XXXII: Лайя
Афия не ми даде време да се сбогувам, да скърбя. Смъкнах превръзката от окото на Изи, хвърлих наметало върху лицето ѝ и избягах. Поне избягах с раницата си и сабята на Дарин. Всички останали имаха само дрехите си и вещите, скрити в седларските торби на конете.
Конете отдавна са изчезнали, оголени от всички знаци и изпратени да галопират на запад в момента, в който стигнахме река Тайус. Единствените думи, с които Афия се сбогува с животните, бяха гневни мърморения за разходите им.
Лодката, която открадна от рибарското пристанище, скоро също ще я няма. През провиснатата врата на плесенясалата плевня, в която сме намерили убежище, виждам Кийнан да стои на брега и да потапя лодката.
Гърми. Капка сняг прониква през дупката в покрива на обора и пада на носа ми. Остават часове до зори.
Поглеждам Афия, която държи слаба лампа на земята, докато рисува карта в пръстта и говори тихо на Вана.
– … и му кажи, че му искам тази услуга. – Залдара подава на Вана монета за услуга. – Той трябва да те заведе при Айш и да отведе тези книжници в Свободните земи.
Един от книжниците – Милад – се приближава към Афия, устоявайки на пламтящия ѝ гняв.
– Съжалявам, – казва той. – Ако някой ден мога да ти се отплатя за това, което си направила, ще го направя стократно.
– Остани жив. – Погледът на Афия се омекотява – само за миг – и тя кимва на децата. – Пази ги. Помогни на всеки, на когото можеш. Това е единственото възнаграждение, което очаквам.
Когато тя се отдалечава, аз се приближавам към Милад, който се опитва да направи прашка от парче плат. Докато му показвам как да го наметне, той ме гледа с нервно любопитство. Сигурно се чуди какво е видял в каруцата на Афия.
– Не знам как изчезнах, – казвам най-накрая. – Тогава за първи път разбрах, че съм го направила.
– Добър трик за момиче книжник, – казва Милад. Той поглежда Афия и Гибран, които говорят тихо от другата страна на обора. – В лодката момчето каза нещо за спасяването на книжник, който знае тайните на серанската стомана.
Аз драскам с крак по земята.
– Брат ми, – казвам.
– Не е първия път, когато чувам за него. – Милад слага сина си в прашката. – Но е първия път, когато имам причина да се надявам. Спаси го, Лайя от Сера. Нашият народ се нуждае от него. И от теб.
Поглеждам към малкото момченце в ръцете му. Аян. Малки тъмни полумесеци се извиват под долните му мигли. Погледът му среща моя и аз докосвам бузката му, мека и кръгла. Той трябва да е невинен. Но е видял неща, които никое дете не бива да вижда. Какъв ще бъде, когато порасне? Какво ще го направи цялата тази жестокост? Ще оцелее ли? Не още едно забравено дете със забравено име, моля те. Не още един изгубен книжник.
Вана вика и заедно със Зхер води Милад, сестра му и децата в нощта. Аян се обръща, за да ме погледне. Насилвам се да му се усмихна – татко винаги казваше, че на бебета никога не може да се усмихваш прекалено много. Последното, което виждам, преди да изчезнат в мрака, са очите му, толкова тъмни, които все още ме гледат.
Обръщам се към Афия, която е затънала в разговор с брат си. По изражението на лицето ѝ, ако ги прекъсна, ще ме удари с юмрук в челюстта.
Преди да реша какво да правя, Кийнан се скрива в обора. Снегът вали без спир, а червената му коса е залепнала за главата му и изглежда почти черна в тъмнината.
Спира, когато вижда превръзката на окото ми. После прави две крачки и без колебание ме привлича към гърдите си, прегръщайки ме. Това е първият път, откакто избягахме от Мартиалите, в който имаме възможност дори да се погледнем. Но аз съм вцепенена, докато ме държи близо до себе си, неспособна да се отпусна в прегръдките му или да позволя на топлината му да прогони студа, който ме обзе в момента, в който видях разкъсаната гръд на Изи.
– Просто я оставихме там – казвам в рамото му. – Оставихме я да… Да изгние. – Костите ѝ да бъдат изядени от мършояди или хвърлени в някакъв безименен гроб. Думите са прекалено ужасни, за да ги изрека.
– Знам. – Гласът на Кийнан се пропуква и лицето му е бяло като тебешир. – Небеса, знам…
– Не можеш да ме накараш!
Обръщам рязко глава към другия край на обора, където Афия изглежда така, сякаш ще смаже лампата в ръката си. Гибран, междувременно, изглежда по-скоро като сестра си, отколкото ѝ е удобно в момента.
– Това е твой дълг, глупако. Някой трябва да поеме контрола над племето, ако не се върна, и не искам да е някой от нашите идиотски братовчеди.
– Трябваше да се сетиш за това, преди да ме вземеш с теб. – Гибран застава нос в нос с Афия. – Ако брата на Лайя може да направи стоманата, която ще свали Маските, тогава дължим на Риз – и на Изи – да го спасим.
– Вече сме се сблъсквали с жестокостта на Войниците…
– Не така, – казва той. – Те ни оскърбиха, ограбиха ни, да. Но никога не са ни избивали. Убиват книжниците и това ги прави дързъки. Ние сме следващите. Къде ще намерят роби, ако убият всички книжници?
Ноздрите на Афия се разширяват.
– В такъв случай, – казва тя, – се бори с тях от племенните земи. От затвора в Кауф със сигурност не можеш да го направиш.
– Слушай, – казвам аз, – не мисля, че…
Племенната жена се обръща, сякаш гласът ми е предизвикал експлозия, която се е натрупвала с часове.
– Ти, – съска тя. – Ти си причината да сме в тази каша. Останалите от нас кървяха, докато ти… ти изчезна. – Тя трепери от ярост. – Влезе в отделението на контрабандистите и когато Маската го отвори, те нямаше. Не осъзнах, че превозвам вещица…
– Афия. – Гласът на Кийнан звучи предупредително. Той не каза нищо за моята невидимост. Досега нямаше време.
– Не знаех, че мога да го направя – казвам аз. – Беше за първи път. Бях отчаяна. Може би затова се получи.
– Ами, за теб е много удобно – казва Афия. – Но останалите от нас не разполагаме с черна магия.
– Тогава трябва да си тръгнете. – Вдигам ръка, докато тя се опитва да възрази. – Кийнан знае къде има безопасни къщи, в които можем да отседнем. Той ми предложи преди, но аз не го послушах. – Боже, как съжалявам, че не го послушах. – Той и аз можем да стигнем до Кауф сами. Без каруци ще се движим още по-бързо.
– Каруците ви пазеха, – казва Афия. – Аз дадох обет…
– На човек, който отдавна не е между живите. – Леденият тон в гласа на Кийнан ми напомня за първата ни среща. – Мога да я заведа в Кауф в безопасност. Не се нуждаем от помощта ти.
Афия се изправя в цял ръст.
– Като книжник и бунтовник, ти не разбираш честта.
– Каква чест има в една безполезна смърт? – Питам я. – Дарин би мразил толкова много хора да умрат, за да го спасят. Не мога да ти заповядам да ме оставиш. Всичко, което мога да направя, е да те помоля. – Обръщам се към Гибран. – Мисля, че военните рано или късно ще се обърнат срещу племената. Кълна се, че ако Дарин и аз стигнем до Марин, ще ти пратя вест.
– Изи беше готова да умре за това.
– Тя нямаше къде другаде да отиде. – Суровата истина за самотата на приятелката ми в този свят ме удря. Поглъщам скръбта. – Не трябваше да я вземам с мен. Беше мое решение и беше грешно. – Като го казвам, се чувствам празна отвътре. – И няма да взема същото решение отново. Моля те, тръгвай. Все още можеш да настигнеш Вана.
– Не ми харесва това. – Жената от племето хвърля на Кийнан поглед на недоверие, който ме изненадва. – Изобщо не ми харесва.
Кийнан присвива очи.
– Мъртва ще ти харесва още по-малко.
– Честта ми изисква да те ескортирам, момиче. – Афия гаси лампата. Хамбара изглежда по-тъмен, отколкото би трябвало. – Но честта ми изисква също да не отнемам на една жена правото да решава съдбата си. Небесата знаят, че има достатъчно от това в този проклет свят. – Тя прави пауза. – Когато видиш Елиас, кажи му това от мен.
Това е всичко, което получавам за сбогом. Гибран излиза бурно от обора. Афия завърта очи и го следва.
Кийнан и аз оставаме сами, а снега барабани по земята в ритмичен такт около нас. Когато поглеждам в очите му, в главата ми се прокрадва мисъл: Това е правилно. Така трябва да бъде. Така винаги е трябвало да бъде.
– На шест мили оттук има безопасно място. – Кийнан докосва ръката ми, за да ме извади от мислите ми. – Ако побързаме, можем да стигнем там преди зазоряване.
Част от мен иска да го попита дали съм взела правилното решение. След толкова много грешки, копнея за уверение, че не съм съсипала всичко отново.
Разбира се, той ще каже „да“. Ще ме утеши и ще ми каже, че това е най-добрия изход. Но да постъпя правилно сега не ще поправи всички грешки, които вече съм допуснала.
Затова не питам. Просто кимам и го следвам, докато той ми показва пътя. Защото след всичко, което се случи, не заслужавам утеха.
Назад към част 31 Напред към част 33
