Глава 19
– Реално – изпъшках аз. – Това беше… истинско. Сет не се поддаде на изкушението. Сет остана с Мади.
– Може би – каза Едно.
В мен се надигна инстинкт да му изтръгна очите, силен и внезапен. Беше животински и обривен – и невъзможен, тъй като нямах форма тук. Беше порив, който бях изпитвала неведнъж с Онероите.
– Вярно. Беше вярно. – Това беше като детска игра с тях, отново и отново. Или може би раздела „вярно/невярно“ на изпита за кандидатстване. Кръгове. Кръгове. Животът ми беше кръг.
– И Джером… – Краят на съня ми дойде там, където шефът ми беше отвел Сет. – Той идва за мен. Той взе Сет. Те ще направят този ритуал. Ерик ще го подготви.
– Да. И той ще се провали.
– Не, ще успее – извиках аз. Всяка частица от мен се беше превърнала в отчаяние: глас, ум, душа. – Джером ще дойде за мен. Той ще ме спаси.
– Никой няма да дойде за теб – каза Две. – Ще се опитат, но няма да успеят.
Отново ме изпратиха обратно в моя свят и колкото и да копнеех за познати лица, съмнението и несигурността, които Онерой продължаваше да поражда, ме изпълваха с отчайващ вид объркване.
Бях при Ерик. И очевидно всички останали също.
Магазинът му имаше голямо задно помещение, използвано за склад, което само веднъж бях зърнала. Напомняше ми на гараж, с недовършени циментови подове и обикновен гипсокартон отстрани. На една малка масичка имаше купа с горящ тамян, който правеше въздуха мъглив. По краищата на помещението бяха наредени кашони и щайги, които сякаш бяха избутани, за да се създаде празно пространство по ръба на стаята. По краищата се намираше и клубът на безсмъртните от Сиатъл: Хю, Коди, Питър, Картър и дори Мей. Роман вероятно също беше там, скрит заради Мей. В центъра на стаята Ерик рисуваше с тебешир шарки по пода. Джером стоеше наблизо, а Сет се носеше неспокойно между тях и приятелите ми покрай стената. Мисля, че му беше трудно да реши кой е най-безопасен. Ако не беше Мей, сигурно щеше да избере моите приятели.
Мей наблюдаваше Ерик и Джером с неодобрение, почти черните ѝ очи бяха присвити, а тухлено-червените ѝ устни – стиснати. Най-сетне разтвори ръце и се запъти към центъра, а токчетата ѝ с шипове шумно щракаха по цимента. Сет се измъкнах от пътя ѝ, оттегляйки се към безопасността на приятелите ми.
– Това е нелепо – каза Мей. – Губиш времето на всички. Дори и с всички тях – тя направи жест към бандата на стената – не е достатъчно, за да я върнем. Трябва да я докладваш и да си намериш друга сукуба.
– Докладвам я и ще има и друг архидемон тук. – Джером я погледна. – Донякъде съм изненадан, че още не си го направила.
Добра забележка. Като негов подчинен Мей му се подчиняваше, но беше амбициозна. Ако Джером си навлече неприятности заради това, че ме е изгубил, това можеше да е в нейна полза.
– Не ми е нужно – каза тя категорично. – Скоро сам ще им кажеш. Защо трябва да съм тук? Нямам никаква връзка с нея.
– Защото ти казах да го направиш! Престани да спориш. – Джером я погледна и двамата демони втренчиха погледи. Накрая Мей кимна рязко, но не изглеждаше, че се е поддала заради авторитета му. По-скоро сякаш той ѝ беше съобщил нещо и тя го признаваше. Тя се върна встрани от стаята, сега срещу моите приятели.
На Ерик му се налагаше да се навежда и да застава на колене за голяма част от работата си с тебешир, нещо, което трябваше да е агония за гърба му. С въздишка той най-накрая се изправи и разгледа проекта си. На него бяха изобразени два големи концентрични кръга, запълнени и обградени с редица арканични символи. Някои от тях познавах, други не. Джером също изучи модела и за пръв път в живота си шефът ми изглеждаше… нервен.
– Готов ли е? – Поиска той.
Ерик кимна, а едната му ръка разсеяно потърка гърба му. – Като изключим самото заклинание, да.
Очите на Джером се спряха на Сет, който помръдна.
– Ти – каза демона. – Ела тук.
Сет погледна модела почти толкова неспокойно, колкото и Джером.
– Какво ще стане с мен?
– Няма да те убие, ако се притесняваш от това. И можеш да напуснеш кръга, когато пожелаеш. А сега спри да си губиш времето.
Не ми харесваше да слушам как Джером командва Сет. Това разбутваше онези въглени на ярост, които напоследък горяха в мен. Дори се ядосвах, като виждах как Сет се подчинява, някак си ми се искаше да се противопостави на Джером. Миг по-късно се опитах да прогоня тези мисли. Трябваше да запазя яростта си за Онероите, не за тази група. Със сигурност Джером не лъжеше. Картър, който мълчеше през цялото това време, щеше да се обади на Джером. Надявах се.
Сет се приближи до Джером, като внимаваше да не настъпи някоя от линиите с тебешир – както суеверните хора избягват пукнатините по тротоарите. Ерик се усмихна леко на Сет.
– Той е прав, господин Мортенсен. Това няма да ви навреди. Макар че ще е… странно.
Мей изведнъж отново се скова.
– Той? Това е всичко, което използвате? Джером, един човек не може…
– Стига! – Изръмжа Джером. – Омръзна ми да слушам как всички ми говорят отзад. Можем ли да продължим с това?
Ерик кимна и отиде до масата с тамяна. Там имаше и малка купа с вода и дълго, грубо издялано парче камък. Опушен кварц, помислих си аз. Ерик го вдигна внимателно, с благоговение. Той пъхна върха на пръчката в тлеещия тамян, а после я вдигна нагоре, за да може димът да я обгърне. Няколко секунди по-късно потопи края на пръчката във водата. След като приключи с това, той започна да носи пръчката към кръга.
– Чакай – изведнъж каза Картър. Той се изправи от мястото, където се беше сгушил до няколко кутии.
– Аз също влизам.
– Всички сте луди – промълви Мей.
– Тя има право – каза Джером. – Ако си тук…
– Знам, знам – каза Картър и пристъпи през редовете, за да се присъедини към Джером. – И също така знам какво може да излезе наяве. – Двамата се погледнаха един друг, преминаха още мълчаливи послания, а после никой от тях не проговори отново.
Ерик се върна в центъра на кръга, като държеше пръчката високо вдигната. И Картър, и Джером се бяха отдалечили колкото се може повече от хората, без да пресичат вътрешния кръг. Когато ръцете на Ерик се вдигнаха към небето, той изведнъж не изглеждаше като слаб старец. Вярно е, че тялото му беше крехко и с всеки изминал ден ставаше все по-крехко, но докато стоеше там и започваше да пее, той стана много повече от човек. Данте беше по-добрият магьосник, когато се стигнеше дотам, но Ерик не беше лишен от собствената си сила, макар и рядко използвана. Ако бях там в плът, щях да усетя магията, която той призоваваше. Знанието, че е там, почти ме накара да повярвам, че мога да я видя.
Той завърши песнопението си, произнесено с думи, които знаех само отчасти, и след това обиколи кръга. Докосна го с пръчицата на четири места, разположени на еднакво разстояние едно от друго. В мига, в който пръчката му докосна четвъртото място, всички безсмъртни в стаята изведнъж трепнаха и изглеждаха неудобно – дори и по-големите. Сет най-вече изглеждаше объркан.
Като несвързан наблюдател, моето мнение беше като това на Сет. Аз също не видях нищо да се случва. Но тогава осъзнах, че ако бях там, щях да почувствам това, което и всички останали безсмъртни. Ерик бе заключил кръга, като бе захлопнал невидими стени. Всички магически кръгове бяха различни, но той беше казал на Сет, че може да премине навън – което означаваше, че това е кръг, в който могат да останат само безсмъртните. Това не беше точно като призоваване. Призоваването изискваше огромни количества магия, защото при него безсмъртния биваше поробен против волята си. Този кръг също беше затвор, но изискваше по-малко магия, защото безсмъртните бяха влезли в него по свой избор. Джером и Картър просто съзнателно бяха позволили да бъдат хванати в капан.
Ето защо той искаше Мей да е наблизо. За един безскрупулен ползвател на магии – да речем, като Данте – това беше златна възможност. Двама затворени велики безсмъртни? За един магьосник имаше безкрайни възможности. Каквото и да правеше Ерик тук, не вярвах, че ще злоупотреби с тази ситуация. Но Джером, като демон, не се доверяваше на никого. Джером искаше Мей да е под ръка, за да направи няколко поразии, ако Ерик не освободи затворниците си. Разбира се, тя щеше да е безсилна да направи каквото и да било, докато Ерик не напуснеше кръга – което в крайна сметка щеше да му се наложи да направи.
Ако обаче всички те се опитваха да ме спасят, Ерик не би могъл да създаде този кръг с намерението да хване в капан именно Джером и Картър. Думите на ангела се върнаха към мен: Знам и какво може да излезе.
Ерик застана пред Сет, който с всяка секунда ставаше все по-нервен. Напрежението в лицето на Ерик показваше силата, която той държеше под контрол. Не можеше да играе любезен старец точно сега, но правеше каквото можеше.
– Грижа ли те е за мис Кинкейд? – Попита той Сет. – Искаш ли да я спасиш?
– Да – отговори Сет бързо.
– Тогава трябва да мислиш за нея. Съсредоточи всеки грам от същността си върху нея. Представи си я. Извикай за нея. В главата ти не трябва да има други мисли – само тя.
Сет изглеждаше озадачен, но кимна. Ерик се обърна към Джером и Картър. – И трябва да му попречите да влезе изцяло. Вие самите не можете да влезете, но можете да го задържите тук. Трябва да го направите, защото иначе ще загубите и двамата.
Ерик не изчака никакво потвърждение от страна на ангела и демона. Отново вдигна пръчката си и докосна Сет по челото, двете бузи и брадичката му. Сет потрепери.
– Запомни – каза Ерик. – Когато портата се отвори, мисли за нея. Само за нея. Докосни се до нея. И когато я намериш, не я пускай.
– Врата? – Попита Сет. – Какво…
Но Ерик отново запя и от нищото се появи вятър, който разроши косите на тези в кръга. Гласът му ставаше все по-силен и тогава…
Отново бях с онероите.
– Какво стана? – Възкликнах. За милионен път ми се искаше да мога да удрям по стените на затвора си. Исках отново да им извадя очите с нокти. Исках да ги удуша. – Покажи ми какво се случва!
– Неуспех – каза Едно.
– Няма да успеят – добави Две. – Демонката беше права. Десетина души, които те обичаха, не биха могли да те достигнат, камо ли…
Той спря да говори. Очите му се срещнаха с тези на Едно, а после и двамата се огледаха, сякаш търсеха нещо. Опитах се да видя какво са видели или чули, но за мен нямаше нищо. Само чернота и тишина.
Тогава усетих раздвижването на друг сън, който ме връхлетя. Тъмният свят започна да се замъглява и двамата онерои дръпнаха глави към мен.
– Не! – Възкликна Две, протягайки ръка.
Всичко отново се проясни. Не съм сънувала. Останах там, където бях.
Джорджина.
Името ми. За пръв път от… нямах представа колко дни насам – чух нещо, което не беше Онерой. Беше толкова слабо, шепот, който се губеше във вятъра. Моето име. Поне на един от тях.
Не можех да кажа откъде идва, но всяка част от мен се опитваше да се съсредоточи върху него, да разбере произхода му.
Джорджина.
– Да? – Изрекох го на глас. – Аз съм тук!
Светът отново стана размазан. Не чух името си, но сякаш песента на сирената се повтори. Музика без звук, цветове без описание.
– Спрете това! – Извика Едно. Никога не бях чувала онерой да повишава глас. Винаги говореха с онези ниски, лукави тонове. Но сега бяха доста разстроени.
– Бори се! – Това беше Две, които говореше на Едно. – Присъедини се към мен! Не му позволявайте да…
Оставих ги за друг сън. Или по-скоро на друго място. Не, това дори не беше място. Сякаш се носех в пространството, в мъглявина. Може би ураган е по-точен начин да го опиша, защото нещата се въртяха около мен и профучаваха покрай мен. Кълбета дим. Късчета цветове. Блестящи звезди. Някои ме докоснаха. Някои преминаха през мен. И всеки път, когато установявах контакт, усещах емоция – емоция, която не беше моя собствена. Щастие. Ужас. С тази емоция идваше и кратък проблясък на образ. Зелено поле. Самолет. Чудовище. Това беше снежна буря от стимули.
Бях изгубена и се носех по течението, почти по-изплашена, отколкото в затвора с онероите. Там поне имаше някакво съдържание, колкото и незначително да беше то. Но това… какво беше това? От време на време започваше да се разтваря в черно, сякаш се връщах в бокса… След това тъмнината изчезваше и отново ме оставяше безпомощна в тази луда буря от усещания.
Джорджина.
Отново моето име. А заедно с него и това привличане. Това привличане на познатост. Въпреки че технически нямах тяло и тук, търсех този глас и това привличане, като се вглеждах в буйния цвят.
Джорджина.
Беше по-силно. Това усещане за призоваване. Изгарях от нуждата да стигна до него. То беше част от мен. Беше дом. И тогава, в целия този хаос, една светлина блесна по-ярко от всички останали. Беше бяла, чиста и неподправена сред калейдоскопа, който се изсипваше върху мен. Взирах се в нея, протягах се към нея, доколкото можех. Светът отново започна да се пречупва в черно, но това беше за последен път. Нямаше да се върна в кутията. Не и с тази светлина пред мен. Трудно е да се каже дали тя ставаше все по-ярка и по-ярка, или просто се приближаваше все повече и повече, но изведнъж тя беше пред мен. Беше около мен. Аз бях тя.
Точно както когато се сблъсках с онези други сънища, имах проблясък на видение, който ме изтръгна за кратко от вихъра. Бях в ръцете на Сет. Или не бях? Докато ме държеше, лицето му сякаш се променяше отново и отново в различни форми. Не, това беше той. Бих го познала навсякъде. Беше ми толкова познат, а сега, толкова близо до мен, не можех да го пусна. Той беше у дома.
Джорджина. Гласът се чу отново и беше неговия. Джорджина, не ме пускай.
Не. Не исках да се пусна. Никога нямаше да се пусна отново…
Този кратък миг на човешки контакт отстъпи място на звездното поле на сънищата, но този път имах котва. Бях със светлината. Аз бях светлината. Чувствах как ме дърпа, но нямах нужда да я подтиквам. Щях да отида там, където тя ме водеше. Освободих се от всякакъв контрол. Имах усещането, че се нося, че се протягам и протягам напред. Зад мен нещо ме дърпаше, но не беше достатъчно силно. Аз се движех напред. Напред и напред и…
Звукът от викове изпълни стаята. Моят писък. Крясъци от болката, че съм разкъсана и сглобена отново. Болка от това, че бях лишена от цялата си енергия. Бях слаба. Сурова. Нищо.
Коя беше тази стая? Видях лица. Лица близо до мен, лица по стената на стаята. Гледаха ме, сякаш ме познаваха. Дали? Познавах ли ги аз? Краката ми се подкосиха под мен, слаби като на жребец. Един от мъжете, стоящи близо до мен, протегна ръка, но аз се отскубнах назад, исках да избягам. Не можех да му позволя да ме докосне. В това бях сигурна. Съзнанието ми беше разкъсано и разкъсано. Не исках да бъда докосвана по никакъв друг начин. Подът беше студен и гладък, когато закрачих по него, но ме спря една стена. Поне ми се струваше, че е такава. Не видях нищо там, само една синя линия на пода. Невидимата стена ми беше позната и предизвикваше страх. Тя ми напомни за кутията. Придърпах коленете си към себе си, опитвайки се да се направя на малка, докато треперех.
Мъжете до мен – четирима – говореха на език, който не знаех. Те спореха. Единият се опитваше да се приближи до мен, но друг го спря. Този беше ужасяващ. Чертите му не бяха нищо необикновено – висок, с тъмнокафяви очи и коса, но имаше нещо в него, което ме накара да настръхна цялата. В него имаше сила, сила навсякъде около него. Можех да я почувствам и да я видя. Напомняше ми за сяра. Очите му паднаха върху мен, докато говореше грубо на останалите, и аз се смразих още повече. Чувствах се сигурна, че го познавам, но той все още ме плашеше.
Изведнъж друг от мъжете възкликна нещо и докосна ръката на тъмнокосия. Този мъж беше рус. Усетих сила и около него, но тя беше различна. Беше чиста и кристална. И четиримата се обърнаха, като поставиха гръб към мен, докато се взираха в нещо. Отначало нямаше нищо, после започнах да го виждам и усещам. Пред тях се появи светещо лилаво кълбо, което ставаше все по-голямо и по-голямо. Впоследствие видях, че то е по-скоро спирала, а раменете му се въртят, докато расте. Двамата мъже, които не излъчваха сила, се отдръпнаха. Ако невидимата стена ми позволяваше, аз също щях да се отдалеча.
От лилавата светлина внезапно се материализираха две черни форми и пристъпиха напред. Две черни фигури, които по някакъв начин светеха едновременно и имаха блестящи сини очи. Моите собствени очи се разшириха. Може и да не знаех нищо друго, което се случваше около мен, но ги познавах. Познавах ги и щях да ги убия.
Не съм сигурна как го направих, тъй като в мен сякаш не беше останала и искрица живот, но някак си събрах сили да скоча и да се затичам към тях. Извиканите ми думи бяха несвързани, но това нямаше значение. Имаше значение само тяхното унищожение. Щях да ги разкъсам на парчета. Щях да ги накарам да страдат по начина, по който те…
Силни ръце ме сграбчиха, спирайки ме така сигурно, както и стената. Това беше русокосия мъж, а хватката му беше като желязна.
– Пусни ме! – Изкрещях. – Пуснете ме! Ще ги убия! Ще ги убия и двамата!
Тъмнокосият мъж погледна назад към нас.
– Не я пускайте – каза той меко, този път на език, който разбирах. Напразно се борих срещу ръцете, но не постигнах никакъв напредък.
Тъмнокосият мъж се обърна към онореите.
– Това не е вашия свят – каза той.
– Дойдохме за това, което е наше – каза един от онореите. – Вие я взехте.
– Аз си върнах това, което беше мое – отвърна тъмнокосият мъж. – Вие я откраднахте.
– Ние я спечелихме. Тя дойде при нас по собствена воля.
Тъмнокосият мъж изхвръкна. Джером, внезапно си спомних. Името му беше Джером.
– Имаме различни определения за „свободна воля“ – каза той.
– Искаме да си я върнем – възразиха онореите.
– Нищо няма да си вземете обратно – контрира Джером с твърд глас. – Вървете, преди да съм променил решението си.
Бях се отпуснала, докато те говореха, но сега яростта ми се поднови. Отново се борих.
– Позволете ми да ги убия! – Изкрещях. – Джером, това е мое право! Позволи ми да ги унищожа!
Джером се обърна назад, може би изненадан, че съм използвала името му.
– Не мисля, че си във форма да убиваш каквото и да било.
– Това е мое право – казах аз. – След това, което направиха – те ще страдат като мен. Ще ги разкъсам. Ще изтръгна душите им!
– Те нямат души – каза той сухо. – Но ми харесва ентусиазма ти. – Обърна се обратно към онероите.
– И така, откраднахте моята сукуба и я измъчвахте. – Гласът му носеше онази рептилска хладина. Той смрази кръвта ми. Накара въздуха да се пропука от напрежение. Онероите се размърдаха неудобно. Те не останаха незасегнати.
– Заради нея майка ни беше заловена отново – каза един от тях. Но той не звучеше толкова уверено или възмутено, както преди. – Имаме право на отмъщение.
– Смятате, че обидата към друг оправдава отмъщението? – Попита Джером. О, този глас. Този глас накара въздуха да се успокои.
– Да – казаха онероите като един.
– Аз също – отвърна Джером.
Той дори не помръдна, но аз усетих как силата пламва от него, като факла, хвърлена в суха трева. Тя се взриви – както и онероите. Е, по-скоро се взривиха. Тази сила ги удари и след това вече ги нямаше. Точно така.
– О, Джером – каза мъжът, който ме държеше. – Знаеш ли какво си направил?
Джером ни погледна назад и сви рамене.
– Не обичам хората да ми вземат нещата.
Въртящата се лилава порта така и не се беше отдалечила, а сега започна да става все по-ярка и да се върти по-бързо.
– По дяволите – каза Джером. – Надявах се никой да не забележи.
Мъжът, който ме държеше, въздъхна. Той ме погледна надолу и сребристосивите му очи пронизаха душата ми.
– Слушай ме. Не мърдай. Разбираш ли? Остани тук. – Когато не отговорих, той въздъхна отново. – Познаваш ли ме?
Познавам ли? Да. Очите. Познавах очите.
– Картър. – Думата излезе странно на езика ми.
– Да – каза той. – Познаваш ме. Повярвай ми. Не мърдай.
Той ме пусна, изчака да види какво ще направя и след това се приближи, за да се присъедини към Джером, когато останах на място. Така или иначе нищо не можеше да ме накара да помръдна, не и когато видях какво се появи през портата.
Беше чудовищно. Буквално. Жълтооко и люспесто, изпъстрено с лилави и сиви петна. Имаше нещо, което приличаше на свинска муцуна, а седем рога се спускаха над главата му като върхове на корона. То се извиси над Джером и Картър, когато излезе от портата, но двамата стояха на мястото си и го гледаха предизвикателно.
– Вие унищожихте моите поданици – изръмжа съществото. Гласът му излизаше дълбоко от гърлото му и караше пода да вибрира. – Ти наруши законите.
– Твоите поданици бяха в нашето царство – каза Джером. Беше напълно спокоен. – Те откраднаха един от моите хора и я малтретираха. Те нарушиха правилата.
– Това не ти дава право да направиш това, което си направил – дойде отговора.
– Те щяха да я унищожат, ако бяха способни на това. Следващия път наблюдавайте по-добре служителите си, за да не отидат да създават проблеми там, където не трябва.
Ноздрите на чудовището се разшириха.
– Мога да те унищожа за това.
– Опитай – каза Джером. – Опитай се да се справиш и с двама ни.
Жълтите му очи се насочиха към Картър. В устата на съществото се показаха няколко зъба. Мисля, че се усмихваше.
– Ангел и демон се бият заедно. Почти си струва да се види.
Настъпи тежка тишина, докато всички се преценяваха един друг. Нямах представа за силата на чудовището. Физическите размери не бяха пропорционални на силата. Джером и Картър обаче горяха като малки слънца, готови да избухнат всеки момент.
Накрая чудовището сви рамене. Или направи неговия еквивалент на това.
– Но беше достатъчно само да ви видя как защитавате честта си един на друг. Няма да ви унищожа… днес. Няма да има повече нападения срещу моя народ. Ако има такива, няма да бъда толкова снизходителен.
– И ако твоите хора не оставят моите на мира – каза Джером гладко – аз също няма да бъда толкова снизходителен.
Съществото изръмжа и за миг си помислих, че може и да промени решението си. Но не го направи. Вместо това отстъпи назад към лилавата светлина. Сля се с нея и изчезна пред очите ни, а след това изчезна и самата порта.
– Той е такъв шибан лъжец – каза Джером. – Прощаване, наистина. Знаеше, че ще изстреляме люспестия му задник оттук.
– Да, ама се надявам никога да не разберем дали това е вярно или не – каза Картър. – Борбата с морфеански демон би довела до бумащина дори на моя страна.
Устните на Джером се свиха в усмивка.
– Това би си заслужавало да се види.
Погледнах между двамата, като страхът ми от близката конфронтация изчезна. С последната си енергия се хвърлих към Джером, като удрях с юмруци по гърдите му. Той ги улови и ме спря също толкова лесно, колкото и Картър.
– Трябваше да ме оставиш да го направя! Трябваше да ме оставиш да ги унищожа! Това беше мое право!
– За това ли си ядосана? Джорджи, дори не съм сигурен как още стоиш на краката си.
– Това беше мое право – повторих аз. – Ти не знаеш какво са направили.
– Мога да направя няколко добри предположения.
Спрях в борбата си и най-сетне върху мен се спусна цялата сила на всичко, което се беше случило. Пълното изчерпване на съществото ми ме удари. Отпуснах се в ръцете му и той ме хвана. Гледките и хората около мен все още бяха малко замъглени, но много неща започнаха да се връщат.
– Ти трябваше да ме пазиш – казах с тих глас. Усетих как очите ми се навлажняват. – Не трябваше да позволяваш това да се случи – да ме вземат. Трябваше да ме защитиш.
Джером изглеждаше истински изненадан и не ми отговори веднага. Страхувах се, че ще се ядоса, но вместо това той каза тихо:
– Да, така е. В крайна сметка го направих, но закъснях.
– Страхотно извинение – каза Картър.
Сега гневът на Джером се върна.
– Нямам за какво да се извинявам! – Обърна се обратно към мен и отново гласът му беше спокоен и търпелив. Почти нежен. Знаех, че това е нехарактерно за него. – Аз те върнах. Сега си в безопасност. Те никога повече няма да ти навредят. Разбираш ли?
Кимнах.
– Добре. Сега е време да приключим с това.
Джером се обърна към хората. Единият от тях беше стар, много стар – с тъмнокафява кожа и посивяла коса. Очите му бяха състрадателни. Другият мъж беше по-млад, с разрошена коса и кафяви очи, които ставаха медено кехлибарени, когато светлината ги улавяше. Гледаше ме, сякаш ме познаваше, което не беше изненада, защото и аз го познавах. Не знаех как, но знаех. Всъщност започвах да осъзнавам, че познавам всички в тази стая. Други имена се връщаха към мен. Името на този мъж обаче ми убягваше, главно защото в главата ми се въртяха няколко. Той ме изучаваше внимателно, сякаш се опитваше да разбере нещо, и аз открих, че попадам в тези златистокафяви очи.
Джером каза нещо на сивокосия мъж на онзи друг език. Все още не можех да го разбера, но в звуците му имаше нещо познато. Старецът не отговори и не помръдна веднага, а в цялата стая падна осезаемо напрежение. Накрая старецът взе пръчката, която държеше, и започна да докосва точките на кръга на пода, като при това тихо мърмореше. Когато докосна кръга за четвърти път, в стаята сякаш се освободи огромно напрежение – такова, за което дори не знаех, че съществува.
Джером размени няколко кратки думи с мъжа, а после се обърна към мен.
– Както казах, не мога да разбера как си в съзнание – но като се имат предвид всички други абсурдни неща, които правиш, не би трябвало да се учудвам.
Той се приближи до мен и притисна пръстите си към челото ми. Задъхах се, когато през мен премина удар от… нещо… Първоначално беше шокиращо и бодливо. После се превърна в нещо по-сладко и по-прекрасно. Най-прекрасното нещо на земята. То ме изпълни, зареди ме с енергия, направи ме цялостна. До този момент как можех да си мисля, че съм жива?
Светът се фокусираше, гледките ставаха все по-познати. Замаях се, но този път не от слабост, а от чистото блаженство на живота, с който ме бе дарил Джером. Той ми каза нещо на онзи друг език и аз се намръщих, без да разбирам.
Той отново заговори с моите думи.
– Промени се, Джорджина. Време е да тръгваме.
– В какво да се променя?
– В каквото искаш. Предполагам, че сегашното ти любимо. Но не и това. – Ръката му направи жест към тялото ми.
За пръв път се разгледах. Не бях толкова висока като него, може би с няколко сантиметра по-ниска. Краката и ръцете ми бяха дълги и слаби, кожата ми беше загоряла от слънцето. Покриваше ме обикновена рокля в цвят слонова кост и можех да видя връхчетата на черната коса, които падаха върху гърдите ми. Намръщих се. Това бях аз… и все пак не бях аз.
– Промени се обратно, Джорджина – повтори той.
– Това не е моето име – казах аз.
– Отърси се от това, което са направили – каза той, явно нетърпелив. – Всичко свърши. Те са замъглили съзнанието ти, но ти можеш да го изчистиш. Промени се обратно, Джорджина. Върни се в това време. – Следващите му думи бяха на онзи друг език и аз ядосано поклатих глава.
– Не разбирам. Не би трябвало да съм тук. Това е моето тяло, но това не е моето време.
Той даде още една команда, която все още не разбирах, и аз произнесох същия отговор. Три пъти минахме през това, а на четвъртия думите му стигнаха до мен, напълно разбираеми. Знаех какво говори. Английският език експлодира в съзнанието ми, а с него и много повече.
Протегнах ръцете си пред себе си, взирайки се дълго и внимателно, сякаш ги виждах за първи път.
– Това е моето време – промълвих на английски. Погледнах надолу към дългите си крака. През мен премина странно чувство на отвращение. – Това не е моето тяло. – И все пак… то беше. Беше и не беше. Без никаква енергия, това беше онова, в което се бях превърнала.
– Как се казваш? – Поиска той.
Лета. Името ми е Лета.
– Джорджина – казах аз. И с това призовах силата, за да накарам формата на тялото ми да се промени. Стройна и ниска, със светлокафява коса и златистозелени очи. Белезникавата домашна премяна се превърна в синя памучна рокля. Миг по-късно я смених с джинси и синя риза.
Джером погледна към Картър.
– Виждаш ли? Няма нищо лошо.
Картър не призна това. Вместо това попита:
– И какво сега?
– Сега? – Погледът на Джером отново падна върху мен. – Сега Джорджина ще спи.
– Какво? – Извиках. – Не! Не след… не. Никога повече няма да спя.
Джером почти се усмихна, преди отново да докосне челото ми.
Заспах.
Назад към част 18 Напред към част 20