II: Елиас
Трима аукси и четирима легионери, на петнайсет метра зад нас. Докато тичам напред, се озъртам, за да преценя напредъка им. Шест аукси, петима легионери и дванайсет ярда.
С всяка изминала секунда в катакомбите се вливат още войници на Империята. Вече един бегач е пренесъл съобщението до съседните патрули, а барабаните ще разнесат тревогата из цяла Сера: Елиас Ветуриус забелязан в тунелите. Всички отряди реагират. Не е нужно войниците да са сигурни в самоличността ми, те ще ни преследват независимо от това.
Тръгвам рязко наляво по страничен тунел, като дърпам Лайя със себе си, а ума ми се върти от мисъл на мисъл. Отърси се от тях бързо, докато все още можеш. В противен случай…
Не – изсъска Маската в мен. Спри и ги убий. Само единадесет от тях. Лесно. Можеш да го направиш и със затворени очи.
Трябваше веднага да убия ефрита в погребалната камера. Хелене щеше да се изсмее, ако знаеше, че съм се опитал да помогна на съществото, вместо да го разпозная като такова, каквото е.
Хелене. Бих заложил остриетата си, че сега е в стаята за разпити. Маркус – или император Маркус, както го наричат сега – ѝ нареди да ме екзекутира. Тя не успя. По-лошото е, че тя беше най-близката ми довереница в продължение на четиринадесет години. Нито един от тези грехове няма да мине без цена – не и сега, когато Маркус притежава абсолютна власт.
Тя ще пострада от неговите ръце. Заради мен. Отново чувам ефрита. Жътварят върви!
Спомените за Третото изпитание се блъскат в главата ми. Тристас умира върху меча на Декс. Падането на Деметриус. Леандър пада.
Един вик отпред ме връща към себе си. Бойното поле е моя храм. Старата мантра на дядо ми се връща при мен, когато имам най-голяма нужда от нея. Острието на меча е моя свещеник. Танцът на смъртта е моята молитва. Убийственият удар е моето освобождение.
До мен Лайя се задъхва, а тялото ѝ се влачи. Тя ме забавя. Можеш да я оставиш – прошепва коварен глас. Ще се движиш по-бързо сам. Потискам гласа. Освен очевидния факт, че ѝ обещах да ѝ помогна в замяна на моята свобода, знам, че тя ще направи всичко, за да стигне до затвора Кауф – до брат си, – включително и да се опита да си проправи път дотам сама.
В такъв случай тя ще умре.
– По-бързо, Лайя, – казвам аз. – Те са твърде близо. – Тя се втурва напред. Стените от черепи, кости, гробници и паяжини изчезват от двете ни страни. Намираме се далеч на юг от мястото, където трябва да бъдем. Отдавна сме преминали аварийния тунел, в който скрих запаси за седмици.
Катакомбите гърмят и се тресат, като повалят и двама ни на земята. Миризмата на огън и смърт се процежда през канализационната решетка точно над нас. Миг по-късно експлозия раздира въздуха. Не си правя труда да обмислям какво може да е това. Единственото, което има значение, е, че войниците зад нас са забавили ход, също толкова предпазливи от нестабилните тунели, колкото и ние. Използвам случая, за да отделя още няколко десетки метра между нас. Врязвам се надясно в един страничен тунел, а след това се оттеглям в дълбоката сянка на една полуразрушена ниша.
– Ще ни намерят ли, мислиш ли? – Прошепва Лайя.
– Надявам се, че не…
Светлината изгрява от посоката, в която се бяхме запътили, и чувам стакатото тропане на ботуши. Двама войници се обръщат в тунела, а факлите им ни осветяват ясно. Те спират за секунда, може би смаяни от присъствието на Лайя, от липсата на маска. После забелязват бронята и остриетата ми и единия от тях пуска пронизителна свирка, която ще привлече всеки войник, който може да я чуе.
Тялото ми поема контрола. Преди някой от войниците да успее да разкопчае мечовете си, аз съм забил метателни ножове в меката плът на гърлата им. Те падат безшумно, а факлите им се пръскат на влажния под на катакомбата.
Лайя излиза от нишата, с ръка на устата.
– Е-Елиас…
Втурвам се обратно към нишата, дърпам я със себе си и разхлабвам сабята си в ножницата. Остават ми четири ножа за хвърляне. Не са достатъчни.
– Ще извадя толкова, колкото мога, – казвам аз. – Стой встрани от пътя. Колкото и зле да изглежда, не се намесвай, не се опитвай да помогнеш.
Последната дума напуска устните ми, когато от тунела вляво се появяват войниците, които ни преследваха. На пет метра от нас. Четири. В съзнанието ми ножовете вече са полетели, вече са намерили своите следи. Изхвръквам от нишата и ги пускам на свобода. Първите четирима легионери се спускат тихо, един след друг, толкова лесно, колкото се коси зърно. Петият пада с един замах на свистящата ми ръка. Пръска топла кръв и усещам как жлъчката ми се надига. Не мисли. Не мисли. Просто разчисти пътя.
Шестима помощници се появяват зад първите петима. Единият скача на гърба ми и аз го разгонвам с лакът в лицето. Миг по-късно друг войник се втурва към мен. Когато получава удар с коляно в зъбите, той вие и драпа към счупения си нос и окървавената си уста. Завъртане, ритник, заобикаляне, удар.
Зад гърба ми Лайя изкрещява. Един аукси я изкарва от нишата за врата и притиска нож към гърлото ѝ. Погледът му се превръща във вой. Лайя забива кинжал в страната му. Тя го изтръгва и той се свлича.
Обръщам се към последните трима войници. Те бягат.
За секунди събирам ножовете си. Цялото тяло на Лайя се разтреперва, докато възприема касапницата около нас: Седем мъртви. Трима ранени, които стенат и се опитват да се изправят.
Когато ме поглежда, очите ѝ се окръглят от шок при вида на окървавените ми дрехи и доспехи. Срамът ме залива, толкова силен, че ми се иска да потъна в земята. Сега тя ме вижда до самата ми сърцевина, до окаяната истина. Убиец! Самата смърт!
– Лайя… – започвам аз, но в тунела се разнася тих стон и земята се разтреперва. През решетките на канализацията чувам писъци, викове и оглушителния отзвук на огромна експлозия.
– Какво, по дяволите…
– Това е Съпротивата на книжниците – крещи Лайя над шума. – Те се бунтуват!
Не успявам да я попитам откъде знае тази очарователна подробност, защото в този момент от тунела вляво от нас проблясва предупредително сребристо.
– Небеса, Елиас! – Гласът на Лайя е задушен, очите ѝ са широко отворени. Една от приближаващите се Маски е огромна, по-възрастна от мен с десетина години и непозната. Другата е малка, почти миниатюрна фигура. Спокойствието на маскираното ѝ лице опровергава ледената ярост, която се излъчва от нея.
Майка ми. Комендантът.
Отдясно ни прогърмяват ботуши, а свирките привличат още повече войници. В капан.
Тунелът отново стене.
– Върви зад мен – избутвам Лайя. Тя не чува. – Лайя, по дяволите, излез от…
Лайя се гмурка право в корема ми, без грация, отчаян скок, толкова неочакван, че се сгромолясвам в една от криптите на стената. Пробивам се право през гъстата паяжина над криптата и се приземявам по гръб върху каменен ковчег. Лайя е наполовина върху мен, наполовина заклещена между ковчега и стената на криптата.
Комбинацията от паяжини, крипта и топло момиче ме хвърля и едва успявам да заекна:
– Ти луда ли си…
БУМ. Таванът на тунела, в който току-що бяхме застанали, се срутва изведнъж, а гръмотевичния тътен се усилва от рева на експлозиите от града. Преобръщам Лайя под себе си, а ръцете ми са от двете страни на главата ѝ, за да я предпазя от взрива. Но именно криптата ни спасява. Изкашляме се от вълната прах, отприщена от експлозиите, и аз ясно осъзнавам, че ако не беше бързата мисъл на Лайя, и двамата щяхме да сме мъртви.
Грохотът спира и слънчевата светлина прорязва праха. От града се чуват писъци. Внимателно се откъсвам от Лайя и се обръщам към входа на криптата, който е наполовина блокиран от скални късове. Надничам в това, което е останало от тунела. Което не е много. Срутването е пълно – не се вижда нито една маска.
Измъквам се от криптата, наполовина влачейки, наполовина носейки все още кашлящата Лайя през отломките. Прах и кръв – не нейни, потвърждавам – изцапват лицето ѝ, а тя лапа каничката си. Поставям я до устните ѝ. След като преглътна няколко пъти, тя се изправи.
– Мога… мога да ходя.
Скалите препречват тунела вляво от нас, но една ръка ги отблъсква. Сивите очи и русата коса на коменданта проблясват през праха.
– Хайде. – Вдигам яката си, за да скрия диамантената татуировка на Блекклиф на гърба на врата ми. Измъкваме се от разрушените катакомби и навлизаме в какофоничните улици на Сера.
Десет кървящи ада.
Изглежда никой не е забелязал срутването на улицата в криптите – всички са твърде заети да гледат огнената колона, издигаща се в горещото синьо небе: имението на губернатора, осветено като варварска погребална клада. Около почернелите му порти и на огромния площад пред него десетки марсиански войници са вкопчени в ожесточена битка със стотици облечени в черно бунтовници – бойци от съпротивата на школата.
– Натам! – Отклонявам се от имението на губернатора, като повалям двама приближаващи се бунтовнически бойци, и се насочвам към следващата улица. Но там бушува пожар, който се разпространява бързо, а по земята има трупове. Хващам Лайя за ръка и се запътвам към друга странична улица, за да установя, че тя е също толкова жестоко разрушена, колкото и първата.
Над звъна на оръжията, писъците и рева на пламъците барабанните кули на Сера бият неистово, изисквайки подкрепление на войските в Илюстрианския квартал, Чуждестранния квартал, Оръжейния квартал. Друга кула съобщава за местоположението ми близо до имението на губернатора, като нарежда на всички налични войски да се включат в лова.
Точно покрай имението от отломките на срутения тунел изплува бледа руса глава. По дяволите. Заставаме близо до средата на площада, до покрития с пепел фонтан на възседнал кон. Подпирам Лайя към него и се прикривам, отчаяно търсейки път за бягство, преди коменданта или някой от военните да ни забележи. Но сякаш всяка сграда и всяка улица, прилежаща към площада, е в пламъци.
Погледни по-внимателно! Всеки момент Коменданта ще се впусне в битката на площада, използвайки ужасяващото си умение, за да проправи път през битката и да ни намери.
Поглеждам към нея, докато тя избърсва праха от доспехите си, невъзмутима от хаоса. Спокойствието ѝ кара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Училището ѝ е разрушено, сина ѝ и врага ѝ са избягали, града е абсолютна катастрофа. И все пак тя е забележително спокойна за всичко това.
– Ето! – Лайя ме хваща за ръката и сочи към една уличка, скрита зад преобърната количка на продавач. Приклякваме и се втурваме към нея, а аз благодаря на небето за шума, който не позволява на книжници и военни да ни забележат.
След няколко минути стигаме до алеята и когато сме на път да навлезем в нея, поглеждам назад – само веднъж, за да се уверя, че тя не ни е видяла.
Претърсвам хаоса – през възел от бойци на Съпротивата, които се спускат към двойка легионери, покрай Маска, която се бори с десет бунтовници едновременно, до отломките на тунела, където стои майка ми. Един стар роб Книжник, който се опитва да избяга от хаоса, прави грешката да пресече пътя ѝ. Тя забива ножницата си в сърцето му с непринудена жестокост. Когато изтръгва острието, тя не поглежда роба. Вместо това се взира в мен. Сякаш сме свързани, сякаш знае всяка моя мисъл, погледа ѝ прекосява площада.
Тя се усмихва.
Назад към част 1 Напред към част 3
