XXXVIII: Елиас
Нощната тишина в затвора Кауф е смразяваща. Защото това не е тишина на сън, а на смърт, на хора, които се отказват, които позволяват на живота си да им се изплъзне, които най-накрая позволяват на болката да ги обгърне, докато не изчезнат в нищото. На разсъмване децата на Кауф ще извлекат телата на онези, които не са преживели нощта.
В тишината се замислям за Дарин. За мен той винаги е бил призрак, фигура, към която се стремяхме толкова дълго, че макар да не съм го срещал, се чувствам свързан с него. Сега, когато е мъртъв, отсъствието му е осезаемо, като фантомен крайник. Когато си спомня, че го няма, ме обзема отново безнадеждност.
Китките ми кървят от белезниците и не чувствам раменете си; ръцете ми са били изпънати цяла нощ. Но болката е пареща, не е огън. Преживял съм и по-лошо. Все пак, когато чернотата на припадъка ме обгръща като саван, това е облекчение.
Но е краткотрайно, защото когато се събуждам в Мястото на чакането, ушите ми са изпълнени с панически шепоти на духове – стотици, хиляди, прекалено много.
Душеловката ми подава ръка, лицето ѝ е измършавяло.
– Казах ти какво ще се случи на това място. – Раните ми не се виждат тук, но тя се мръщи, когато ме погледне, сякаш все пак ги вижда. – Защо не ме послуша? Погледни се.
– Не очаквах да ме хванат. – Духовете се въртят около нас като отломки, носени от буря. – Шаева, какво, по дяволите, става?
– Не трябва да си тук. – Думите ѝ не са враждебни, както биха били преди няколко седмици. Но са твърди. – Мислех, че няма да те видя до смъртта ти. Върни се, Елиас.
Усещам познатото дърпане в стомаха си, но се боря с него.
– Духовете са неспокойни?
– Повече от обикновено. – Тя се сгърчва. – Има прекалено много. Главно са книжници.
Отнема ми малко време да разбера. Когато го правя, се чувствам зле. Шепотът, който чувам – хиляди и хиляди – е на книжници, убити от воини.
– Мнозина продължават без моята помощ. Но някои са толкова измъчени. Виковете им разстройват джиновете. – Шаева слага ръка на главата си. – Никога не съм се чувствала толкова стара, Елиас. Толкова безпомощна. В хиляда години като Ловец на души съм виждала войни. Видях падането на книжниците, възхода на воините. Но все пак не съм виждала нищо подобно. Погледни. – Тя сочи към небето, видимо през пролука в короните на дърветата.
– Лъкът и щитоносната девица избледняват. – Тя сочи съзвездията. – Палачът и предателя се издигат. Звездите винаги знаят, Елиас. Напоследък те шепнат само за наближаващата тъмнина.
„Сенките се събират, Елиас, и тяхното събиране не може да бъде спряно.“ – Каин ми каза тези думи – и по-лоши – само преди няколко месеца, в Блекклиф.
– Какъв мрак?
– Черния лорд, – шепне Шаева. Страх я обзема и силното, на пръв поглед непоклатимо същество, с което съм свикнал, изчезва. На нейно място стои уплашено дете.
В далечината дърветата светят в червено. Джунглата на джиновете.
– Той търси начин да освободи братята си, – казва Шаева. – Търси разпръснатите части на оръжието, което ги затвори тук преди толкова много време. Всеки ден се приближава. Аз… аз го усещам, но не мога да го видя. Чувствам само злото му, като студената сянка на бурята Невен.
– Защо се страхуваш от него? – Питам аз. – Ако и двамата сте джинове?
– Силата му е сто пъти по-голяма от моята, – отговаря тя. – Някои джинове могат да яздят ветровете или да изчезват. Други могат да манипулират умове, тела, времето. Но Черния лорд – той притежава всички тези сили. И още. Той беше наш учител, наш баща, наш водач, наш крал. Но… – Тя отвръща погледа си. – Аз го предадох. Предадох нашия народ. Когато разбра за това… небеса, в целия си век не съм изпитвала такъв страх.
– Какво се случи? – Питам тихо. – Как го предаде…
От горичката се разнася ръмжене. Ссшшаева…
– Елиас, – казва тя, измъчена. – Аз…
„Шаева!“ – Ръмженето е като удари с камшик и Шаева подскача.
– Разтревожи ги. Махай се!
Отстъпвам от нея и духовете се блъскат и роят около мен. Един се отделя от останалите, малък и с широко отворени очи, с превръзка на окото, дори и след смъртта си.
– Изи? – Казвам ужасен. – Какво…
– Махай се! – Шаева ме бута и ме връща в парещото, болезнено съзнание.
Веригите ми са разхлабени и аз съм свит на пода, болезнен и замръзнал. Усещам трептене по ръцете си и чифт големи, тъмни очи ме гледат широко отворени и загрижени. Момчето книжник.
– Тас?
– Надзирателят нареди на войниците да разхлабят веригите, за да мога да почистя раните ти, Елиас, – шепне Тас. – Трябва да спреш да се мяташ.
Внимателно се изправям. Изи. Тя беше. Сигурен съм. Но тя не може да е мъртва. Какво се е случило с караваната? С Лайя? С Афия? За пръв път искам да ме хване друг пристъп. Искам отговори.
– Кошмари, Елиас? – Гласът на Тас е мек и когато кимвам, веждите му се сбръчкват.
– Винаги.
– Аз също имам лоши сънища. – Погледът му се плъзва за миг към моя, преди да се отмести.
Не се съмнявам. Командирът се появява в спомените ми, стояща пред килията ми преди месеци, точно преди да ме екзекутират. Тя ме хвана в средата на кошмар. И аз ги имам, каза тя.
И сега, на километри и месеци от онзи ден, откривам, че едно дете книжник, осъдено на затвора в Кауф, не е по-различно. Толкова е тревожно, че тримата сме свързани от едно и също преживяване: чудовищата, които пълзят в главите ни. Цялата тъмнина и зло, които другите ни причиняват, всички неща, които не можем да контролираме, защото сме твърде млади, за да ги спрем – всички те са останали с нас през годините, чакайки в кулисите да паднем най-ниско. И тогава те скачат, като духове върху умираща жертва.
Командирката, знам, е погълната от мрака. Каквито и да са били кошмарите ѝ, тя се е направила хиляди пъти по-лоша.
– Не позволявай на страха да те завладее, Тас, – казвам. – Ти си силен колкото всеки с Маска, стига да не му позволиш да те контролира. Стига да се бориш.
От коридора чувам познатия вик, същия, който чувам откакто ме хвърлиха в тази килия. Започва като стон, преди да се разпадне в ридания.
– Той е млад. – Тас кимва в посока на измъчения затворник. – Надзирателят прекарва голяма част от времето си с него.
Бедният нещастник. Нищо чудно, че половината време звучи като луд.
Тас излива спирт върху ранените ми нокти и те горят като в ада. Потискам стон.
– Войниците, – казва Тас. – Имат име за затворника.
– Кресливият? – Мърморя през зъби.
– Художникът.
Поглеждам Тас, забравяйки болката.
– Защо, – питам тихо, – го наричат така?
– Никога не съм виждал нещо подобно. – Тас отвръща погледа си, разтресен. – Дори с кръв за мастило, картините, които рисува по стените, са толкова реални, че си мислех, че ще оживеят.
Кървящ, горящ ад. Не може да е вярно. Легионерът в изолатора каза, че е мъртъв. И аз му повярвах, глупак. Позволих си да забравя за Дарин.
– Защо ми разказваш това? – Изведнъж ме обзема ужасно подозрение. Тас шпионин ли е? – Началникът знае ли? Той ли те накара да го направиш?
Тас бързо поклаща глава.
– Не, моля те, изслушай ме. – Той поглежда към юмрука ми, който, както забелязвам, е стиснат. Чувствам се зле, че това дете мисли, че ще го ударя, и го отпускам.
– Дори тук войниците говорят за лов на най-големия предател на Империята. И говорят за момичето, с което пътуваш: Лайя от Сера. И… и Художника… понякога в кошмарите си, той също говори.
– Какво казва?
– Името ѝ, – шепне Тас. – Лайя. Той вика името ѝ и ѝ казва да бяга.
Назад към част 37 Напред към част 39
