Глава 20
Събудих се в собственото си легло и открих, че Мей седи до него. Дори сестра Ратчед не можеше да ме стресне толкова много.
Мей прелистваше някакво списание и погледна нагоре, изглеждайки отегчена.
– О, ти си будна. Най-накрая.
Тя се изправи.
– Какво… какво стана? – Попитах, мигайки на светлината, която нахлуваше през прозореца. Бях малко изненадана, че тя не беше затворила завесите. Тя не ми изглеждаше като човек, който се забавлява на слънце.
– Не помниш ли? – Незаинтересованото ѝ изражение се изостри. – Джером каза, че всичко ще се върне при теб. Ако това не се е случило…
Седнах, придърпвайки коленете си към тялото.
– Не, не. Помня… помня какво се случи при Ерик. Спомням си… за Онерой. – Изричането на думата ме накара да потръпна. – Но какво се случи след това? Колко време съм спала?
– Три дни – каза тя категорично.
– Какво? – Взирах се в нея, а устата ми беше зейнала. Ако Мей беше от шеговитите, сега щях да очаквам поантата. – Аз не… искам да кажа, че мина толкова бързо. И не съм сънувала.
Тя ми се усмихна.
– Струва ми се, че би искала това. А и тежкия сън те лекува по-бързо. – Усмивката се смени с гримаса. – Не че чакането до леглото ти в продължение на три дни наистина ми се е сторило толкова бързо. Джером ме накара да държа всичките ти приятели настрана. Това беше забавно.
– Току-що сарказъм ли използва?
– Тръгвам си – каза тя и се върна към деловия си вид. – Направих това, което Джером поиска.
– Чакай! Какво стана със Сет и Ерик? Те добре ли са?
– Добре – каза тя. Очаквах да изчезне, но това не се случи. Тя ме погледна с любопитство. – Не би трябвало да се получи, нали знаеш.
– Какво не трябваше?
– Този ритуал. Няма начин този човек да те е намерил. Не и сред всички тези други души.
Онероите бяха казали същото и като си спомних за бурята от цветове и безпорядък, можех да разбера доводите им.
– Ние… ние се обичаме. – Не бях сигурна, че имам право на тези думи, но те все пак излязоха.
Мей извъртя очи.
– Това не означава нищо. Човешката любов – без значение какво ви казват всички песни и филми за мацки – не е достатъчна. Не би трябвало да се получи.
Не знаех какво да кажа.
– Е… предполагам, че се е получило.
– Джером знаеше, че това ще стане – помисли тя, а на челото ѝ се появи малка бръчка. Погледът ѝ се втвърди в мен.
– А ти? Знаеш ли как се случи?
– Какво? – Изпищях. – Не! Не разбирам нищо от това.
Очаквах тя да отрече това и да ме разпитва по-нататък. Вместо това намръщената ѝ физиономия само се задълбочи и аз разбрах, че вече не съм ѝ от полза при решаването на тази дилема. Тя изчезна.
В мига, в който изчезна, Роман нахлу в стаята ми.
– Тя си е отишла? – Попита той. Ако беше наблизо, щеше да усети как подписът ѝ изчезва.
– През цялото време ли се мотаеше навън? – Попитах го.
Той седна на стола, на който беше седнала тя.
– Джером ѝ нареди да не допуска никого до теб.
– Можеше да я изместиш – казах аз, опитвайки се да се пошегувам.
– Не и без да си навлека куп неприятности. – Той се намръщи, очите му бяха смутени от мисълта. – Макар че щях да се разкрия, ако се наложи, ако онова… нещо, което излезе от портата, се опиташе да вземе Картър и Джером.
Потръпнах при спомена.
– Дори не знаех, че има такива чудовища в… чакай. Как можеше да им помогнеш? Ти… ти беше в кръга ли? – Предполагах, че е наблюдавал отстрани.
– Разбира се. – Той не каза нищо повече, а начина, по който говореше, подсказваше, че въпросът ми е бил нелеп.
– Ти луд ли си? – Възкликнах. – Не си се оставял просто да те хванат в капан. Ако те откриеше Мей – дори някое от сънните същества – щеше да си прецакан. Те също щяха да те издадат.
– Нямах избор – каза Роман. – Трябваше да съм там, в случай че имаш нужда от мен.
– Беше твърде голям риск – възразих аз, като този път гласа ми се разколеба. – Ако се беше стигнало до бой, Джером и Картър нямаше да имат причина да те защитават. И докато онзи морфист можеше да се страхува да ги нарани, ти щеше да си честна игра.
– Казах ти, че това няма значение. Трябваше да бъда там за теб.
Очите му, онези очи, които толкова приличаха на морето, с което бях израснала, съдържаха такава сериозност и обич, че трябваше да отвърна поглед. Не можех да повярвам, че е рискувал това, което е имал, заради мен. Защо? Нямаше причина да се интересува от мен след това, което му бях направила, но беше ясно, че все още ме иска. Нощта, в която бях заловена, ми се стори като преди цял живот, но събитията от нея се върнаха към мен с пълни подробности: устните му, ръцете му…
– Иска ми се да искаш да ме убиеш отново – промълвих аз. – Така беше по-лесно.
Той положи ръката си върху моята, а топлината ѝ се разпространи в мен.
– Нищо в живота ти никога не е лесно.
Вдигнах поглед към него.
– Това е дяволски сигурно. Но не знам… не знам дали мога да се справя с това… с което искам да кажа, ами, знаеш ли.
– Не е нужно да правиш нищо – каза той. – Просто ще продължим да работим както досега. Съквартиранти. Ще видим докъде ще стигнат нещата. Ако се променят, ще се променят. Ако не… – Той сви рамене. – Така да е.
– Споменах ли, че беше по-лесно, когато искаше да ме убиеш? Не съм сигурна как се чувствам, че си толкова разумен.
– Да, ами може би просто ми е жал за теб точно сега след всичко, което се случи. Може би след малко ще променя мнението си. Той стисна ръката ми. – Беше ли… беше ли ужасно?
Отново погледнах встрани.
– Да. Беше ужасно. Трудно е да се обясни. Показаха ми всеки кошмар, който можех да сънувам, всеки страх, превърнат в плът. Някои от нещата, които ми показаха, вече се бяха случили – и бяха почти толкова лоши, колкото и кошмарите. Вече не можех да различа кое е реалност. Показаха ми вас, момчета… но това не винаги беше реално. Съмнявах се във всичко: коя съм, какво чувствам… – Преглътнах сълзите си, доволна, че бях отклонила погледа си.
– Хей – каза той тихо, протегна ръка към брадичката ми и ме накара да погледна към него. – Всичко свърши. Ти си в безопасност. Ще ти помогнем да се оправиш – аз ще ти помогна. Няма да позволя нищо да ти се случи.
Отново чувствата му към мен ме накараха да се почувствам неудобно и объркано. Дали това беше дълготраен ефект от Онерой? Не – реших миг по-късно. Това беше ситуация, която би объркала всекиго. Сърцето ми все още беше заплетено от Сет, човек, когото знаех, че трябва да пусна, но който ме беше намерил напук на невъзможните шансове. А тук беше Роман, човек, с когото можех да бъда малко по-лесно – е, донякъде – и който беше рискувал живота си за мен. Можех ли да продължа напред с него? Не знаех. Но можех да опитам.
Намерих отново ръката му и я стиснах.
– Благодаря ти.
Той се наведе към мен и мисля, че може би щяхме да се целунем, но звъна на мобилния ми телефон ни изкара от романтичното очарование. Издърпах ръката си от неговата и взех телефона от страничната ми масичка.
– Ало?
– Мис Кинкейд – чу се любезния, познат глас. – За мен е удоволствие да говоря с вас отново.
– Ерик! О, толкова съм щастлива, че си ти. Исках да ти благодаря…
– Няма за какво да ми благодариш. С удоволствие бих го направил отново.
– Е, тогава все пак ти благодаря. – Роман, осъзнавайки, че това няма нищо общо с него, стана и се отдалечи – но не и преди да ми хвърли още един нежен поглед.
– Както желаеш – каза Ерик. – Чувстваш ли се по-добре?
– Повече или по-малко. Със сигурност по-добре в тялото. И мисля, че останалото ще дойде. – Искаше ми се с оздравяването на тялото ми да мога да забравя и всички ужасни неща, които бях видяла. Това обаче нямаше да се случи и не чувствах нужда да го притеснявам с проблемите си.
– Радвам се – каза той. – Много се радвам.
Настъпи мълчание и едно подозрително чувство си проправи път в мозъка ми. Бях предположила, че просто се обажда, за да ме провери, но сега нещо ми подсказваше, че има нещо повече.
– Мис Кинкейд – каза той накрая. – Сигурен съм, че не искате да говорите за това, което се случи…
– Аз… аз… – Замълчах. Познавах Ерик. Той не би повдигнал този въпрос без основателна причина. – Има ли нещо, за което трябва да поговорим?
Сега беше негов ред да се колебае.
– Ти ми благодариш… но ако трябва да съм честен, това, което направихме, не трябваше да се получи. Не очаквах да се получи.
Коментарите на Мей се върнаха към мен, както и другите разговори, на които бях станала свидетел чрез сънищата.
– Никой не мислеше, че ще стане.
– Господин Джером го направи.
– Накъде отива това?
– Не знам как се е получило. Господин Мортенсен не би трябвало да е намерил душата ти.
Обичах Ерик и мразех раздразнението в гласа си.
– Продължавам да чувам това отново и отново, но очевидно го е направил. Може би е трябвало да е невъзможно, но след това, което преживях? Не ме интересува как се е случило.
– Предполагам, че не, но все пак… все пак не мога да не се зачудя на това. Ще имаш ли нещо против да ми разкажеш какво е било, когато те е намерил?
Това беше една част от изпитанието, която нямах нищо против да разкажа, до голяма степен защото имаше щастлив край. Разбира се, логистиката на обяснението не беше толкова лесна. Направих всичко възможно да опиша какво беше да се носиш в света на сънищата и как Сет сякаш ме беше повикал. Ерик ме изслуша търпеливо, а после ме попита дали ще му разкажа за договора си с Ада и как съм продала душата си.
Това беше малко по-трудно за разказване, да не говорим за странния въпрос. Онероите ми бяха показали толкова много версии за случилото се с мен и Кириакос и макар някои да бяха верни, а други – неверни, всички бяха ужасни. И все пак, усещайки, че тук може да се случва нещо голямо, разказах накъсо цялото преживяване: как бях изневерила на Кириакос с най-добрия му приятел, изневяра, която по-късно беше разкрита. Скръбта от това беше накарала Кириакос да се самоубие, което пък ме накара да подпиша договор с Ада. Продадох душата си и станах сукуба в замяна на това всички, които познавах, включително Кириакос, да забравят за мен и за ужасните неща, които бях извършила.
– Кажи ми условията още веднъж – каза Ерик.
– То беше, че всички, които познавах тогава, ще ме забравят и ще забравят какво се е случило – семейството, приятелите и особено съпруга ми. Гласът ми малко се задави. – Получи се. Върнах се по-късно и никой не ме познаваше. Нито дори проблясък на познатост.
– В договора нямаше нищо друго?
– Не. Един мой познат имп го прегледа наскоро и го потвърди.
– А? – Това привлече интереса на Ерик. – Защо би го направил?
– Тя. Като услуга. Импът, който беше посредничил за продажбата ми, беше този, който работеше с Никс и продължаваше да се гаври със Сет. Хю каза, че когато един имп проявява толкова голям интерес, има нещо нередно в договора. Така че Кристин – този друг имп – погледна договора ми. – Тя не беше много щастлива от това, че го е направила. Ако я бяха хванали да се рови в записите на Ада, щеше да има много, много лоши последствия. Благодарността ѝ за това, че я свързах с шефа ѝ, беше надделяла над страха ѝ. – Тя ми каза, че е непробиваемо. Всичко било така, както трябвало да бъде. Никакви грешки.
Още мълчание. Този разговор започваше да ме смущава.
– Този имп – Нифон – направи ли нещо на господин Мортенсен?
– Не чак толкова… Искам да кажа, че беше част от това, което ни накара да се разделим… – Направих пауза, за да се съвзема. – Но имаше и много други фактори, които доведоха до това.
– Нифон върна ли се?
– Не, но дойде тази сукуба. – С всичко останало бях забравила за Симона. – Тя се представяше за мен. Продължаваше да се опитва да съблазни Сет… но не се получаваше. Мисля, че Джером я изпрати да си ходи, но не съм сигурна.
Ерик отново се забави с отговора. Накрая въздъхна.
– Благодаря ви, госпожо Кинкейд. Дадохте ми много неща за обмисляне. Извинявам се, ако съм породил болезнени спомени. И съм много щастлив, че се чувствате по-добре.
– Благодаря – казах аз. – И още веднъж благодаря за помощта ти.
Прекъснахме връзката и аз се запътих към всекидневната. Роман беше в кухнята и приготвяше сандвичи със сирене на скара.
– Гладна ли си? – Попита той.
– Умирам от глад – казах аз. Той ми подаде една чиния и чаша кафе, а аз се усмихнах. – Благодаря. Не знам какво съм направила, за да заслужа това.
– Не е нужно да правиш нищо. Освен това имах допълнително. Исках да хапна нещо голямо, преди да отида на работа.
– Преди… какво?
Усмивката, която ми подари, показваше, че е умирал да ми съобщи тази новина.
– Имам работа.
– Не…
– Намерих. Върнах се в училището, в което преподавах. Имаха няколко свободни места, така че водя няколко урока.
Бях смаяна. След всичките ми умувания Роман беше потърсил доходна работа – не по-малко по специалността си: лингвистика.
– Това означава ли, че сега ще плащаш наем?
– Нека не се увличаме, любов.
Той взе своята чиния и ядохме в хола, докато котките гледаха с надежда да останат остатъци. Като видях Годива, усетих, че ми идва да се намръщя. Сънят. Мъжът в съня. Онероите бяха казали, че това е Сет… но това беше невъзможно. Вдигнах очи към Роман, чудейки се дали мога да възродя любовта, която някога съм имала. Ако имаше мъж в някой сън, той щеше да е по-добрия кандидат.
– Говори с Ерик известно време – каза Роман, забелязвайки внимателното ми вглеждане.
– Той е изненадан от моето спасяване. Казва, че не е трябвало да се получи.
– Да, и аз го чух.
Между отделните хапки разказах за разговора, включително за интереса на Ерик към Сет и договора ми.
– Не виждам каква е голямата работа – заключих. – Сет и аз все още имаме чувства един към друг – чувства, които се опитваме да преодолеем. – В онзи момент, когато душите ни се бяха срещнали, раздялата с него беше последното нещо, което исках. – Може би това беше достатъчно. Може би хората нямат вяра в силата на любовта.
– Може би – каза Роман. Но сега и той изглеждаше замислен.
Почукване на вратата прекъсна по-нататъшния разговор. Не усетих безсмъртния подпис и се надявах, че това не е съседа ми, който тропа за още секс. Досега той милостиво ме беше оставил на мира.
Но не, не беше Гавин. Беше Мади.
И тя плачеше.
Не зададох никакви въпроси. Когато приятелите ти са в беда, първо се грижиш за тях. Задърпах я право вътре и я заведох на дивана, като веднага я обгърнах с ръце.
– Какво става? – Попитах накрая.
– Какво стана?
Тя не можеше да говори веднага. Риданията ѝ бяха твърде силни и тя се задушаваше от собствените си сълзи. Нещо ме побутна по ръката. Беше Роман, който ми подаваше кутия със салфетки. Хвърлих му благодарен поглед и дадох няколко на Мади.
Най-накрая тя изрече:
– Това е Сет.
Сърцето ми спря. За миг през ума ми преминаха стотина ужасни сценария. Сет е блъснат от кола. Сет, поразен от смъртоносна болест. Стиснах ръката ѝ толкова силно, че осъзнах, че ноктите ми се впиват в нея. Отпуснах хватката си, доколкото можах.
– Какво стана? – Попитах. – Той добре ли е?
– Той го прекрати. – Плачът ѝ се поднови. – Той развали годежа и ми каза, че всичко е приключило. – Тя зарови лице в рамото ми и аз я погалих разсеяно, докато мозъка ми усилено се опитваше наистина да разбере думите ѝ. Сигурно не съм чула добре.
– Не би могъл да го направи – казах аз, гласът ми беше също толкова напукан, колкото и нейния. – Той… той те обича.
Тя вдигна глава и ме погледна със скръбни, блестящи очи.
– Той каза, че не ме обича така, както трябва – че не ме обича така, както заслужавам. Каза, че би било погрешно да ме накара да се омъжа за него, че не ни е писано да прекараме живота си заедно. – Тя взе кърпичка и избърса носа си, след което очите ѝ се разшириха от отчаяние. – Какво означава това, Джорджина? Защо той казва, че ме кара да се омъжа за него? Искам. Не разбирам.
Погледнах над нея и срещнах очите на Роман. Не можехме да си говорим така, както го можеха по-големите безсмъртни, но между нас се предаваха достатъчно послания. Сет не я беше принудил да се омъжи, не, но го беше направил от чувство за вина, вина за това, че ѝ изневеряваше и че непрекъснато беше привлечен от мен, когато вярваше, че за нас е по-добре да останем разделени.
– Той каза, че ме обича – продължи Мади. – Но че имам нужда от някой, който да ме обича повече – някой, за когото аз съм целия свят. Каза, че само ще ме нарани още повече, ако продължим. Как може да ме боли още повече? – Сълзите станаха още по-силни. Тя се отдръпна и зарови лице в ръцете си. – Не може да боли по-лошо от това. Искам да умра.
– Не! – Изрекох, привличайки я обратно към себе си. – Не казвай това. Никога не го казвай!
– Джорджина – предупреди меко Роман. Осъзнах, че разтърсвам Мади, и веднага спрях.
– Слушай ме – казах, като обърнах лицето ѝ към моето. – Ти си невероятен човек. Ти си един от най-добрите хора, които познавам. Ще се справиш с това… кълна се в това. Няма да те оставя да преминеш през това сама, добре? И ти заслужаваш най-доброто. Ако това не е той, тогава ще получиш някой по-добър. – Следващите думи бяха трудни за мен. Трябваше да се зарадвам на тази новина. Нямаше да ми се налага да ги гледам заедно. Също така имах чувството, че по някакъв начин съм замесена в това. Какво беше казала тя? Че Сет е казал, че тя заслужава да бъде нечий свят?
Той ми беше казал, че аз съм неговия. В един от сънищата той ѝ беше казал това, но сега знаех, че това е лъжа. Все пак не можех да се сдържа, когато казах:
– И може би… може би, ако говорите повече, ще разбереш…
Риданията намаляха – съвсем малко, – а тя ме погледна озадачено.
– Това е въпроса. Не мога да го направя.
– Може и да изглежда така, но той не е напълно неразумен. – Защо, по дяволите, играех адвокат на дявола? Защото Мади беше моя приятелка и не можех да понасям да я виждам наранена – и защото и моето сърце е било разбивано твърде много пъти. – Изчакай няколко дни, после го намери и виж дали можеш да проведеш, не знам, продуктивен диалог. Може би ще успеете да поправите нещата. – Уф. – Може би поне ще разбереш… ще разбереш решението му.
Тя поклати глава.
– Но аз не мога да го намеря. Никой не може. Джорджина, той е изчезнал.