки плътта ми, карайки ме да копнея да го докосна и да бъда докосната в замяна.
– Ах… Бианка, не бива да…
За миг го освободих от устата си, оставяйки ръката ми да продължи работата по галенето му по-близо до кулминацията.
– Искаш ли да спра?
– Аз… ами, ах! Не, но жени като теб не… не трябва да…
Засмях се, звукът беше нисък и опасен в гърлото ми.
– Нямаш представа що за жена съм. Искам да направя това. Искам да те почувствам в устата си… да те вкуся…
– О, Боже – изстена той, очите му бяха затворени, а устните разтворени.
Мускулите му се напрегнаха, тялото леко се изви, а аз тъкмо успях да го върна в устата си навреме. Той свърши и аз поех всичко, докато тялото му продължаваше да се свива. Жизнената енергия, която се вливаше в мен, набра скорост и аз почти достигнах собствената си кулминация. Едва бяхме започнали, а аз вече получавах от него повече живот, отколкото очаквах. Това щеше да е добра нощ. Когато треперещото му тяло най-накрая се успокои, се преместих така, че бедрата ми да се увият около неговите. Прокарах език по устните си.
– О, Боже – повтори той, дишайки учестено и с широко отворени очи. Ръцете му се изкачиха нагоре по талията ми и се подпряха под гърдите ми, с което спечелиха одобрението ми.
– Мислех… мислех, че само курвите правят това…
Изкривих вежди.
– Разочарован?
– О, не. Не.
Наведох се напред и допрях устни до неговите.
– Тогава върни услугата.
Въпреки умората си, той беше твърде нетърпелив. След като издърпа ризата над главата ми, той опустоши тялото ми с уста, ръцете му притискаха гърдите ми, докато устните му смучеха и зъбите му дразнеха зърната ми, точно както аз бях направила с него. Желанието ми нарастваше, инстинктите ми ме подтикваха да вземам все повече и повече от живота му и да разпалвам изгарящата нужда на тялото си. Когато той премести устата си между краката ми, разтваряйки бедрата ми, аз дръпнах главата му нагоре.
– Веднъж си казал, че мисля като мъж – изсъсках тихо аз. – Тогава се отнасяй с мен като с такъв. Застани на колене.
Той примигна изненадващо, изненадан, но можех да кажа, че нещо в силата на заповедта го възбуди. В очите му блесна животински блясък, когато падна на колене на пода, а аз застанах пред него, опряла гърба си на леглото.
Ръцете му, стиснали бедрата ми, притиснаха лицето му към мекия кичур косми между бедрата ми, а езикът му се плъзна между устните ми и погали горящото, разтуптяно сърце, погребано вътре. При това първо докосване цялото ми тяло потрепери и аз отметнах глава назад. Подхранван от тази реакция, той се впи в мен нетърпеливо, оставяйки езика си да танцува в равномерен ритъм. Вплетох ръце в косата му и го притиснах по-близо до себе си, принуждавайки го да опита повече от мен, да увеличи натиска на езика си върху мен.
Когато изгарящото, вкусно усещане в долната част на тялото ми не можеше да понесе повече, то избухна, подобно на експлодиращо слънце. Като огън и звездна светлина, които преминаваха през мен, карайки всяка част от мен да изтръпва и да крещи. Имитирайки това, което му бях направила по-рано, той не махна устата си, докато кулминацията ми окончателно не утихна, а тялото ми все още потрепваше всеки път, когато езикът му дразнещо се стрелкаше и дразнеше тази така чувствителна област.
Когато най-накрая се откъсна, той погледна нагоре с недоумяваща усмивка.
– Не знам какво си ти. Подчинена… доминираща… не знам как да се отнасям с теб.
Усмихнах се в отговор, ръцете ми погалиха страните на лицето му.
– Аз съм всичко, което искаш да бъда. Как искаш да се отнасяш с мен?
Той се замисли и накрая заговори с колеблив глас.
– Искам… искам да мисля за теб като за богиня… и да те вземам като курва…
Усмивката ми се увеличи. Това обобщаваше живота ми, помислих си аз.
– Аз съм всичко, което искаш да бъда – повторих.
Изправи се на крака, бутна ме грубо към леглото и ме притисна. Отново беше готов, макар да виждах усилията, които му бяха необходими. Повечето мъже щяха да се сринат след тази загуба на жизнена енергия, но той се бореше с изтощението си, за да ме вземе отново. Усетих твърдия му натиск върху себе си, а след това той се вмъкна – почти се вмъкна – в мен, плъзгайки се почти без усилие сега, когато бях толкова мокра.
Стенейки, аз се изместих нагоре, за да може той да заеме по-добра позиция и да ме вземе по-дълбоко. Ръцете му стискаха бедрата ми, докато се движеше с почти първична агресия, и звукът от ударите на телата ни изпълни стаята. Тялото ми откликна на неговото, обичайки начина, по който ме изпълваше и се впиваше в мен. Виковете ми ставаха все по-силни, а ударите му – по-силни.
И, о, живота, който се вливаше в мен. Сега той беше река, златиста и изгаряща, обновяваща собствения ми живот и съществуване. Заедно с енергията си той предаде и част от емоциите и мислите си и аз буквално почувствах похотта и обичта му към мен.
Тази жизнена сила воюваше със собственото ми физическо удоволствие, като едновременно ме поглъщаше и побъркваше, така че едва ли можех да мисля или дори да отделям едното от другото. Чувството растеше и се разрастваше в мен, изгаряше сърцевината ми, натрупваше се в такава интензивност, че едва успявах да го сдържа. Притиснах лицето си към него, задушавайки виковете си.
Огънят в мен се разрастваше и аз не правех повече опити да задържа кулминацията си. Той избухна в мен, експлодира, обгръщайки цялото ми тяло в ужасен, прекрасен екстаз. Николо не прояви милост, не забави темпото, докато това удоволствие разтърсваше тялото ми. Аз се гърчех срещу него, дори когато крещях за още.
Това можеше да направи Николо неморален в очите на Църквата, но в същността си той беше достоен човек. Беше добър към другите и имаше силен характер, чиито принципи не се разклащаха лесно. В резултат на това той имаше много доброта и много живот, който можеше да даде, живот, който аз поглъщах без угризения. Той се разпространи в мен, докато телата ни се движеха заедно, по-сладък от всеки нектар. Той гореше във вените ми, караше ме да се чувствам жива, превръщаше ме в богинята, за която той продължаваше да мърмори, че съм.
За съжаление, загубата на такава енергия си взе своето и след това той лежеше неподвижно в леглото ми, дишаше плитко, а лицето му беше бледо. Гола седнах и го гледах, като прокарах ръка по обляното му в пот чело. Той се усмихна.
– Щях да напиша сонет за теб… Не мисля, че мога да уловя това с думи. – Той се мъчеше да седне, като движението му причиняваше болка. Фактът, че беше успял да направи всичко това, беше доста забележителен. – Трябва да тръгвам… полицейският час в града…
– Забрави за това. Можеш да останеш тук за през нощта.
– Но слугите ти…
– …на слугите им се плаща добре за тяхната дискретност. – Прокарах устни по кожата му. – Освен това, не искаш ли да… обсъждаме повече философия?
Той затвори очи, но усмивката му остана.
– Да, разбира се. Но аз… съжалявам. Не знам какво не е наред с мен. Първо трябва да си почина…
Легнах до него.
– Тогава си почини.
След това между нас се разви един модел. През деня той работеше по фреската – напредъка му значително се забави – и прекарваше нощите си с мен. Това усещане за вина не го напускаше, което правеше преживяването двойно по-вълнуващо за мен. Същността ми пиеше от душата му, докато тялото ми се наслаждаваше на неговите умения.
Един ден той си тръгна, за да свърши нещо, и не се върна. Минаха още два дни без никаква вест от него и притеснението ми започна да нараства. Когато се появи на третата вечер, имаше тревожен, притеснен вид. Загрижен повече от всякога, аз го вкарах вътре, забелязвайки един пакет под мишницата му.
– Къде си бил? Какво е това?
Разгръщайки наметалото си, той откри купчина книги. Прелистих ги с учудването, което винаги съм изпитвала към такива неща. „Декамерон“ на Бокачо. „Амори“ на Овидий. Безброй други. Някои от тях бях чела. Други, които копнеех да прочета. Сърцето ми затрептя, а пръстите ми засърбяха да разгърнат страниците.
– Събрал съм ги от някои от моите приятели – обясни той. – Те се притесняват, че главорезите на Савонарола ще ги изземат.
Намръщих се при това споменаване на най-могъщия свещеник в града.
– Савонарола?
– Той събира „предмети на греха“, за да ги унищожи. Ще ги скриеш ли тук? Никой не би ги изтръгнал насила от човек като теб.
Книгите на практика блестяха пред мен, далеч по-ценни от бижутата, които бях натрупала. Искаше ми се да захвърля всичко и да започна да чета.
– Разбира се. – Прелиствах страниците на Бокачо. – Не мога да повярвам, че някой би искал да ги унищожи.
– Това са мрачни дни – каза той с твърдо лице. – Ако не сме внимателни, цялото знание ще бъде изгубено. Невежите ще смажат учените.
Знаех, че говори истината. Бях го виждала, отново и отново. Знанието е унищожено, потъпкано от онези, които са твърде глупави, за да знаят какво правят. Понякога това се случваше чрез насилствени, кървави нашествия, понякога се случваше чрез по-малко насилствени, но също толкова коварни средства, като тези на фра Савонарола. Толкова бях свикнала с това, че вече почти не го забелязвах. По някаква причина този път ме удари по-силно. Може би защото го виждах през неговите трескави очи, а не просто го наблюдавах от разстояние.
– Бианка? – Николо се ухили тихо. – Слушаш ли ме изобщо? Надявах се да прекарам нощта с теб, но може би предпочиташ да си с Бокачо…
Откъснах очи от страниците, усещайки как устните ми се изкривяват в полуусмивка.
– Не мога ли да ви взема и двамата?
През следващите няколко дни Николо продължаваше да ми пренася все повече и повече стоки. И не само книги. В дома ми се трупаха картини. Малки скулптури. Дори по-повърхностни неща като екстравагантни платове и бижута, всички смятани за греховни.
Чувствах се така, сякаш ми е било позволено да премина през портите на рая. Минаваха часове, докато изучавах картини и скулптури, възхищавайки се на човешката изобретателност, завиждайки на творчеството, което никога не съм притежавала, нито като смъртна, нито като безсмъртна. Това изкуство ме изпълваше с неописуема радост, изящна и сладка, почти ми напомняше за времето, когато душата ми беше моя собствена.
А книгите… о, книгите. Скоро моите служители и сътрудници се оказаха пълни с допълнителна работа, тъй като ги пренебрегвах. На кого му пукаше за сметките и доставките, когато имах толкова много знания на една ръка разстояние? Поглъщах го, наслаждавайки се на думите – думи, които Църквата осъждаше като ерес. Изпълваше ме тайно самодоволство от ролята, която играех, защитавайки тези съкровища. Щях да предам знанията на човечеството и да осуетя плановете на Небето. Светлината на гениалността и творчеството нямаше да угасне от този свят, а най-хубавото беше, че щях да ѝ се наслаждавам по пътя.
Нещата се промениха, когато един ден Тавия се появи, за да се регистрира. Демонката беше доволна от доклада за моите завоевания, но се озадачи, когато забеляза на масата малка скулптура на Бакхус. Все още не бях имала възможност да скрия статуетката заедно с ордата си.
Тавия поиска обяснение и аз ѝ разказах за ролята си в опазването на контрабандата. Както винаги, отговорът ѝ отне много време, а когато дойде, сърцето ми почти спря.
– Трябва незабавно да прекратиш това.
– Аз… какво?
– И трябва да предадете тези предмети на отец Бето.
Изучавах я недоверчиво, очаквайки шегата да се разкрие. Отец Бето беше местния ми свещеник.
– Не можеш… не можеш да имаш това предвид. Тези неща не могат да бъдат унищожени. Бихме подкрепили Църквата. Предполага се, че трябва да вървим срещу тях.
Тавия повдигна тъмна, заострена вежда.
– Предполага се, че ще продължим злото в света, скъпа моя, което може да върви или да не върви с плановете на Църквата. В този случай е така.
– Как? – Извиках.
– Защото няма по-голямо зло от невежеството и унищожаването на гения. Невежеството е отговорно за повече смърт, повече фанатизъм и повече грях от всяка друга сила. То е унищожителя на човечеството.
– Но Ева съгреши, когато потърси знание…
Демонката се усмихна.
– Сигурна ли си? Наистина ли знаеш кое е добро и кое е зло?
– Аз… не знам – прошепнах аз. – Изглеждат неразличими едно от друго. – За пръв път, откакто станах сукуба, границите наистина бяха толкова размити за мен. След като загубата на смъртния ми живот ме бе помрачила, аз се бях хвърлила да бъда сукуба, без да поставям под въпрос ролята на Ада или покварата на хора като Николо.
– Да – съгласи се тя. – Понякога е така. – Усмивката ѝ изчезна. – Това не подлежи на обсъждане. Ще предадеш скривалището си незабавно. И може би ще се опиташ да съблазниш отец Бето, докато си в това. Това би било хубав бонус.
– Но аз… – Думата „не мога“ беше на устните ми и аз я прехапах. Под контрола на нейния поглед и власт се чувствах много малка и много слаба. На демони не се посяга. Преглътнах. – Да, Тавия.
Следващия път, когато с Николо правихме любов, той успя да направи уморен, но щастлив опит за разговор в следсексуалното си изтощение.
– Утре Ленцо ще ми донесе една от картините си. Почакай да я видиш. На нея са изобразени Венера и Адонис…
– Не.
Той вдигна глава.
– Хм?
– Не. Не ми носи повече. – Беше трудно, о, Боже, беше толкова трудно да му говоря с такъв студен тон. Непрекъснато си напомнях какво съм и какво трябва да направя.
По красивото му лице се появи бръчка.
– За какво говориш? Вече си събрала толкова много…
– Вече не ги имам. Предадох ги на Савонарола.
– Ти… ти се шегуваш.
Поклатих глава.
– Не се. Тази сутрин се свързах с неговите Ордени на надеждата. Те дойдоха и взеха всичко.
Николо се мъчеше да седне.
– Престани. Това не е смешно.
– Не е шега. Всички са изчезнали. Отиват в огъня. Те са обекти на греха. Те трябва да бъдат унищожени.
– Лъжеш. Престани с това, Бианка. Не искаш да…
Гласът ми се изостри.
– Те са грешни и еретични. Няма ги.
Очите ни се втренчиха и докато изучаваше лицето ми, видях, че започва да осъзнава, че може би, просто може би, говоря истината. И аз го направих. В известен смисъл. Бях много добра в това да накарам хората, особено мъжете, да повярват в това, което искам.
Облякохме се и аз го заведох в склада, в който преди това бях скрила предметите. Той се взираше в празното пространство, лицето му беше бледо и невярващо. Аз стоях наблизо, скръстила ръце, като поддържах твърда и неодобрителна позиция.
С широко отворени очи той се обърна към мен.
– Как можа? Как можа да ми направиш това?
– Казах ти…
– Аз ти се доверих! Ти каза, че ще ги пазиш!
– Грешах. Сатаната замъгли преценката ми.
Той болезнено хвана ръката ми и се наведе близо до мен.
– Какво са ти направили? Заплашваха ли те? Ти не би направила това. Какво държат срещу теб? Дали е онзи свещеник, когото винаги посещаваш?
– Никой не ме е карал да правя това – отвърнах мрачно. – Това е правилното нещо, което трябва да направя.
Той се отдръпна, сякаш не можеше да понесе докосването ми, а сърцето ми се сви болезнено от погледа в очите му.
– Знаеш ли какво си направила? Някои от тях никога не могат да бъдат заменени.
– Знам. Но така е по-добре.
Николо ме гледа още няколко секунди, а после се запъти към вратата, без да се интересува от полицейския час или от отслабването си. Гледах го как си тръгва, чувствайки се мъртва отвътре. Той е просто още един човек, помислих си. Остави го да си върви. Бях имала толкова много в живота си, щях да имам още толкова. Какво значение имаше той?
Преглъщайки сълзи, се спуснах по стълбите към долния етаж, като внимавах да не събудя спящото домакинство. Снощи бях извървяла същия път, старателно пренасяйки част от нещата дотук – част, която не дадох на слугите на Църквата.
Разделянето на произведенията на изкуството и книгите беше като избор кое от децата ми да живее или да умре. Коприните и кадифетата бяха безсмислени, всички те отидоха при фра Савонарола. Но останалото… това беше трудно. Бях оставила по-голямата част от Овидий. Произведенията му бяха толкова разпространени, че трябваше да вярвам, че копия от тях ще оцелеят – ако не във Флоренция, то може би на някое друго място, недокоснато от този фанатизъм. Други автори, онези, за които се опасявах, че имат ограничен тираж, останаха при мен.
Картините и скулптурите се оказаха най-трудни от всички. Те бяха единствени по рода си. Не можех да се надявам, че може да съществуват и други екземпляри. Но знаех, че не мога и да ги задържа всичките, не и с проверката на Тавия. И така, избрах тези, които смятах, че си струва да бъдат запазени, като ги защитих от Църквата. Николо обаче не можеше да знае това.
Не го бях виждала почти три седмици, докато не се срещнахме на голямото изгаряне на Савонарола. По-късно историята ще го познае като „Огънят на суетата“. Беше огромна пирамида, пълна с гориво и грях. Ревнителите хвърляли все повече и повече предмети, докато пламтял, като че ли запасите им били безкрайни. Гледах как самия Ботичели хвърля една от картините си.
Поздравът на Николо беше кратък.
– Бианка.
– Здравей, Николо. – Запазих гласа си студен и ясен. Безразличен.
Той стоеше пред мен, сивите му очи бяха черни на трептящата светлина. Лицето му сякаш се беше състарило от последната ни среща. И двамата се обърнахме и отново мълчаливо наблюдавахме пламъците, наблюдавайки как все повече и повече от най-хубавите неща на човека биват принасяни в жертва.
– Ти уби прогреса – каза накрая Николо. – Ти ме предаде.
– Забавих прогреса. И не съм имала никакви задължения към теб. С изключение на това. – Посягайки към гънките на роклята си, аз подадох тежко натоварена с флорини кесия. Това беше последната част от моя план. Той я взе, като примигна от тежестта ѝ.
– Това е повече, отколкото ми дължиш. И няма да довърша фреската.
– Знам. Всичко е наред. Вземи го. Отиди някъде другаде, някъде далеч от това. Рисувай. Пиши. Създай нещо красиво. Каквото и да е, за да те направи щастлив. Не ме интересува.
Той се загледа и аз се уплаших, че ще върне парите.
– Все още не разбирам. Как може да не ти пука за нищо от това? Как можеш да бъдеш толкова жестока? Защо го направи?
Отново изучавах огъня. Хората, осъзнах безучастно, са обичали да горят неща. Предмети. Един друг.
– Защото хората не могат да надминат боговете. Все още не.
– Прометей никога не е възнамерявал да използва дарбата си по този начин.
Усмихнах се без чувство за хумор, спомняйки си един стар наш дебат за класическата митология, още по време на сладникавите ни дни.
– Не. Предполагам, че не.
Не казахме нищо друго. Миг по-късно той се отдалечи, изчезвайки в мрака. За миг се замислих дали да не му кажа истината, че голяма част от съкровището му все още е в безопасност. Бях платила добре, за да бъде изнесено контрабандно от Флоренция, далеч от това безумно разрушение.
Всъщност бях изпратила нещата на един ангел. По принцип не харесвах ангелите, но този беше учен, когото бях срещнала в Англия и когото толерирах. Еретик или не, книгите и изкуството щяха да му харесат толкова, колкото и на мен. Той щеше да ги пази. Колко иронично, помислих си, че ще се обърна за помощ към врага. Тавия беше права. Понякога доброто и злото е невъзможно да бъдат разграничени едно от друго. И ако тя знаеше какво съм направила, съществуването ми вероятно щеше да е приключило.
Затова не можех да кажа на никого. Тайната трябваше да остане при мен и ангела, колкото и да ми се искаше да я споделя с Николо и да го утеша. Трябваше да живея със съзнанието, че съм отнела живота, душата и надеждата му. Той щеше да ме мрази завинаги, а това беше ужилване, което също така щях да нося завинаги със себе си – което бавно щеше да направи съществуването ми все по-нещастно.
Светът ми се разтвори в мрак. Върнах се в кутията си, все така тясна и неудобна. Както обикновено, не можех да видя нищо, но бузите ми отново бяха мокри от сълзи. Чувствах се изтощена, дори малко дезориентирана, а сърцето ми се свиваше от болка, която никога не бих могла да изразя с думи. Не видях Онероите, но нещо ми подсказваше, че вероятно са наоколо.
– Това беше истина – прошепнах аз. – Това наистина се случи.
Както и подозирах, един глас ми отговори в тъмнината и аз изведнъж разбрах истинската причина, поради която те продължаваха да ми показват истински сънища.
– Твоите истини са по-лоши от твоите лъжи.