Глава 12
Чувствах се малко нелепо, когато майка ми закара мен и Роланд до една порта в пустинята Сонора. Освен пухеното палто, бях облякла и риза, пуловер, дънки, чорапогащник, високи до коленете ботуши, ръкавици, шал и плетена шапка. Роланд беше също така облечен. Беше много рано сутринта, но температурата вече се покачваше. За щастие все още нямаше туристи, които да видят зрелището, което направихме.
Аз се возех на задната седалка и майка ми ме хвана за ръката, преди да изляза от колата.
– Бъди внимателна – каза тя. – И този път не се откъсвай толкова дълго.
– Няма да го направя – казах, надявайки се, че ще удържа на думата си. Стиснах ръката ѝ за последен път и излязох навън, където веднага ме облъхна сутрешната жега. Смутих се, защото се чувствах като във фурна. – Нека да направим това.
Роланд кимна и се отправи към портата. За непосветените тя изглеждаше като всяко друго място в пустинята. Ние обаче знаехме за какви знаци да внимаваме и дори можехме да усетим силата на портата. Тя беше с умерена сила, което означаваше, че не изискваше особени усилия, за да я преминем – и беше от онези, в които можеше случайно да попадне непредпазлив човек в съботен ден. Роланд ме погледна за последен път с въпросителен поглед.
– Сигурна ли си, че си готова?
– Напълно – казах аз, без да се чувствам сигурна.
Минахме през портата и аз усетих познатото и винаги смущаващо усещане, че съм разтеглена, разкъсана и отново сглобена. Знанието за това какво да очаквам ми помогна малко и след миг отново бях на себе си – точно навреме, за да бъда почти повалена от порива на вятъра. Хванах се за първото нещо, което успях, а то се оказа Роланд. Той ме крепеше, докато се оправях и се взирах невярващо в това, което виждах.
Бяло, докъдето стига поглед. Стояхме на един от главните пътища, които пресичаха Другия свят. Беше покрит със сняг, който изглеждаше сякаш е натрупан от каруци, коне и крака. Зачудих се също дали пътят не притежава някаква магия, която да го поддържа получист, защото снежната покривка беше нищо в сравнение с преспите от двете ни страни, които стигаха почти до кръста ми. По пътя имаше и дървета, покрити с лед и сняг. Имаше нещо почти красиво в техния деликатен, дантелен вид – но в същото време дърветата имаха усещане за поражение и безпомощност. Бяха затворени и се бореха да останат живи.
Тъй като почти всичко беше покрито с лед и сняг, беше трудно да се различат много особености на земята. Дори небето беше мрачно, покрито с бели и сиви облаци. Това можеше да бъде всяко място, наистина. Уникалните характеристики, които обикновено идентифицираха различните кралства, бяха затъмнени в бяло, но аз нямах нужда от нито една от тях. Знаех точно къде се намираме.
Намирахме се в Земята на Самодивите.
На очите ми беше трудно да повярват, но сърцето ми знаеше. Паднах на колене и опрях длани в земята. Беше там, бръмченето на енергията, която пееше в земята на всяко кралство, енергията, която съставляваше връзката, която споделяхме. Тя ми крещеше за помощ… и всъщото време се чувстваше заглушена. Сякаш някой биеше по стъклото, отчаяно искаше да се измъкне, но не можеше да пробие бариерата. Аз също не можех да я разчупя и повече от всякога разбирах защо не бях разбрала за бедствието на земите, докато бях в човешкия свят. Земята не беше успяла да достигне напълно до мен.
Роланд докосна рамото ми.
– Юджийн, ела. Не бива да оставаме тук по-дълго, отколкото се налага.
Знаех, че е прав, и неохотно се изправих на крака, изненадана, че цялата треперя. Подозирах, че е от шока, а не от студа.
– Не очаквах това – казах, докато го следвах по пътя. – Искам да кажа, визуално, да. Всеки път, когато описваше заразата, си представях един документален филм, който веднъж гледах за Антарктида. Това не е далеч от него, само че с по-малко пингвини. Това, което не очаквах, беше как се усещаше земята. Този студ, или по-скоро магията, която го причинява, стига чак до сърцевината на земята. Досега си мислех, че само аз мога да достигна толкова дълбоко.
– Ако си в състояние да достигнеш толкова далеч, успя ли да разбереш дали можеш да отмениш магията?
– Не точно сега, не. Изглежда, че магията е завладяла земята и не мога да направя нищо, за да я пробия. – Видях как Роланд се намръщи, но не знаех дали това беше от разочарование, или заради неспособността му да разбере напълно магията на джентритата.
– Може би с времето ще успея да намеря начин.
Аз обаче не бях толкова сигурна. Трябваше да си представя, че другите монарси са изпитали същите усещания като мен, и ако те не бяха успели да намерят начин да разчупят заклинанието след толкова време, изглеждаше малко вероятно и аз да успея.
След малко пътуване по пътя земята се промени и ние се озовахме в друго царство. Веднага разбрах, че то не е мое, и почти изпитах облекчение, че се освободих от молбите на Земята на Самодивите. Без тази вродена връзка обаче не можех лесно да определя къде се намираме. Видях някакви масивни дъбове в далечината, чиито безлистни клони бяха натежали от сняг, за да се ориентирам.
– Земята на Дъбовете – промърморих аз. Кралството на Дориан. Макар да знаех, че той е засегнат, все пак беше невероятно да видя реалността. Много от другите кралства наоколо се бяха променили, откакто станах чест посетител, но червеникавата, вечна есен на неговото царство си оставаше постоянна. Беше нереално да видиш земя, която някога е цъфтяла в ярки цветове, сега толкова безплодна и сурова.
– Искаш ли да видиш Дориан? – Попита Роланд.
– Не – казах аз, въпреки че в известен смисъл го исках. – Ще се придържаме към първоначалния план и първо ще проверим Земята на Бодлите. Имам нужда да видя своите хора.
Друга смяна на пътя ни върна в Земята на елхите, а друга ни отведе в Земята на върбите. Притесних се, очаквайки засада, но света около нас остана застинал и мълчалив. Единствената промяна беше, че освен вятъра, който постоянно духаше, сега започна да вали и сняг. Снегът щипеше лицата и очите ни и продължи, когато преминахме следващия път, в Земята на Бодлите.
Въпреки че земята имаше свое собствено уникално усещане, нейния вик за свобода съвпадаше с този на другото ми кралство. Взирах се наоколо, наблюдавайки падащия сняг, без да мога да повярвам, че този пейзаж някога е бил огледало на Тусон.
– Сега трябва да се отклоним от пътя, за да стигнем до замъка – казах аз. – Обикновено има по-малък път или поне пътека, която се отделя, но ако има нещо подобно… – Поклатих глава пред преспите, без да мога да различа една от друга. – Ами. Погребано е.
Роланд се вгледа в снега, който на някои места достигаше метър и половина, в зависимост от това как го навяваше вятърът. Видимите части на лицето му бяха зачервени и знаех, че му е толкова студено, колкото и на мен.
– Ще бъде забавно да се разхождаме. Сигурна ли си, че знаеш къде отиваш?
– Да. Усещам къде е всичко тук, а замъка е натам. – Поколебах се, преди да продължа. – Сигурно няма да ти хареса, но мога да направя нещата малко по-лесни.
Омагьосващата сила на заразата беше твърде мощна и всеобхватна, за да мога да я разруша или да ѝ въздействам в голям мащаб с магията си за времето, но все пак имах известен контрол над отделните елементи. По-голямото заклинание на заразата беше просто да наложи зимно време върху земята. Веднъж създадено, това време се държеше като всяко друго. Призовах магията си към себе си, като събрах въздуха и вече поривистия вятър. Насочвайки го напред, накарах въздуха да се взриви в снега пред нас и да послужи като магическа машина за издухване на сняг, за да се създаде по-достъпен път. Роланд се намръщи, но не протестира. Знаеше също толкова добре, колкото и аз, че ако се наложи да се промъкваме през тази каша без чужда помощ, ще сме тук цял ден.
Все пак ни отне няколко часа, за да стигнем до дестинацията си, а дотогава едва усещах крайниците си. Непрекъснато повтарях на краката си да се движат напред и вярвах, че ще се подчинят. Освен това бях просто изтощена. Дори и с магическа помощ, все пак трябваше да минем през малко сняг, а аз бях далеч от предишната си физическа форма. Роланд, съдейки по тежкото му дишане до мен, също се бореше упорито.
Блокираната крепост на Земята на Бодлите се виждаше, когато бяхме още на голямо разстояние от нея. Основните характеристики на терена се бяха запазили под въздействието на заразата, а земята тук беше сравнително равна, поради което черната каменна сграда се открояваше в силен контраст на фона на снега. Бяхме достатъчно близо, за да бъдем в обсега на патрулиращите стражи, и един от тях скоро се качи до нас, искайки да разбере кои сме.
– Аз – казах аз и смело свалих шапката и шала си.
Минаха няколко мига на взиране, преди лицето му да ме разпознае. Дори тогава беше лесно да се разбере, че не вярва на това, което вижда.
– Ваше Величество? Това наистина ли сте вие?
– Същата – казах аз и се загърнах. – Само е малко по-студено.
Охранителят се обърна и изкрещя нещо. Миг по-късно се качи друг разузнавач и сподели шока и изумлението на колегата си.
– Върни се и им кажи, че тя е тук – каза първия страж. Той слезе от коня и предложи коня си на мен и Роланд. – Вървете и се стоплете. Аз ще ви последвам пеша.
Започнах да протестирам, но пазача беше облечен топло и вероятно беше свикнал с това време повече от нас. Благодарих му и се качих на коня заедно с Роланд. Тялото ми си спомняше как да го прави без затруднения и аз отново бях доволна, че възвръщам предишната си ловкост. Конят се движеше по-бавно с двама, но скоростта ни беше много по-добра, отколкото ако бяхме пеша. Стражът, който яздеше напред, отдавна ни беше изпреварил, така че открихме тълпа, която ни чакаше на входа на замъка.
Слязох от коня нехайно – това ми напомни, че все още не трябва да съм толкова самоуверена относно подобрената си атлетичност. Неумелото движение ме накара да изглеждам като недостойна кралица, но беше ясно, че нищо от това няма значение, щом хората зърнаха лицето ми. Чух ужасени въздишки и един по един те започнаха да падат на колене в снега с мърморене „Ваше Величество“. Никога не съм се чувствала напълно комфортно с тези прояви на лоялност в най-добрите условия, камо ли в снежните и мразовитите. Тъкмо се канех да ги подканя да се изправят, когато забелязах, че един човек все още стои.
– Жасмин! – Възкликнах и се втурнах напред.
Сестра ми стоеше увита в кожухче, а лицето ѝ беше бледо. То се заля с облекчение, когато я хванах в голяма прегръдка. Тя ми отвърна с повече ярост, отколкото очаквах, като се има предвид, че обикновено не бяхме толкова обичливи.
– Слава Богу, че се върна – каза тя в рамото ми. – Сега можем да поправим всичко това.
Все още не бях готова да и кажа, че не съм сигурна, че мога да го поправя. И все пак, когато най-накрая успях да накарам всички да се върнат вътре, можех да видя по лицата на слугите, че и те смятат, че всичко ще се подобри сега, когато съм се върнала. Тази вяра ме накара да се притесня. Забелязах също, че освен стражите, които патрулираха, Жасмин беше единствената, която носеше някакво подходящо зимно облекло в благороднически стил. Останалите, които се бяха втурнали да ме видят, носеха дрехи, които явно бяха закърпени, за да се предпазят от студа, с несъответстващи слоеве, подредени безредно. По-добре от нищо, предположих аз.
След няколко поздрава и неописани уверения двамата с Роланд успяхме да се измъкнем от тълпата и да се срещнем с Жасмин в една уютна всекидневна. По времето, когато Езон, бившия владетел на това кралство, е управлявал, земята е преминавала през различни сезони и замъкът е бил построен, за да може да приема зимата. Това беше довело до мизерни условия, след като превърнах земята в пустиня, което често караше този замък да се чувства като пещ. Сега този замисъл се отплати. Дневната беше малка, без прозорци, и в нея се усещаше топлината от пламтящия огън. Бях почти сигурна, че за първи път виждам някоя от камините да се използва тук.
Жасмин ми каза, че е изпратила съобщение „до останалите“, каквото и да означаваше това. След това тя даде нареждания за храна и напитки на прислугата, преди най-накрая да се настани на един стол. В нея имаше зрялост, каквато преди не беше имало, вероятно резултат от това, че е била принудена да поеме отговорност за толкова много неща толкова бързо. Тя държеше наметалото си, но аз бях готова да сваля пластовете си. Все още ми беше студено, но се чувствах тежка и обременена. Роланд сигурно се чувстваше по същия начин, защото и той свали зимното си облекло. И двамата намерихме столове и ги придърпахме възможно най-близо до огъня. Жасмин въздъхна.
– Не знам дали защото съм израснала в пустинята, или просто защото времето е такава кучка, но кълна се… – Челюстта ѝ падна, като ме погледна втори път. – Ти… не си бременна!
Мислех, че това е очевидно веднага, но предполагам, че палтото може да е било измамно.
– Не, вече не.
– Но ти… – Думите и отново заглъхнаха и видях как мислено пресмята числа в главата си. – Не би трябвало да ти предстои да се родят още няколко седмици. Ти…
– Всичко е наред – казах бързо, като видях, че започва да я обзема паника. – Те просто дойдоха по-рано. Преди около месец. Нуждаеха се от много медицинска помощ, но всичко изглежда чудесно за тях.
Тя се отпусна, но синьо-сивите и очи все още бяха широко отворени.
– Тогава ти си… уау. Ти си майка. А аз съм леля.
Усмихнах се.
– Да, те се казват Айзък и Айви. – Не възнамерявах да кажа нито дума, дори на нея, за местоположението им, но имената им бяха достатъчно сигурни. Това откровение предизвика още по-силна реакция. Жасмин се изпълни с възторг.
– Ти я кръсти на мен!
Намръщих се, без да съм съвсем сигурна откъде идва този логически скок. Заради общите ботанически имена?
– Е, аз…
– О, Юджийн! – Тя скочи от стола си и ме прегърна отново, като остави наметалото зад себе си. – Ти си толкова страхотна. Много ти благодаря!
Тя изглеждаше толкова щастлива, че реших, че не си струва да споменавам, че имената на растенията са случайни. Точно както я беше изненадало небременното ми състояние, така и аз се учудих, когато я погледнах сега и видях колко е отслабнала. Можех да усетя ребрата ѝ, когато ме прегърна.
– Какво се случи с теб? – Възкликнах, след като тя отново седна. – Ти си кожа и кости!
Жасмин погледна надолу с угризения и подхвана твърде свободната си рокля.
– О, това. Е, вече няма много храна. Освен това опитите да поддържам земите живи ми отнемат много сили.
Изпитвах вина. Със сигурност знаех, че общуването със земята отнема доста енергия, но досега не ми беше хрумвало, че да го прави в тези условия ще бъде допълнително натоварване – особено след като тя беше само заместител. Може би това свързване не беше единствената причина за отслабването ѝ, но не се съмнявах, че поддържането на земята под контрол е изиграло роля за част от измършавяването на лицето ѝ.
– Жасмин, много съжалявам…
Тя махна с ръка.
– Не се притеснявай. Трябваше да се направи, нали? Освен това, след като се зареди, земята може да изкара известно време при тези условия. А и ти си направила това, което е било необходимо. Всичко е наред с Айзък и моята съименничка, каквато беше и цялата цел.
След това тя ни разказа как са се развивали нещата в двете кралства. Жасмин не използваше техническия език и статистическите данни, които можеше да използва Шая, когато описваше хората и ресурсите, но се справи много по-добре, отколкото очаквах. Замествайки ме, Жасмин пое много повече отговорности от това да бъде просто пазител на земите. Нейният доклад ми даде повече подробности за ситуацията тук, но общата картина не се различаваше много от това, което беше описал Роланд. Колкото и близка да беше Жасмин с Пагиел, тя не беше приела нито една от откраднатите от него стоки – макар че не беше решила дали това, което той правеше, беше погрешно.
За нейно огорчение моите кралства бяха започнали да търгуват със Земята на Тисите. Ние бяхме едно от малкото кралства, които имаха постоянен поток от ресурси, незасегнати от студа: процъфтяващи запаси от мед. Разбира се, не можехме да ядем мед и нямахме други значими източници на храна. Културите и в двете кралства предпочитаха топлото време, а животните в Земята на Бодлите изобщо не бяха успели да оцелеят. В Земята на Самодивите имаше малко готов за зимата дивеч, който осигуряваше месо за хората, но дори и тези животни изпитваха трудности. С ограничена храна и много мед, която никой друг не можеше да си позволи да купи, търговията със Земята на Тисите изглеждаше като единствената възможност.
– Съжалявам – каза Жасмин. – Бих искала да не се налага да търгуваме с тях тъй като тези копелета вероятно са отговорни за тази бъркотия.
– Всичко е наред – уверих я аз. – Трябваше да нахраниш хората, а меда не ни върши работа.
Точно тогава пристигна слуга, за да съобщи, че е пристигнала група гости: Дориан, Шая, Рурик и Пагиел.
– Как успяха да стигнат толкова бързо? – Попитах, след като слугата отиде да ги доведе. Жасмин беше казала, че е изпратила съобщение, но дори и с магическа комуникация пътуването от земята на Дориан щеше да отнеме известно време.
– Всички те бяха в Земята на Бодлите – обясни Жасмин. Тя кимна към Роланд. – Той ни предупреди, че може би ще дойдеш тези ден, така че Дориан се подвизаваше там. Доведе и Пагиел, защото разбра, че ще искаш да говориш с него.
– Беше прав – казах аз. Въпреки странностите си Дориан винаги добре усещаше какво мисля.
Сърцето ми подскочи, когато го видях. След мрачното време на заразата присъствието на Дориан беше глътка живот и вълнение. Влезе величествено, сякаш това беше обикновено държавно посещение. Носеше типичните за него богати, ярко оцветени дрехи, като централно място заемаше изумруденозеленото наметало, изработено от сатен и украсено със златни бродерии. То подхождаше на зеления цвят на очите му и караше дългата му коса да прилича на огнена вълна, която създаваше илюзията за топлина. Нито той, нито някой от останалите носеше тежки връхни дрехи, така че сигурно ги бяха свалили, преди да влязат в стаята. Вероятно каквото и да имаше Дориан за студеното време, не беше достатъчно модерно за него.
Той задържа очите ми за миг и изведнъж ме заляха милиони мисли. Как се сбогувахме. Спомените за тялото му, които ме преследваха през последните няколко месеца. Как ми липсваше. И отново знанието, че може би отново ме обича.
– Непокорната кралица се завръща – каза той, сякаш никой от тези други въпроси не съществуваше. Бърза преценка му разкри това, което Жасмин също беше открила. – Значително по-малко от нея.
Тонът му беше лек, но си личеше, че също като Жасмин не е сигурен какво се е случило с бременността ми и се колебае да предполага.
– Това е, защото оставих децата си – казах аз. Думите ми също бяха леки, но смисъла им остави болка в мен. – Те се родиха преди около месец и се справят добре.
Шая изглеждаше потресена.
– Наистина ли? Процъфтяват, след като са родени толкова рано? – Тя поклати глава от учудване. – Човешка медицина – това беше всичко, което тя каза по въпроса. От момента, в който се запознах с нея, тя много открито говореше за това, че хората „изкривяват технологиите“, но мисля, че това я беше накарало да преосмисли ползите. Вероятно обаче не достатъчно, за да се справи с това да чуе за моето цезарово сечение и интензивното отделение.
Възхищението ѝ скоро отстъпи място на радостта. Тя ме прегърна и дори Рурик също. Дориан и Пагиел не го направиха, и двамата спазваха дистанция по съвсем различни причини. След като приветствията приключиха и всички седнахме, Рурик се облегна назад и въздъхна със задоволство.
– Е, тогава – каза той. – Сега, след като си се върнала, можем да се отървем от тази напаст.
Отново се появи. Направих гримаса.
– Защо всички мислят, че мога да поправям нещата?
– Ти си дъщеря на краля на бурите – отвърна той. – Времето ти се подчинява.
– Не и това време – казах аз. – Искам да кажа, малките части, да, но цялото? Това е омагьосване, което е по-голямо от един метеорологичен модел. То е проникнало в сърцевината на земята… покварило я е.
Дориан кимна.
– Знам точно какво имаш предвид. И аз подозирах същото – че твоите страхотни възможности няма да са достатъчни, за да се справиш с това.
Рурик изглеждаше невъзмутим.
– Дори и да не става въпрос за контрол над времето, не можете ли всички вие просто… не знам… да се обедините и да развалите заклинанието?
Погледнах към Дориан за този отговор. Роланд беше намекнал, че нещо подобно на това, което предлагаше Рурик, вече е било опитвано.
– Няколко от нас, монарсите, се опитаха да обединят силите си и да пробият – потвърди Дориан. – Беше безрезултатно и нямах усещането, че сме близо – ако имахме още един човек, можехме да се справим. Опасявам се, че това заклинание ще изисква нещо повече.
– Мейвън ти помогна – казах, като се опитах да не прозвуча обвинително.
Той сви рамене.
– Какво казват хората? „Врагът на моя враг е мой приятел“. В момента заразата е враг на всички. Мейвън иска да сложи край на заразата също толкова силно, колкото и ние, а тя е сила, която не бива да бъде пренебрегвана лесно.
– Тя се закани да убие мен и децата ми!
– Да – каза Дориан. – Виждам, че това може да те притеснява.
Извих вежда при това.
– Притеснявам се – беше малко мек начин да го кажа.
Лицето на Шая първоначално отразяваше ентусиазма на Рурик, но сега беше станало сериозно.
– Трябва да направим нещо. Не можем да продължаваме така.
Погледът ми падна върху Пагиел, който ме наблюдаваше предпазливо.
– Също така не можем да нападаме човешкия свят за храна.
Той се изправи и аз разбрах, че се е подготвял за това.
– Защо не? Там има много храна! Тя просто седи наоколо. А и повечето от тези хора така или иначе са дебели. Те нямат нужда от нея.
Въздъхнах.
– Не в това е въпроса. Повечето хора дори не знаят, че този свят съществува. Те не са… готови за него. Освен това това, което правиш, на практика е акт на война. Това не е морално правилно.
Пагиел скръсти ръце и се облегна назад.
– Моралът не означава много, когато приятелите и семейството ти умират от глад. И дори не мисля, че това е грешно. Хората разполагат с много. Ние нямаме нищо. Да им го вземем е по-добре, отколкото да позволим на Земята на Тисите да ни малтретира заради храната си. Това си е направо грабеж.
Трудно беше да се оспорва логиката на Робин Худ, а като видях упоритото му изражение, разбрах, че ще е нужно нещо повече от „разговор“, за да го спечеля. Дориан, в качеството си на негов крал, можеше да бъде полезен, но предположението ми беше, че дори и да не го одобряваше активно, Дориан нямаше да сметне, че набезите за храна са достатъчно сериозни, за да изискват намеса. В края на краищата Дориан беше привърженик на пророчеството за Краля на бурите. Какво беше една малка кражба тук и там в сравнение с откритото нашествие? Вероятно е смятал, че набезите на Пагиел са приемлива подгряваща акция.
Все пак думите на Пагиел породиха друга тревога. Погледнах към останалите.
– Земята на Тисите. Какво знаем за тях?
– Че са гадни – каза Жасмин.
– Отбелязва се. Има ли нещо друго?
Дориан подпря лакътя си на облегалката на стола и облегна лице в дланта си.
– Всичко сочи, че те са отговорни, макар че нямаме категорични доказателства.
Рурик изхърка.
– Нямате доказателства? Тази кучка кралица е казала, че може да вдигне заразата за онези, които решат да я последват.
– Да – каза Дориан – но тя е много внимателна в изказа си. Не казва, че може да я вдигне, защото тя я е причинила. Държи се така, сякаш просто има властта да го направи – ако коленичим.
– Няма разлика – изръмжа Рурик.
– Съгласен съм, но това е без значение. Не знаем достатъчно за магията им, за да разберем това – каза Дориан.
Отговорът ми дойде като шамар в лицето.
– Волусиан – казах аз.
Останалите ме изгледаха въпросително.
– Какво става с него? – Попита Дориан. – Предполагам, че е очарователен както винаги, макар че не бих могъл да знам, тъй като ти положи големи усилия да го държиш настрана.
Игнорирах удара.
– Волусиан е от Земята на Тисите. Там е бил прокълнат. Случило се е много отдавна, но очевидно там все още се използва доста сериозна магия. Може би той знае нещо.
Жасмин се наведе напред нетърпеливо.
– Виждаш ли? Знаех, че ще знаеш как да поправиш това.
– Не знам за това. Но поне ще ни даде място, откъдето да започнем. – Изправих се и изрекох думите за призоваване. Онова познато, студено чувство се разнесе из цялата стая, макар че за първи път беше лесно да се отърся от него. След като се бях промъкнала през арктическата пустош навън, аурата на Волусиан ми се струваше доста мека. Миг по-късно Волусиан се появи. Той наклони глава към мен.
– Добре дошла отново, господарке.
Около мен останалите се размърдаха неудобно. Роланд не одобряваше Волусиан от самото начало и поне веднъж той и благородниците бяха съгласни с нещо. Никой от тях също не харесваше Волусиан. Дори Дориан ми беше предложил да ми помогне да го прогоня, тъй като проклятието беше прекалено голямо, за да го развали един човек.
Седнах обратно.
– Волусиан, трябва да поговорим с теб за Земята на Тисите.
Изражението на Волусиан остана непроменено, но както и преди, имах чувството, че бившата му родина не е нищо, което той иска да обсъжда.
– Да, господарке.
– Земята на Тисите ли е отговорна за заразата?
Пауза. След това:
– Със сигурност, господарке.
Останалите си размениха изненадани погледи. Споделих чувството. При Волусиан такъв директен отговор беше рядкост. Въпреки че беше принуден да ми се подчинява, той умееше да намира начини да избягва истината.
– Това не е съвсем същото като „да“ – отбелязах аз.
– Наистина – съгласи се Волусиан. – От векове не съм ходил в Земята на Тисите. Не съм разговарял с кралица Вария. Не съм виждал никакви заклинания. Без това не мога да кажа: „Да, те са го причинили“. Магията, която е сполетяла тези земи, се усеща точно като видовете заклинания, с които боравят хората от Тисите. Възможно е някой друг да е научил магията им – но е малко вероятно. Оттук и отговорът ми: със сигурност.
– Достатъчно справедливо – казах аз. Волусианската логика понякога беше уморителна. – Тогава не предполагам, че знаеш как да развалиш заклинанието.
Тонът на Волусиан остана равен.
– Разбира се, че знам, господарке. Знам това от известно време.
Почти скочих от стола си. Рурик наистина го направи.
– Какво? – Извиках. – Защо, по дяволите, не каза на някого по-рано?
Не можех да бъда сигурна, но ми се стори, че видях най-малкото свиване на рамото на Волусиан.
– Защото, господарке – каза той. – Никога не си питала.
Назад към част 11 Напред към част 13